Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (27)

Тринадесета глава

— Ще бъда честен, мадам Цейтлин, аз съм ваш обожател. Затова трябваше да дойда лично — каза Виктор Абакумов с дълбокия си баритон. — Обожавам киното. Гледам всичко. Разбира се, притежавам и някои от филмите на Гьобелс от Берлин. Имам око на филмов режисьор. Но вие във филма „Катюша“! Аз бих го нарекъл шедьовър. Сценарият на съпруга ви допринася за неговия успех, но вашето изпълнение…

Бе ранна утрин и Серафима чуваше какво говори Абакумов, докато приготвяше малка пътна чанта с най-необходимото под погледите на двама униформени чекисти, които вече бяха претърсили стаята й и бяха взели някои книги и писма.

— Е, другарю Абакумов, засипвате ме с комплименти, но бих предпочела да се бяхме срещнали при други обстоятелства — казваше майка й. Актьорският й глас бе лишен от обичайната си убедителност, но Серафима бе благодарна и на това, че не беше изпаднала в истерия. Самата тя също се надяваше, че ако София се държи вежливо с чекистите, това може да й помогне по някакъв начин.

— Това там филмов плакат ли е?

— Да. — Мълчание. — Искате ли го?

— Да, и бих желал да е с автограф. „На Виктор с любов!“ Да, това би впечатлило приятелите ми.

— Ласкаете ме, другарю генерал.

— Бих искал да поговоря с вас за филмовото изкуство.

— Аз също, но не може ли да разпитате Серафима тук? Наистина ли трябва да я арестувате?

— Може би ще се срещнем някой път по-нататък. Само вие и аз…

„Чекистът опитва да съблазни майка ми, помисли си Серафима, но нима всеки маршал или апаратчик не флиртува с нея, без да се съобразява с чувствата на бедния ми баща?“ Усети боцкане като от игли по всичките части на тялото си и си каза: „Това е страхът. Двама от приятелите ти загинаха; инцидентът трябва да бъде разследван; затова другите ти приятели са в ареста. Няма от какво да се боиш!“. Ала когато разследваха, органите винаги откриваха и още нещо и тъкмо това „още нещо“ трябваше да се скрие на всяка цена.

Още облечена в ученическата си униформа, Серафима беше приключила с опаковането на вещите си. Четка за зъби. Пуловер. Пижама. Две книги. Хемингуей и Пушкин.

— Готова ли си? — попита единият от чекистите.

Серафима кимна. Искаше й се събирането на оскъдния й багаж никога да не свършва. Искаше й се Абакумов вечно да разговаря с майка й. Седна отново на леглото. Краката не я държаха. Скри лице в дланите си и заплака. Първото нещо, което почувства, когато се съвзе, бе, че майка й беше при нея и я беше прегърнала.

— Хайде, хайде, Серафима, скоро ще си дойдеш пак у дома. Просто отговаряй на въпросите им… Не си единствената, така че не се притеснявай. Скъпа, толкова те обичам.

Но това само направи сбогуването още по-трудно. Майка й полагаше големи усилия да се сдържа, но гласът й изтъня и сега вече Серафима заплака така отчаяно, че краката й се подкосиха. Искаше й се баща й също да беше вкъщи, но него го нямаше, заминал бе да отразява войната срещу Япония. Ала не беше само това; имаше и друго и то бе още по-лошо. Не можеше да се сбогува с мъжа, когото обичаше. Очаквала бе, че може да я арестуват. Усещала бе надвисналата над главата й сянка още от деня на моста, защото знаеше (и винаги го бе знаела), че идеите на Николаша са налудничави. Беше напълно наясно, че членовете на Клуба на фаталните романтици са навързани един за друг като група алпинисти. И че ако един от тях полети в бездната, останалите ще го последват.

— Тя ще си дойде скоро — каза ведро Абакумов, сякаш я отвеждаше на екскурзия. — Ние говорим с всички деца и ще ги освободим много скоро. Това е просто формалност.

Абакумов стърчеше на вратата като паметник на съветската мъжественост. Серафима изтри очи и погледна нагоре към зализаната назад черна коса, към тежките вежди, генералската униформа с редовете медали и широките гърди на спортист. Той кръстоса ръце с отегчен вид и се облегна на рамката.

Водена от мисълта, че ако обичаш някого, можеш да изтърпиш всичко, Серафима успя най-сетне да се изправи. Бавно, непоносимо бавно, майка й я придружи до вратата и й подаде чантата.

— Време е да вървим — каза безгрижно Абакумов. — Мадам Цейтлин, за мен беше чест. — Хвана ръката й и я целуна. — Enchante^[1]!

Произнесе френската дума неправилно, но човешкият жест с целуването на ръка пречупи нещо у София Цейтлин.

— Моля ви, другарю генерал, моля ви… Непременно ли трябва да я отвеждате? Не е необходимо, тя не е сторила нищо. Тя е дете! Арестувайте мен вместо нея!

Чекистите застанаха от двете страни на Серафима, хванаха я за лактите и тримата заслизаха заедно по широкото стълбище на сградата „Грановски“, после отстъпиха встрани, когато Абакумов мина покрай тях с генералската фуражка на главата, тъмните очи под козирката вперени право напред и филмовия афиш под мишница.

* * *

— Качи се при мен, Серафима — каза Абакумов, като махна към отворената врата на колата, бял спортен „Фиат“, някогашна играчка на италиански генерал. — Малко момичета могат да устоят на поканата да се повозят на този автомобил.

Кремавата кожа изскърца, когато се настани на шофьорската седалка до нея.

— Обичам сам да го карам. — Той надяна шофьорските ръкавици и хвана покрития с бежова телешка кожа волан. — Ще ти бъде по-удобно, отколкото в черната камионетка. — Погледна към нея, но тя продължаваше да седи безмълвно на седалката до него.

Той премести лоста на първа скорост и изкара колата от двора на „Грановски“, следван от черната камионетка и газката с хората от охраната. Докато профучаваха по улиците, Абакумов забеляза, че Серафима плаче. „Мамка му, защо я возя в моята кола? — помисли си той. — Заради майка й, разбира се.“ Разплаканите момичета бяха непоносима гледка дори и за мъж като него, за чието издигане бе послужила като смазка кръвта на мъже, жени и деца, които бе превърнал в пихтия със собствените си юмруци или бе ликвидирал с личното си оръжие, и на онези още стотици хиляди, с които никога не се бе срещал, но чийто живот бе съсипал. Той потисна пристъпа на гняв, предизвикан от сълзите й: не разбираше ли тази малка глупачка колко любезно се бе отнесъл към нея? Сега можеше да пътува в клетката на арестантската камионетка.

„А пък аз мислех, че е просто любовна история“, повтори си той думите на Сталин от предишния ден. Сталин намекваше, че Детското дело е сериозен заговор, който трябва да бъде разследван най-щателно. Е, той бе арестувал децата — дори десетгодишния Сенка Доров, — но това бяха синове и дъщери на видни личности. Трябваше да се пипа с кадифени ръкавици. Сталин се готвеше за Потсдамската конференция, но как всъщност очакваше да постъпи Абакумов с тях? Езикът на Сталин бе пълен с неразгадаеми кодове и езоповски иносказания и често дори самият Абакумов не успяваше да се ориентира в неговите скрити намерения. Нужна беше нова следа.

Охраната отвори високите железни порти на Малката Лубянка и колата влезе в двора. После портите се хлопнаха зад тях и двамата чекисти отвориха вратите на колата.

— Заведете я долу и я регистрирайте — каза Абакумов.

Той проследи с поглед Серафима Ромашкина, която слезе от колата му като в транс и като не знаеше накъде да тръгне, заоглежда високите стени, малките прозорци с решетки и редицата чакащи отстрани арестантски камионетки, така наречените „черни гарвани“. Сложи ръка на рамото й и я побутна леко към двама мъже в дълги кафяви престилки като на асистенти в лаборатория.

— Натам. И не се тревожи, момиче. Докато се усетиш, ще си бъдеш отново вкъщи. Това е просто рутина. Знаеш го. Не плачи.

Вонята на почистващи препарати, урина и застояла пот накара носа му да се сбърчи, макар да я познаваше много добре. Видя лицето на Серафима, когато „затворническият парфюм“ я лъхна за първи път. Тя залитна леко на дългите си крака и той забеляза как страхът преминава през зелените й очи. Е, арестантите трябваше да се страхуват и предназначението на този затвор бе да ги плаши, защото могъществото на рицарите на революцията трябваше да надхвърля представите на враговете, които биваха вкарвани тук, за да бъдат сломени. Но най-важното за него бе винаги да е на върха. Той винаги печелеше. Сталин му вярваше, а и сам вярваше твърдо, че му е отредено да бъде непобедим.

С малкото куфарче в ръка Серафима слезе по стълбището до преддверието на затвора и застана пред гишето. Лакировката му беше напукана, в замърсената повърхност се бяха образували две леки вдлъбнатини от лактите на хилядите и хиляди арестанти, докато са се навеждали напред, също както тази нова арестантка сега.

— Фамилия, собствено и бащино име, възраст? — каза жена в кафява престилка.

— Ромашкина, Серафима Константиновна. Осемнайсет.

„Тя е хубава, тази Серафима“ — помисли си Абакумов.

Но той желаеше майката, филмовата звезда. Искаше му се да чуе какво още казва момичето, но думите бяха заглушени от блъскащи се врати, пристигащи автомобили, стържещи ключалки, изревани заповеди и от тракането на собствените му ботуши по стъпалата, изтрити от несигурните крака на все новите и нови арестанти, влизащи от десетилетия в този изгубен свят.

— Подпиши тук, арестант! — каза пазачът. — Влез през тази врата. Обиск!

Регистрационната секция работеше като часовник, Абакумов лично бе усъвършенствал отделните фази, които превръщаха свободния човек в затворник с номер: регистрация, предаване на личните вещи, обискиране, фотографиране. Нямаше значение кой си бил досега — полски княз, германски генерал, комунистически големец или дъщеря на филмова звезда — в това бе величието на съветската държава и партията.

„Аз съм пазителят на тази всемогъща държава, аз съм мечът на партията — мислеше си Абакумов — и мога да превърна всекиго в номер, в мазно петно на пода.“ Съжаляваше, че вижда това момиче вкарано в неговата машина, но то бе постъпило много неразумно.

Влезе навътре в гигантската сграда и тук вече бе тихо. Регистрационната секция бе останала далеч зад гърба му и вратите не се отваряха от мъже с ключове на колана. Сега ботушите му стъпваха по сини килими, поздравяваха го мъже с пагони и панталони с кантове. Секретарят му отвори вратата на кабинета и той му подхвърли няколко закачливи думи: гордееше се с приятелското си отношение към подчинените.

Стая с дървена ламперия. Персийски килими, шест телефона (плюс кремълската „вертушка“), голям сейф, маслен портрет на Сталин. Началникът на СМЕРШ полегна на дивана за малко, кръстоса крака и се загледа със задоволство в излъсканите си ботуши.

Довечера, след като прочете докладите за разпитите на децата, дали да не отиде на мача на „Динамо“? Или да потанцува? Гордееше се със своя прякор в танцовия салон „Дзержински“, където джазбендът на МВД изпълняваше нови парчета: Витя фокстротчика. Или пък да иде на театър? През антрактите дори понякога си бъбреше с обикновените хора.

„Такъв човек съм аз — помисли си, — за разлика от Берия, имам и други интереси, освен секса и властта.“ Учил се бе как да работи от Берия, но сега двамата с него бяха почти равни. И Берия го мразеше.

Поздравяваше се, задето беше отмъкнал Детското дело от Берия, но успехът покачваше мизата.

Зумерът на бюрото му се включи и той извика:

— Кажи им да влизат.

Бяха двамата водещи разпитите, Комаров и Лихачов, които отдадоха чест, изпънати в стойка мирно.

— Свободно! Седнете. — Махна им от дивана и те се настаниха на кожените фотьойли. — Другари, преди да се заемем с нашата нова арестантка, искам тази нощ да обработите останалите хлапаци. До утре трябва да имаме имена.

Те си тръгнаха и продължаващият да лежи на дивана Абакумов затвори очи. Серафима Ромашкина бе ключът към загадката. Имаше ли тя таен живот? Шефът на военното контраразузнаване се усмихна. Той знаеше всичко за тайния живот на хората. Всеки имаше таен живот.