Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (5)

Втора глава

Постоя за момент сам пред вратата, която водеше към главния коридор на 801-во училище, и пое дълбоко въздуха на новия си живот — острата миризма на дезинфектанти от тоалетните, по-меката на паркетин от лъснатите подове, омайващите парфюми на прекрасните майки, парливия мирис на водка в дъха на някои учители и преди всичко напълни дробовете си с кислорода на надеждата. После се хвърли в тълпата и заразглежда стените, които бяха украсени с плакати, показващи млади пионери на лагер, поставени в рамка илюстрации с приключенията на децата от „Тимур и неговата команда“ през войната и списъци на отличниците. Да, той беше вътре — и усещаше как жилавата му жизнерадост надмогва презрението на Джордж Сатинов и зловещото привикване на директорката. Ето, точно пред него бе филмовата звезда София Цейтлин, разговаряше с другаря Сатинов. Андрей не можеше да спре да я зяпа. Никога не бе виждал две толкова известни личности да водят обикновен разговор. Беше като кинопреглед в естествени цветове. Чуваше гласовете им. Каза си: „И те ли дишат като нас, смъртните?“, после се присмя сам на себе си. Разбира се, че дишаха.

Облечените цивилно охранители на Сатинов го поглеждаха презрително и той се обърна, при което едва не се блъсна в дъщерята на София Цейтлин — и спря, без да знае какво точно у нея бе привлякло вниманието му. Разбира се, фактът, че бе дошла на училище с ролс-ройса на филмова звезда, обясняваше донякъде интереса му.

Тя вървеше безгрижно, с енергията на много по-младо момиче. Къдравата й руса коса беше невчесана, по лицето й нямаше грим, но Андрей долавяше лъхащата от нея стихийна първична сила — силата на човек, който очаква уважение и осъществяването на това му очакване зависи изцяло от него. Зелените й очи за миг срещнаха неговите и той установи, че дългите черни мигли и широките чувствени устни са толкова поразителни, че напълно заличават впечатлението от чорапите с бримки и старомодната бяла престилка, закопчана чак до врата. София Цейтлин и другарят Сатинов вървяха по коридора и поздравяваха всички подред, а дългокраката дъщеря на Цейтлин, може би забелязала, че Андрей я гледа, вдигна отчаяно очи към тавана и жестът бе толкова красноречив, сякаш му казваше, че нейната майка също я кара да се чувства неловко.

— Серафима! — Пак беше синът на Сатинов. — Добре ли прекара ваканцията? Какво ново? — Изглежда, това беше дежурният въпрос на Джордж.

Когато звънецът удари, Андрей още вървеше след Серафима и Джордж. Родителите започнаха да се разотиват, а децата се отправиха към салона. Когато се разминаха с доктор Дашка Дорова и болнавия й на вид мъж, Серафима и Джордж ги проследиха с погледи.

— Какъв пример за привличане на противоположностите са родителите на Минка — подхвърли Джордж.

— Той е съвсем като… ами да, като суров пилешки котлет — каза Серафима.

— Вярно, точно така изглежда — изкикоти се Джордж.

Андрей също се усмихна. Безобразната шега на Серафима беше доста сполучлива.

Децата се движеха в една посока, родителите в обратната. Когато мина покрай него, другарят Сатинов кимна отсечено на Андрей, който нямаше представа как трябва да реагира, но множеството го понесе по коридора.

Под дебелите въжета, които висяха като гигантски примки от гредите на високия таван във физкултурния салон, бяха сложени редове дървени столове. Отстрани имаше шведски стени, конят с гривни бе преместен отзад, до белия бюст в ленинския кът. На дървената сцена бяха сложени два реда столове за учителите, в средата този за директор Медведева — единственият с подлакътници и възглавница. Андрей си помисли, че училището е като една малка Русия. Всяка институция си имаше своя йерархия, също както в партията. На стената бяха окачени огромни портрети на Сталин и другите членове на Политбюро (да, ето, четвъртият подред беше Сатинов).

За момент Андрей изпадна в паника, когато петстотинте ученици започнаха да се събират с приятелите си, всички се поздравяваха след ваканцията. Ами ако не успееше да си намери място? За момент срещна погледа на Джордж, но той се извърна и извика:

— Минка, запазих ти стол. Серафима е тук! — Седнал между Минка Дорова (дъщерята на Невареното пиле) и Серафима (дъщерята на филмовата звезда), той излъчваше розовобузото задоволство на момче, което вярва, че е на мястото, което му се полага. Висок риж ученик се втурна да седне на стола до Серафима.

Андрей имаше чувството, че се оглежда за свободно място безкрайно дълго, накрая се настани с облекчение на един от празните столове срещу Джордж и Серафима. На съседния седна стройно бледо момиче с руса коса. То погледна към Джордж и приятелите му и после се обърна към Андрей, сякаш току-що се беше пробудило.

— О, здрасти. Нов ли си?

— Да — отвърна той.

— Ммм — промърмори момичето. — Аз съм Роза Шако.

„Трябва да е дъщеря на маршал Шако“ — помисли си Андрей, който бе зърнал командващия военновъздушните сили пред училището. След като се ръкуваха, тя сякаш забрави за него и отново впери поглед в реда на Джордж на отсрещната страна.

— Това са приятелите ми — каза след малко. — Ти не се ли запозна с Джордж пред училището?

— Не съвсем.

— Сигурно е трудно да се преместиш за последния срок от годината — каза тя. Андрей си помисли, че с тези сини очи и руси къдрици тя е досущ като ангел от детска книжка.

— Виждаш ли червенокосото момче?

— Онова, което седи до Серафима ли?

През лицето й мина облак.

— Това е Николаша Благов. Моят приятел. — Отвори уста да каже още нещо, но изведнъж всички гласове преминаха в шепот. Учителите тръгнаха в колона по един по пътеката и нагоре по стъпалата към сцената, също както Сталин и членовете на Политбюро на конгресите. — Знаеш ли кои са всичките? — любезно попита Роза.

— Познавам само нея — отвърна Андрей, когато директор Медведева излезе с маршова стъпка на сцената, следвана от своя заместник, който се бе опитал да прикрие плешивината си с рядък кичур мазна кестенява коса.

— Това е доктор Рим — пошушна му Роза, когато той мина покрай тях. — Серафима, която измисля прякори на всички, го нарича Бръмчилото. Чуй го. — Другарят Рим тананикаше високо мелодия, която безпогрешно можеше да се разпознае като „Да живее другарят Сталин“.

— Тишина, Джордж! — извика другарят Рим. — Очите право напред, Серафима! Изправи се! Дисциплина!

После се зададоха останалите учители.

— Това е жената на другаря Сатинов, Тамара — рече Роза. — Тя ни преподава английски.

Следващият беше мускулест възрастен мъж, чиито набръчкани колене с цвят на кафява кожа се подаваха между широките сини гащета и червените чорапи.

— Това е Апостолон Шуба, учителят ни по физическо възпитание. Прилича ли ти на старши сержант от царската армия? Защото е бил.

— Наистина ли? — Как този старец с мустаци с форма на вила бе успял да преживее терора? Но Андрей беше от поколението деца, израсло с вярата, че предпазливостта е най-важното нещо в живота, затова не каза нищо повече.

Един от учителските столове все още оставаше празен. После мъж с безформен пясъчножълт костюм и раирани чорапи пъргаво скочи отзад на сцената. Ученическите редици зажужаха.

— Винаги последен — каза тихо Роза. — Обаче си има нова яркожълта вратовръзка! Това е Беня Голден, той ни преподава Пушкин. — Андрей видя на свободното място да сяда пъргав оплешивяващ мъж с отстъпваща от челото руса коса и игрива усмивка. — Серафима го нарича Романтика. Ако ти провърви, ще си в неговия клас; ако не, ще се паднеш при Рим Бръмчилото.

Ново удряне на звънеца даде знак за пълно мълчание. Директор Медведева почука с палката по катедрата.

— Добре дошли на училище в ерата на историческата победа, извоювана от гения на нашия вожд, другаря Сталин. — Тя се обърна към д-р Рим, който излезе напред.

— Един въпрос, комсомолци — протръби той с глас, който по телефона можеше да бъде взет за сопрано. — Ако трябва да избирате между комсомолската си значка и всичко останало, което притежавате, кое бихте предпочели да изгубите?

Момче с гладко вчесана назад коса като на съветския вожд стана и даде верния отговор.

— Всичко, което притежаваме — извика то.

Андрей го разпозна като втория син на Сатинов.

— Това е братът на Джордж, Марлен — потвърди Роза в коментара си на ухо. Ухаеше на розова вода. — Ти комсомолец ли си, Андрей?

Искаше му се да беше, но при младите комунисти нямаше място за опетнени младежи.

— Млади пионери! Първи във всичко! Станете! Млади пионери, бъдете готови — извика другарят Рим.

Пионерите с червените връзки отговориха като един:

— Винаги готови!

— Браво, пионери! — Д-р Рим огледа салона.

Андрей беше твърде голям, за да е пионер, ала би дал всичко, за да носи червената връзка.

Директор Медведева почука с палката.

— Марико Сатинова, би ли дошла до трибуната? — каза тя. „Това семейство е навсякъде“ — помисли си Андрей, когато момиченце с плитки и червена връзка излезе пред сцената.

Директорката почука отново — знак за младата руса учителка да удари клавишите за първите тактове, които Андрей познаваше толкова добре.

— А пианистката коя е? — попита той.

— Това е Агрипина Бегбулатова, помощник-учителката по музика — отговори Роза, докато момиченцето пееше първите стихове от химна на учениците: „Благодарим ти, другарю Сталин, за нашето щастливо детство“.

Андрей можеше да ги изпее дори насън; всъщност понякога това наистина му се случваше.

Директор Медведева направи някои съобщения за новия срок: за пионерския лагер в Артек на Крим; че втората единайсеторка на футболния отбор ще играе срещу тима на 54-то училище „Молотов“. Беня Голден май не намираше тези съобщения за особено интересни, защото се изниза от салона. И срокът започна.

* * *

Директор Медведева пишеше нещо на бюрото си, когато Андрей бе въведен при нея. В кабинета имаше само един бакелитов телефон, малка снимка на Сталин и миниатюрен сейф. (Той беше наясно, че броят на телефоните, големината и качеството на Сталиновите портрети и сейфовете са мерило за власт.) Плакат, заемащ една цяла стена, прогласяваше: „Благодарим ти, маршале, за свободата, за радостта на децата, за нашия живот“. Директорката посочи дървен стол.

— Добре дошъл при нас. Нашето училище е ковачница за нови съветски граждани, знаеш това, нали?

Андрей очакваше със страх онова неизменно „но“ — както показваше собственият му горчив опит, то нямаше много да закъснее.

— Но твоята биография не е чиста. Повечето от колегите тук не одобряват приемането ти. Съмнявам се, че от това ще излезе нещо, но е само за един срок. Ще следя и за най-малкия знак, че се отклоняваш от линията. Това е всичко, Курбски.

Когато Андрей тръгна с натежали крака към вратата, тя се изправи рязко.

— Сега ще отидеш на първия си урок. Върви с мен!

Главата му бучеше. Трябваше ли да попита за таксата?

Какъв смисъл имаше? По всичко личеше, че тя скоро ще се отърве от него. Стъпките им отекваха в коридора, който вече бе празен. Докато се мъчеше да не изостава от нея, Андрей си мислеше, че сухата кожа и правата й коса като че ли никога не са целувани от слънчевите лъчи. Накрая тя спря пред една от затворените врати и му направи знак да приближи.

— Няма да плащаш училищна такса.

Андрей отвори уста да попита как и защо, но погледът й го накара да замълчи.

— Не говори за това, Курбски. Разбрахме ли се? Това е твоят клас. — Тя се обърна кръгом като часови и тракането на високите й обувки с железца на токовете се отдалечи по дългия коридор.

Искаше му се да изкрещи от облекчение, но знаеше, че не бива. „Не казвай на никого. Не издавай чувствата си. Анализирай смисъла на казаното по-късно.“ Андрей се помъчи да успокои дишането си, овладя треперенето на ръцете и почука на вратата.

* * *

Първият му урок беше руска литература, но не знаеше дали ще му се падне д-р Рим или учителят Голден. Кой от двамата щеше да му е по-полезен? Когато отвори вратата, двайсет и пет чифта очи се обърнаха към него и той веднага забеляза със смесица от радостно вълнение и тревога, че Серафима, братята Сатинови и сериозното червенокосо момче, наречено Николаша, са в неговия клас. Само Роза му кимна.

— А, непознат! — каза Беня Голден, който седеше отпуснат на стола с крака на катедрата. — Влизай! Тъкмо започваме.

— Нали не съм сбъркал класа? Това руска литература ли е?

— Отчасти е, отчасти не е. — Класът се засмя на безгрижния отговор. — Искаш ли да се присъединиш към нашето братство на скъпи приятели, изпълнени от любов романтици, неизлечими мечтатели?

— Ами, мисля, че искам.

— Име?

— Курбски, Андрей.

— Седни. Николаша Благов, премести се и направи място.

Червенокосото момче отново седеше до Серафима и премести учебниците си намусено, с много въздишки. На свой ред трябваше да се премести и Серафима. Когато Андрей седна до него, Николаша промърмори нещо под нос.

— Е, Курбски — каза Беня Голден, — откъде си?

Андрей се поколеба.

— Ами, бях в Сталинабад и току-що се връщам в Москва.

— Сталинабад! Париж на Средна Азия! — възкликна Николаша с дебел глас, който като че ли се късаше тъкмо когато не трябва.

Ученикът с дълга черна коса, който седеше зад тях, допълни подигравателно:

— Атина на Таджикистан!

Всички знаеха защо момче като Андрей бе стигнало дотам да живее на такова затънтено място в Средна Азия. Отново и отново нещата опираха все до опетнената му биография.

— Някой да те е питал, Николаша? — Беня Голден скочи на крака и отиде при момчето с дългата черна коса. — Или теб, Влад? Няма нищо по-неприятно от снобизма на московчани. Присъствието ви в този клас в никакъв случай не е задължително! Чувам, че часовете на д-р Рим били много по-забавни от моите!

Николаша се обърна към Влад и двамата се спогледаха. Изглеждаха стреснати от заплахата на Беня.

Явно Николаша бе тарторът, а Влад негов поддръжник от група младежи, които май вземаха своите дълги коси и интелектуални вкусове много на сериозно.

— Нека кажем добре дошъл на Андрей, негостоприемни негодници такива. Щом директор Медведева го е сложила в нашия клас, значи си има съображения. Този срок ще изучаваме Пушкиновия „Евгений Онегин“.

Беня Голден се качи обратно на подиума, където беше катедрата му, и взе една книга.

— „Евгений Онегин“ — каза той. — Повечето от нас знаят наизуст части от този текст. А ти, Андрей Курбски?

… дано от моя труд си взел

поне троха за свойта цел:

за развлечения, насмешки,

за критики или мечти…^[1]

— отвърна Андрей, предизвиквайки одобрителното мърморене на класа.

Серафима го погледна изненадано — или просто си въобразяваше?

— Много добре! Обзалагам се, че е приятно да си отново в Москва — каза с усмивка Беня Голден.

Окуражен от неговия ентусиазъм, Андрей продължи:

Москва, как често в скръб горчива

при моя скитнически дял,

за теб в разлъка съм копнял!^[2]

— Сега разбирам защо директорката те е сложила в моя клас, Курбски!

Голден се качи на стола и застана прав, хванал томчето в едната ръка. — Николаша, надуй тръбата!

Николаша бе извадил инструмента от калъфа до себе си и тръскайки гордо червени къдрици, стана и наду своя тромпет, сякаш възвестяваше влизането на средновековен крал.

— Този срок косата ти е още по-дълга — отбеляза Беня Голден. — Това нов коафьор ли означава, или нова любов? Колегите ми няма да са във възторг. Дори може да решат, че влизаш в неболшевишкия образ на млад романтик. Точно така! Е, добре дошли при „Онегин“! Пригответе се да бъдете омаяни от барда на Русия. В поезията му се крие такова богатство, че тя никога не престава да ни изненадва и очарова. Наистина ли този роман в стихове е „енциклопедия на живота в Русия“? Трагедия ли е, комедия ли е, или пък любовна история?

Николаша вече бе седнал на мястото си, прибрал бе тромпета и с най-сериозен вид си водеше бележки в тетрадка с алени кадифени корици. Когато забеляза, че Андрей го гледа, той промърмори: „Гледай си работата!“, и премести тетрадката възможно най-далече от него.

— Дали самият Онегин е мрачен меланхоличен нарцисист, или жертва на любовта и обществото? Дали Татяна е ограничена провинциалистка, която не заслужава такива чувства, или образец на руска жена? Дали това е ръководство как да обичаме днес? Да, Демян Доров?

— Разбира се, животът ни днес може да бъде ръководен само от партията, нали?

Андрей разпозна острите черти и червената връзка на главния училищен пионерски ръководител.

— И от другаря Сталин — вметна Марлен Сатинов.

— Какво другаря Сталин? — попита Беня Голден, все още изправен на стола върху платформата.

— Само другарят Сталин и партията могат да ръководят живота ни — заяви Марлен. — Има опасност да изпаднете в буржоазен сантиментализъм.

— Е, благодаря, че ни го напомни — каза Голден. — Но тук аз само преподавам Пушкин. Сега да започваме. Готови ли сте? — Беня Голден затвори очи. — Мобилизирайте сетивата си, драги приятели, скъпи романтици, изпълнени от копнеж мечтатели. Не забравяйте: животът е кратък. Животът е приключение. Всичко е възможно! Дишайте с мен!

Той вдиша през носа и децата сториха същото. Всички издишаха заедно. Андрей се огледа, за да види дали някой в стаята не се смее или не протестира, но Николаша му хвърли мрачен поглед, сякаш вършеше светотатство, а Серафима пое въздух със следа от усмивка само колкото да покаже, че е забелязала погледа му. Така че и той се включи в общата лудост и тъкмо беше издишал отново, когато, без дори да надникне в своята книга, разтворил ръце, сякаш изричаше заклинание, Голден започна от първите стихове, Човек на честни, строги нрави…^[3], и продължи нататък, рецитирайки текста с такова изящество, че децата го слушаха занемели… докато Джордж Сатинов не вдигна ръка.

— Да? — каза Беня Голден.

— Просто се питах какво ли е имал предвид Пушкин с тази новобрачна постеля^[4]?

Това предизвика хихикане откъм дъното на класната стая.

Николаша се обърна.

— Тук става дума за любов! — изсъска той.

— Порасни, Джордж — обади се като ехо неговият верен Влад, който, изглежда, подкрепяше Николаша във всичко.

— Мислиш за Роза, нали? — подразни го Джордж.

— Не, мечтае си за Серафима — обади се Минка Дорова.

Отново избухна смях. Роза се изчерви, Серафима изобщо не обърна внимание на словесната престрелка и Андрей си даде сметка, че през цялата сутрин тя сякаш не забелязваше Николаша.

Беня Голден запуши с ръце ушите си.

— Джордж! Минка! Как можете да съсипвате поезията с вашите безвкусни закачки? — Андрей никога не бе виждал учител, който да изпитва такова удоволствие от лудориите на класа. — Да се върнем към божествената поезия! — Голден отново седна на стола. — Серафима, с нас ли си тази сутрин? Кажи ни как Онегин се влюбва в Татяна, едно невинно момиче от провинцията.

Когато Серафима започна да чете, класът отново притихна. Андрей я гледаше възхитен и знаеше, че всички останали също я гледат. Тя не беше красива колкото Роза, нито привлекателна колкото Минка на последния ред, но в изумителните й зелени очи имаше златни пръски, които проблясваха изпод черните мигли. Дали не беше мъчително стеснителна и просто не осъзнаваше своята сила? Андрей не можеше да реши.

— Много добре, Серафима — спря я накрая Голден. Тя вдигна поглед към него и се усмихна. — Стига за днес. Андрей, искам да останеш за малко.

Децата събраха книгите и тетрадките си, столовете заскърцаха по кънтящия под. Когато Джордж Сатинов мина покрай техния чин, Николаша прошепна нещо и му даде тетрадката с кадифените корици.

— Както виждаш — каза Беня Голден, когато останаха сами, — моите ученици се отнасят толкова сериозно към приятелските си групички, колкото и към поезията. Но макар някои от тях да са синове и дъщери на наши ръководители, повечето са добри деца. Във всеки случай и те като мен бяха впечатлени от лекотата, с която цитираш Пушкин.

— Благодаря — каза Андрей.

Голден го потупа по рамото.

— Горе главата. Тук ще имаш успех.

— Аз… аз съм много щастлив, че съм тук.

— Накрая ще се сприятелиш с групата на Серафима, не се безпокой. Но знам, че не е леко да се завърнеш…

— Наистина ли?

— Да — каза Голден. — Защото и аз самият не съм в Москва от много отдавна.

Андрей вдигна очи към учителя, към неговата отстъпваща назад от челото светла, вече прошарваща се коса, трапчинката на брадичката и набразденото му лице. Усмивката му изглеждаше непресторена — но наистина ли беше такава? Знаеше, че е добре да не казва нищо повече. Погледна програмата и побърза да потърси класната стая за следващия си час.

* * *

Когато стана време за обяд, Андрей изяде сандвича си от черен хляб и кисели краставички на чина, доволен да остане за малко сам, докато Николаша и приятелите му Влад, Джордж и Роза събраха няколко чина, за да направят маса с петна от мастило, където да споделят рибата, говеждото, сиренето и доматите, които си бяха донесли. Изглежда, Николаша никога не оставаше сам, без своя антураж от бледи дългокоси създания, които имаха такъв вид, сякаш никога не бяха правили физически упражнения и не си бяха показвали носовете навън. Започна да им чете от своята червена тетрадка и те зашушукаха оживено. Андрей бе обзет от презрение и завист, ала си спомни за своя баща и осъзна, че тези чувства са недостойни за него. Вече беше изял сандвича си и когато мина край тях, видя, че Николаша подаде тетрадката на Джордж.

— Можеш да го прочетеш, Джордж — каза той, — но се отнеси сериозно и искам да ми го върнеш до утре. С твоите коментари.

— Разбира си, разбира се — безгрижно отвърна Джордж.

След това, докато бързаше по коридора към следващата класна стая, Андрей чу шляпане на гумени подметки по паркета зад себе си. Обърна се и в зрителното му поле изплува бяло луничаво лице. Николаша Благов бе толкова висок, че се прегърбваше, когато върви. Следваха го, както винаги, чернокосият, подобен на мъртвец, Влад и бледата Роза Шако.

— Какво мислиш за учителя Голден? — попита го мрачно Николаша. Гласът му бе толкова нисък, че изговаряше думите много неясно, сякаш в устата си имаше дървена лъжица наместо език.

Влад и Роза проточиха вратове да чуят отговора му.

Андрей се поколеба, внимаваше да не направи някоя ужасна грешка още първия ден.

— Интересен — каза накрая.

Николаша поклати глава, сякаш беше разочарован.

— Само това ли можеш да кажеш? — Наведе се към него, като че ли се канеше да му разкрие някаква много опасна тайна. — По-добре внимавай. Тук нещата са по-различни.

— Серафима каза ли ти нещо? — попита Влад.

— Серафима ли? Аз дори не познавам Серафима.

— Серафима наистина разбира от поезия — отбеляза сериозно Николаша. — Е, очевидно не си взел изпита, при все че можеш да извадиш от джоба някой и друг Пушкинов цитат.

— Какъв изпит?

— Ще видиш. Помисли върху това.

Двамата с Влад завиха зад ъгъла. Роза поизостана и докосна ръката на Андрей.

— Той взема всичко твърде на сериозно, обаче е много умен и оригинален, ще видиш.

* * *

Първият ден на Андрей в училище 801 почти бе свършил. Последният час беше комунистическа етика при д-р Рим, който му се стори педант в сравнение с Беня Голден. Кремавата му рубашка тип „сталинка“ бе толкова тясна, че само подчертаваше колко тромава е фигурата му. Когато влезе, класът застана мирно и стоя прав, докато той не даде безмълвна команда да седнат, като придвижи надолу разтворената си длан. След бомбастичния час, през който Демян Доров и Марлен Сатинов се надпреварваха с д-р Рим да цитират трудовете на Сталин и Ленин, докато останалите се прозяваха, разменяха си бележници и се мъчеха да останат будни, Андрей излезе последен от стаята.

Когато си тръгваше, забеляза червената кадифена тетрадка на Николаша на пода до чина на Джордж Сатинов. „Ще им я върна утре“, помисли си той и я сложи в чантата.