Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (4)

Първа глава

Осем седмици по-рано

„Най-доброто училище в Москва — мислеше си Андрей Курбски през своя първи ден в училище 801 на «Остоженка» — и по някакво чудо успях някак да вляза в него.“

Двамата с майка му бяха дошли твърде рано и сега се мотаеха пред входа на сградата като някакви загубени селяндури.

Прокле нейната притеснителност, когато я видя да държи списък на задължителните за учениците лични вещи и да мърмори под носа си:

— Ученическа чанта — да; бяла риза — да; синьо сако — да; сив панталон — да; един том Пушкин; две тетрадки; четири молива; опаковани сандвичи за обяд…

После се втренчи в него с влудяващо неодобрително изражение.

— О, Андрюша, имаш нещо на лицето! — Извади от чантата си използвана книжна салфетка, наплюнчи я и започна да трие нещо от бузата му.

Това бе първият му спомен от училището. Всички бяха там, нишките, които водеха до убийствата, стига човек да знаеше коя да проследи. И тръгваха от опитите на майка му да го почисти, докато той се мъчеше да се избави от нея като от бръмчаща муха, която му досажда в горещ летен ден.

— Престани, мамо! — отблъсна ръката й. Изпитото й сухо лице зад металните очила го вбесяваше, но успя да потисне гнева си, защото знаеше, че чантата, сакото и обувките са набавени с просия от съседите, молби към братовчедите (които, разбира се, ги бяха изоставили, когато баща му изчезна) и ровене из битпазарите.

Три дни преди това, на 9 май 1945 г., двамата с майка му бяха излезли на улицата, за да празнуват падането на Берлин и капитулацията на фашистка Германия. Най-удивителното в този ден на чудесата беше, че им бе разрешено да се върнат в Москва, но дори това бледнееше пред истинското чудо: приели го бяха в 801-во единно училище „Йосиф Сталин“, където бяха учили децата на самия Сталин. Макар че тази изненадващо добра новина моментално хвърли майка му Инеса в нова спирала от тревоги: как ще плаща училищната такса със своята заплата на библиотекарка?

— Виж, мамо, всеки момент ще отворят вратите — каза Андрей, когато дребен възрастен таджик в кафява престилка на разсилен, съсухрен като печен орех, задрънча с верижка ключове. — Какви порти!

— Отгоре имат златни остриета — рече Инеса.

Андрей спря поглед на двете четвъртити колони в сталинско — имперски стил. Всяка от тях бе украсена с бронзова плоча, върху която се открояваха златните силуети на Маркс, Ленин и Сталин.

— Цяла Москва е в развалини, но погледни това училище за хората на върха — те определено знаят как да се грижат за своите!

— Андрей! Внимавай какво говориш…

— О, мамо! — Той бе не по-малко предпазлив от нея. Когато баща ти е изчезнал и семейството ти е загубило всичко, когато живееш на ръба на оцеляването, не е нужно да ти бъде напомняно да внимаваш. Прегърна я — все едно че държеше в ръцете си торба кокали. Храната беше с купони и те едва успяваха да се изхранват. — Хайде. Хората идват.

Изведнъж от всички посоки заприиждаха деца в училищни униформи — сиви панталони и бели ризи за момчетата, сиви поли и бели блузи за момичетата.

— Мамо, виж онази кола! Чудя се кой ли е вътре?

До бордюра спря плавно ролс-ройс. От него изскочи шофьор с фуражка и заобиколи тичешком да отвори задната врата. Андрей и Инеса стояха и зяпаха едрогърдата жена с алени устни, силна брадичка и гарвановочерна коса, която слезе от колата.

— Гледай, Андрюша! — възкликна Инеса. — Знаеш ли коя е тази?

— Разбира се, че знам. София Цейтлин! Обожавам филмите й! Тя е любимата ми актриса.

Дори я беше сънувал: тези пълни устни, тази фигура. Събуждал се бе много засрамен. Тя беше стара — над четиридесет, за бога!

— Виж как е облечена! — промълви възхитено Инеса, докато разглеждаше карирания костюм на София Цейтлин, обувките й с високи токчета. След нея се появи високо момиче с къдрава руса коса.

— О, това трябва да е дъщеря й.

София Цейтлин оправи елегантното си сако, провери прическата си и след това хвърли професионална усмивка в трите посоки, сякаш бе свикнала навсякъде да я посрещат фотографи. Дъщерята, съвсем небрежно облечена, за разлика от безукорната си майка, завъртя очи. Тя тръгна право към портите на училището, като балансираше в ръце купчина книги и се опитваше да задържи презрамката на чантата върху рамото си.

Инеса посегна да изтупа въображаеми прашинки от раменете на Андрей.

— За бога, мамо — прошепна той и отблъсна ръката й. — Хайде! Ще закъснеем. — Добре поне, че първото впечатление на бъдещите му съученици нямаше да е от момента, когато тя бършеше лицето му! Не смееше дори да си го помисли. Какъв ужас!

— Искам само да си в най-добрия си вид — запротестира Инеса, но той вече пресичаше улицата. Нямаше много коли и Москва изглеждаше посивяла, нащърбена, уморена след четирите години война. Поне две от сградите на „Остоженка“ бяха превърнати в куп развалини. Майката и синът Курбски тъкмо стъпваха на паважа, когато лимузина „Пакард“, черна и лъскава, се стрелна към тях, следвана от тумбеста победа. Спирачките изскърцаха, от предната врата на пакарда изскочи охранител с навосъчени мустаци и отвори задната врата. От колата слезе мъж.

— Познах го — каза Андрей. — Това е другарят Сатинов.

Запомнил го бе от „Правда“ — на снимката целите му гърди бяха покрити с медали (заглавието бе „Железният комисар на Сталин“), но сега носеше обикновена кафява униформа с един-единствен орден „Ленин“. Леден поглед, хладнокръвна дисциплина, орлов нос, болшевишка суровост. Колко често бе виждал това лице на плакати, големи колкото къщи, на знамена, развявани по парадите; дори имаше град в Урал, наречен Сатиновград.

Майка му го стискаше за лакътя.

— Страхотно училище — каза той.

Охраната образува фаланга около другаря Сатинов, който бе придружен от дребна жена и три деца в училищна униформа, две момчета, които бяха на възрастта на Андрей, и много по-малко момиче.

Херкулес Сатинов, член на Политбюро, секретар на партията, генерал-полковник, тръгна към портите на училището, хванал за ръка дъщеря си, сякаш водеше марш на победата. Андрей и майка му инстинктивно отстъпиха встрани и не бяха единствените — на входа вече се бе образувала опашка, но всички направиха път на Сатинови. Когато тръгнаха след тях, Андрей и майка му се озоваха почти на първата линия, точно зад синовете на Сатинов.

Андрей никога досега не се бе доближавал толкова до държавен ръководител и притеснено погледна майка си. Инеса му направи знак да отстъпи.

— Да изостанем малко. По-добре да не сме прекалено напред.

Правило номер едно: не се набивай на очи, не привличай вниманието. Това бе навик, роден от дълга поредица злощастия и страдания в тази безсърдечна система. Години, през които си оставал невидим на претъпкани гари, боял си се някой да не ти поиска документите. Разкъсван между страхливата предпазливост и желанието да отърка рамене о новите си съученици, златната младеж на Москва, Андрей не можеше да откъсне поглед от подстригания по военному тил на другаря Сатинов. И стана така, че много скоро отново се озоваха непосредствено зад първата линия — между двете колони на портите със златните образи на вождовете, под горещото московско небе, толкова безоблачно синьо, че чак неприветливо.

Около тях — гъста тълпа от родители: добре облечени жени, мъже със златни пагони (най-отпред зърна маршал) и летни костюми, деца с червени пионерски връзки. До него — потящата се Инеса с изкривено от тревога лице, кожата суха като картон. Андрей знаеше, че е само на четиридесет години, не беше чак толкова стара, но контрастът между нея и майките с лъскавите прически и елегантните летни рокли беше съвсем очевиден. Арестът и изчезването на баща му, изгонването им от столицата, седемгодишното изгнание в Средна Азия, всичко това я бе смазало. Редом с нея Андрей изпитваше раздразнение, тя го караше да се чувства неловко и да се държи покровителствено, всичко това едновременно. Хвана я за ръката. Безрадостната й усмивка го накара да си спомни баща си. „Къде си, татко? Между живите ли си?“ Връщането в Москва край на кошмара ли беше, или поредната жестока шега?

Другарят Сатинов излезе напред и бе поздравен от жена с широка черна рокля, в която приличаше на калугерка.

— Добре дошли, другарю Сатинов! Аз съм Капитолина Медведева, директорът, и искам да заявя от името на 801-во училище „Сталин“, че за нас е голяма чест да се срещнем с вас. Най-сетне! Лично!

— Радвам се, че съм тук, другарко директор — отвърна Сатинов със силен грузински акцент. — Бях на фронта и от 22 юни 1941 г., деня, в който Хитлер нападна Русия, не съм правил нищо заедно с децата си, но ето че бях повикан да се върна от Берлин.

— Повикан! — повтори директорката, като се изчерви леко, защото „повикан“ можеше да означава единствено заповед от самия маршал Сталин. — Повикан от…

— Другарят Сталин ни даде указания: сега, когато войната свърши, трябва да възстановим истинските руски и съветски ценности. Да дадем пример. Съветският мъж е също така и семеен мъж. Така че може би ще ме виждате твърде често пред училищните врати.

Андрей бе впечатлен от тона на Сатинов, търпелив и властен, но никога арогантен. Това бе пример за болшевишка скромност.

Директор Медведева сключи ръце като за молитва и пое дълбоко дъх.

— Колко мъдро! Другарю Сатинов, ние, разбира се, познаваме много добре семейството ви. Съпругата ви е високо ценен член на нашия колектив и тук сме свикнали с видни родители, но член на Политбюро — ние… ние сме изумени и така поласкани, че идвате лично…

Момчето пред Андрей клатеше глава, докато слушаше тази тирада.

— Господи, човек може да си помисли, че татко е Второто пришествие — каза високо то. Андрей не бе сигурен към кого се обръща. — Всеки път ли, когато ни докарва до училището, ще трябва да търпим това кланяне и раболепничене? — Беше един от синовете на Сатинов, полуизвърнат към него. — Достатъчно е неприятно да имаш майка, която е учителка, а сега и… Боже, отвратително е!

Андрей бе стъписан от това неуважение, но издокараното момче с лъснати обувки, остри ръбове на панталона и брилянтин по непокорната коса изглеждаше много доволно от произведения ефект върху новия ученик. То му се усмихна любезно.

— Аз съм Георгий Сатинов, но всички ме наричат Джордж. В английски стил. — В края на краищата, англичаните още бяха съюзници. Джордж подаде ръка.

— Андрей Курбски — каза Андрей.

— А, да. Току-що си се върнал в града, нали? Новият ученик? — рязко попита Джордж.

— Да.

— Така си и мислех. — И усмивката му изчезна. Без нея лицето на Джордж Сатинов изглеждаше самодоволно и отегчено. Аудиенцията беше приключила и Андрей усети как пак пада на земята.

— Минка! — Джордж прегръщаше момиче със заоблени форми и мургава кожа. — Какво ново?

Андрей пребледня леко и отново почувства до себе си присъствието на майка си. И двамата знаеха какво е имал предвид Джордж с думите „току-що си се върнал в града“. Той бе белязан с клеймото на интернираните, бе син на един от „бившите“.

— Не очаквай прекалено много. Накрая всички ще искат да са твои приятели — пошушна му Инеса и стисна нежно ръката му. Беше й благодарен за това. Момичето, наречено Минка, бе толкова хубаво! Щеше ли някога да е в състояние да говори с нея толкова уверено и непринудено, както Джордж Сатинов? Родителите й стояха зад нея заедно с малко момче.

— Онази там трябва да е майка й. Познах и нея. Доктор Дашка Дорова, министърът на здравеопазването.

Майката на Минка, мургава и тъмноока, носеше кремав костюм с плисирана пола, който бе по-подходящ за тенисистка, отколкото за хирург. Най-елегантната жена, която бе виждал в Москва, погледна за момент закърпените чорапи на майка му, протритите й обувки, лилавите кръгове под очите й. Съпругът й също бе в униформа, но дребен, с преждевременно побеляла коса и лице с нездравия цвят на съветски бюрократ: кремълски тен. Андрей тъкмо се мъчеше да си върне присъщия оптимизъм, когато майка му го бутна напред.

— Благодаря, другарко директор — каза накрая Сатинов. — Ние също ценим вашата работа.

Докато Сатинови влизаха, директор Медведева остана приведена едва ли не в поклон, но когато се обърна към Андрей, лицето й отново бе застинало в маска на неподкупна строгост.

— Да? — каза тя.

Когато надникна в суровите й очи под правата коса и свъсените вежди, Андрей се изплаши, че тя може да не знае името му или пък, още по-лошо, да го е запомнила, за да го отпрати от тук. Инеса също подаде ръка на директорката с изражение, което казваше: „Удари ме. Свикнала съм с това, очаквам го“.

„Мамо, как ще плащаме за това училище“, попитал бе той едва тази сутрин, а тя му бе отговорила: „Нека първо доживеем дотогава“. Дали нямаше да го разобличат като син на враг на народа и да го изгонят още преди да е започнал?

Медведева неохотно се ръкува и с него, ръката й бе толкова костелива, че пръстите сякаш изскърцаха.

— Новият ученик? Да. След събранието ела в кабинета ми да поговорим. Непременно! — И се обърна към Дорови: — Добре дошли, другари!

Андрей почувства, че го залива гореща вълна. Директор Медведева щеше да го попита как ще си плаща таксата. Спомни си колко често всяка мъничка капка надежда, която им се предлагаше — намиране на нова работа за майка му, преместване в по-голяма стая от комунална квартира, разрешение да живеят по-близо до Москва, — в последния момент винаги им биваше отнемана. Започна да губи присъствие на духа.

Преддверието водеше към широк коридор.

— Да вляза ли с теб? — попита Инеса.

Няма нищо по-плашещо от първия ден в ново училище: в един момент той изпита необходимост да усеща до себе си нейната топлина, в следващия я почувства като тежки окови на глезените.

— Имаш ли нужда от мен, скъпи?

— Да. Не. Искам да кажа…

— Тогава ще те оставя. — Тя го целуна, обърна се и тълпата я погълна. Андрей беше сам. Сега можеше отново да прояви твърдост. Закаляването на характера беше принцип на болшевизма. Самият Сталин бе обещал, че синовете никога няма да бъдат наказвани заради грешките на бащите, но Андрей знаеше, че ги наказват, и то жестоко.