Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (22)

Осма глава

В един часа след полунощ „окото на Юда“ се отвори с щракване. Джордж Сатинов за пръв път спеше нормално, защото бе сигурен, че разпитите са приключили. Разпитващите сякаш бяха останали доволни от отговорите му и след това той бе върнат в килията и му беше дадена храна. Сега изведнъж се изплаши, че не е свършило. Дрънкане на ключове, тропане на ботуши по бетонния под и в следващия момент изскърца ключалката.

— Обличай се. Веднага.

Чу, че се отварят още врати, и се запита кой друг от съучениците му е тук. Докато го водеха по коридора, разбра, че след него идва още един арестант. Влад ли беше? Или пък Минка? Молеше се Минка да е добре и никой от другите да не е в беда, нито Серафима, нито Андрей. Копнееше да се види с Минка, та тя да знае, че е наблизо и че не я е предал. Чудеше се дали е влюбен в нея. Как се разбира това?

Редици врати на килии, миризма на почистващи препарати и пот, метално стълбище.

— Гледай право пред себе си! Не говори! — каза единият от пазачите.

— Арестант, влизай в кабината — нареди другият и го натикаха в метална кутия, подобна на изправен ковчег. Вратата се затвори, изщрака ключалка. Останал без въздух, Джордж започна да се поти. Чу, че идва друг арестант по същия път, по който беше дошъл и той, и че на този арестант също бе заповядано: „Гледай право пред себе си! Не говори!“.

Чу стъпките по стъпалата, чу дишането на арестанта и реши, че това е Минка. За момент напрегна гласните си струни, готов да извика: „Минка? Ти ли си? Знам, че си тук!“. Но коридорът опустя, ковчегът беше отключен и той можеше отново да диша. Нагоре по стълбище и после надолу, още коридори и заключени врати. Когато го поведоха към стаите за разпит, той си спомни за гнева на баща си, който се беше заканил да удуши него и Марлен „със собствените си ръце“, ако разбере, че имат нещо общо със стрелбата. А той имаше нещо общо. Какво щеше да каже баща му?

В стаята за разпити Джордж завари не само рижавия очилат Могилчук, но и великана Кобулов. И двамата бяха напрегнати, съсредоточени. Вече нямаше да има шегички.

— Почти сме готови да те пуснем да си вървиш — каза Могилчук. Вдигна чаша кафе и я сложи пред него. — За теб!

— Благодаря — каза Джордж. — Отпи от кафето. — Винаги ли работите нощем?

— Знаеш от баща си как се работи — отговори Могилчук.

— Е — поде Кобулов, окичените му с пръстени пръсти барабаняха по бюрото като хлебарки с диаманти на гърбовете, — кажи ни само какво представляваше Играта?

— Играта ли? — изненада се Джордж.

— Искаме подробностите — обясни Могилчук.

— Всъщност беше пантомима.

— Кой я ръководеше?

— Николаша и Влад.

— И сте носили маскарадни костюми?

— Да, но какво значение има? Това няма нищо общо със случилото се.

— Остави на нас да решаваме — каза Кобулов. — Продължавай.

* * *

Минка поклати глава.

— Аз никога не съм я приемала на сериозно. Мислех, че е абсурдна.

— Но за какво беше Играта, арестант Дорова? — попита Кобулов. Могилчук седеше до него и записваше.

— Беше пресъздаване.

— На какво?

— На литературата или на историята.

— Не ме разбираш, момиче, просто изплюй камъчето. Трябва да уточним това до разсъмване.

— Понякога беше смъртта на самия Пушкин. Пресъздавахме дуела, в който е бил убит…

* * *

— … а понякога — продължи Влад в третата стая за разпити — беше дуелът от Пушкиновия „Онегин“.

— Кой решаваше — попита Могилчук.

— Николаша.

— После какво?

— Вземахме на заем костюмите и се събирахме на гробищата, където Николаша ръководеше нашите ритуали.

— Ритуали ли? — попита Кобулов, който по това време вече пушеше цигара след цигара, облегнат на стената.

— Рецитирахме разни неща.

— Какви неща? — Кобулов се надвеси над Влад, издишайки дим в лицето му.

— Плашите ме — каза Влад.

— Наистина ще те изплаша, ако не ни разкажеш всичко.

— Ами, най-напред… Николаша проверяваше кой присъства в неговата „Кадифена книга на любовта“ и казваше нещо от рода на „Другари романтици, събрали сме се, за да отпразнуваме победата на любовта над науката. Ако няма любов, по-добре да умрем млади!“.

Кобулов поклати глава и изкара целия дим от дробовете си с лепкава кашлица. — Това ми звучи като черна магия!

* * *

— И аз така си помислих — каза Андрей. — Аз ходих само веднъж в този таен клуб. Това ме разтревожи. Не беше съветско. Но никой не го вземаше на сериозно, освен Николаша, Влад и Роза.

— Тя декламираше ли с останалите?

— Да, и после каза: „Кой ще умре тази вечер?“.

— Това е съмнително. Продължавай, арестант Курбски — подкани го Кобулов.

— После Николаша реши кой ще играе Онегин и Ленски. Онегин убива Ленски в дуел.

— И после какво?

— Разиграхме дуела, четейки стиховете.

— И кои пистолети използвахте?

— Пистолетите за дуел от театъра.

— И пистолетите за дуел стреляха с халосни патрони?

— Да.

— Значи пистолетите не са били истински?

— Никога не съм виждал истински.

* * *

— Те си избираха пистолетите от кутията и после се отдалечаваха един от друг, като ги държаха вдигнати нагоре — каза Джордж.

— Като на истински дуел? — попита Могилчук, който за пръв път тази нощ изглеждаше заинтригуван.

— Да, понякога аз отговарях за броенето.

— Броенето на какво?

— На крачките в дуела. Аз трябваше да кажа: Сега се приближете^[1]. Онази вечер Николаша играеше Онегин, а Роза играеше Ленски и двамата тръгнаха един срещу друг в далечния край на моста. В костюмите си. Имаше много хора, но ние винаги следвахме точно стиховете.

— Какво се казваше в тях?

— Не мога да си ги спомня целите.

— По дяволите, арестант, не съм дошъл за урок по литература.

— Ленски… започна да се цели, но Онегин (тоест Николаша) беше по-бърз.

— Значи си видял пистолетите? — попита Кобулов.

* * *

— Да. Само пистолетите за дуел от театъра — каза Минка.

— И как изглеждаха те онази вечер?

— Както винаги. Ние не им обръщахме особено внимание, генерале.

— Какво правехте?

— Пиехме водка. И се смеехме. Джордж, Андрей, Серафима…

— Не гледахте ли?

— Мостът беше пълен с хора, така че непрекъснато губех от поглед Джордж, Роза и Андрей, ние мислехме, че всичко това е шега. — Минка се разплака.

* * *

— Аз го вземах на сериозно — каза Влад. Разтърка очи, пръстите му подскачаха неконтролируемо и Кобулов разбра, че още е в шок. — Някои от останалите само се мотаеха наоколо и разваляха вечерта. Но Играта бе сериозен израз на почит към Пушкин. Николаша се ядосваше, когато другите се държаха несериозно.

— Концентрирай се, арестант Титоренко. Разкажи ни какво стана.

— Тъй като Роза бе Ленски, това означаваше, че тя трябваше да умре.

— Как се подготвяхте за ролите си?

— Аз бях с костюм: сюртук, ботуши, тривърха шапка. Всеки, който играеше Ленски, в случая Роза, имаше приготвена фалшива кръв.

„Фалшива кръв“, записа си Могилчук.

— Те тръгнаха един към друг. Николаша натисна петлето надолу.

— Роза насочи ли пистолета?

— Да.

— Николаша насочи ли своя?

— Да, и изрецитира стиховете на Пушкин, които описват дуела: Онегин гръмна пръв…^[2]

— Не ми трябва проклетата ти поезия! — Кобулов удари по масата. — Просто разказвай нататък!

— Беше много драматично. Николаша трябваше да стреля и Роза трябваше да падне, докато ние рецитираме:

… младия певец

го няма… вече е мъртвец.

Изви се буря, поразено

увехна цветето в зори,

в олтара огън не гори…^[3]

Могилчук се наведе напред.

— Но той не е стрелял, нали?

* * *

— Не — каза Андрей. — Онегин трябва да убие Ленски. След това секундантът

… слага сам смутен

в шейната си трупа студен

и от съдбовната поляна

към къщи го подкарва той.^[4]

— Но това не се е случило?

— Не, защото някакъв пиян моряк непрекъснато се намесваше и на моста беше такава блъсканица, че повечето от нас се разпръснаха…

— Но Николаша и Роза продължаваха да държат пистолетите?

— Така мисля. Ние ги търсехме. Всички бяхме пили водка и се мотаехме из навалицата. Но аз не ги виждах, а после внезапно чух изстрелите. — Той сложи ръце на ушите си и погледна ужасено Кобулов. — Още ги чувам. Бум! Бум! Дори и сега!

* * *

— Това ли е била Играта? — Кобулов почеса къдравата си коса. Беше 4 часът сутринта и те правеха кратка почивка вън от стаите за разпит. — Само това ли?

— Странни деца! — съгласи се Могилчук.

— И са загинали заради тази детинска пантомима. — Кобулов разтърка уморено лицето си. — Хайде, другарю. Преди да докладваме, трябва да изясним още нещо.

* * *

— Е, Джордж — каза Могилчук. — Почти свършихме. Но трябва да те попитам за оръжието на убийствата. Било е военен маузер и ние го намерихме на земята. Сега знаем кой кого е убил.

— Николаша е убил Роза, този негодник — отвърна ожесточено Джордж.

— Просто отговаряй на въпросите, момче. Николаша имаше ли пистолет?

Джордж се облегна назад.

— Нямам представа. Сигурен съм, че родителите му имаха пистолети в дома си.

— Аз също съм сигурен в това. Но да предположим, че не Николаша е стрелял с маузера. Да предположим, че е била Роза.

* * *

— Виждала ли си Роза с пистолет „Маузер“, арестант? — попита Кобулов Минка.

— Не. Николаша бе този, който бе вманиачен по оръжията и по смъртта.

— Тогава виждала ли си Николаша с пистолет?

— Да.

— Пистолет за дуели? — Минка закри лицето си с длани, за да помисли. Когато вдигна отново очи към него, Кобулов видя, че е толкова уморена, че дори не успява да фокусира погледа си.

— Не — каза тя бавно, — беше истински пистолет.

Кобулов се усмихна. Най-сетне стигаха донякъде.

— Откъде го бе взел?

Изведнъж Минка сякаш се разтревожи.

— Не зная.

— Ти как видя маузера?

— Наблюдавах Николаша преди Играта, когато извади от кутията пистолетите за дуел. Играта започваше. Той сложи истинския пистолет на тяхното място.

— Защо го е направил?

— Той казваше, че дуелът е фронтовата линия между обикновения живот и изключителната романтика. — По лицето на Минка отново рукнаха сълзи. — Той непрекъснато говореше такива неща.

* * *

— Не крий нищо от нас, Андрей — каза Могилчук. — Знаеш, че майка ти е съвсем сама. Тя се тревожи, Андрей. Ти си всичко, което й е останало.

— Как се е добрал Николаша до този пистолет? — попита Кобулов.

— След вечерята в „Арагви“ на паркинга Николаша попита дали някой от нас има пистолет.

— Защо го е интересувало това?

Андрей сви рамене.

— Той непрекъснато говореше разни глупости. Казваше, че смъртта била за предпочитане пред всекидневието.

— И някой имаше ли пистолет?

Андрей се поколеба, прикова поглед в масата.

— Много ще ми е неприятно да видя майка ти на влаковете за Норилск — рече Могилчук. — Повечето хора така и не стигат до лагерите. Умират по пътя и когато влакът забави ход, другите затворници изхвърлят телата. Знаеше ли това, Андрей?

— Не. — Той трепереше.

— Мисли, Андрей — кой е по-важен за теб? Майка ти или онези богати деца?

Андрей изпъна гръб и погледна Могилчук право в очите.

— Николаша помоли Джордж, който каза, че няма пистолет. Но че охранителят на баща му има.

* * *

Кобулов седна до Влад Титоренко и го прегърна през раменете.

— Виждаш ли? Това може да бъде забавно. Е, Роза откъде взе пистолета?

— Роза ли? — Никога не съм я виждал с пистолет.

— Но си я видял да отваря кутията с пистолетите.

— Да. — Влад шепнеше.

— Която Роза е взела. Така се е добрала до пистолета — изрече бавно Кобулов.

* * *

— Но Роза обичаше Николаша — каза Джордж. — Тя никога не се е интересувала от оръжия. Никога не е убивала дори и муха.

Кобулов и Могилчук седяха срещу него.

— Остави на нас детективската работа, Джордж — каза Кобулов, като въртеше пръстените на ръцете си. Беше ранна утрин и хоризонтът бе озарен от светлина. Скоро щяха да го пипнат и тогава можеха да се приберат по домовете си.

— Преди всичко кой даде маузера на Николаша?

Трепване. Като първо захапване на рибата в другия край на кордата. Кобулов погледна Могилчук и забеляза подутата му челюст.

— Не зная.

Кобулов се наведе напред, подпрян на лакти, така че Джордж да чувства силата му, едва ли не да усеща вкуса на дъха му.

— Ти ли даде пистолета на Николаша, арестант?

Джордж се потеше. Самоувереността, привилегированото му положение, дори самата му воля за живот сякаш се бяха стопили. Той просто беше изплашен, изплашено момче със сериозни неприятности, и Кобулов беше доволен.

— Но вие казахте, че Роза е застреляла Николаша. Аз никога не съм й давал пистолет. Кълна се!

— Знаем откъде Роза е взела пистолета. От кутията. И знаем как пистолетът е попаднал в кутията. Николаша го е сложил там. А как Николаша се е сдобил с него?

Джордж се преви на две и се разплака. Кобулов се наведе към него, за да нанесе последния удар.

— О, боже, баща ми ще ме убие!

— Забрави за баща си, Джордж. Не ни интересува кой е баща ти. Все едно ни е, дори да е и кралят на Англия. От Централния комитет ни е наредено да ви стрием на лагерен прах, ако трябва. Сега нека те попитам отново, даде ли…

— Да — изкрещя Джордж. — Аз дадох на Николаша онзи пистолет. Той ме помоли и аз не видях в това нищо особено. Баща ми има пистолет. Брат ми има пистолет. Половин Москва има пистолети, казах си. Той можеше да си вземе отвсякъде.

— Но не го е взел отвсякъде, нали, Джордж? Взел го е от теб.

Джордж кимна, лицето му беше подпухнало от плач.

— А ти откъде го взе? Да не би да си влязъл в кабинета на баща си и да си го взел оттам? Негов ли е маузерът, убил две деца?

Джордж седеше съвсем неподвижно, после се наведе през масата и повърна.