Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (9)

8.

Леля Мейбъл ги изгледа неодобрително, когато те се втурнаха през задната врата и топлият въздух в кухнята ги удари като нагорещен щит.

— Недей да казваш нищо, лельо Мейбъл — помоли Трей, като сваляше ципа на якето си. — Зная, че съм загазил, но преди всичко трябва да се погрижим за кученцето. Да го стоплим и да го нахраним.

— Трябва да натопим края на хавлия в топло мляко и да му дадем да го смуче, лельо Мейбъл — додаде Джон някак виновно.

— Така ли? — каза тя с учудващо мек глас. Взе треперещото сляпо и космато топченце от Трей и го уви в дебелата хавлия, която бе приготвила. Сетне извади съда със затопленото мляко от микровълновата, взе шишенце от капки за очи от кухненския плот, напълни го с мляко и го пъхна в малката уста на кутрето. Двете момчета се спогледаха, а в учудените им погледи се четеше въпросът: откъде ли е знаела?

— Значи все пак сте си имали вземане-даване с Одел Улф — нещо, което изрично ви забраних. Джон, за теб не нося отговорност, но ти, Трей Дон, трябва да бъдеш наказан.

— Да, госпожо — отвърна Трей смирено, сякаш бе го заплашила, че няма да му даде десерт, ако не си изпие млякото. — Сигурно си намерила бейзболната ми ръкавица и си се досетила какво сме намислили.

— Затова ще останеш у дома, докато ние двамата с Джон занесем малкото — продължи Мейбъл. — И бъди доволен от новината, че мис Ема одобрява напълно идеята да се подари кученце на Кати.

Устата на Трей зейна толкова широко от изненада, че се видя пломбата на последния му зъб. Изглеждаше потресен, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Какво? — извика той. — Лельо Мейбъл, не говориш сериозно! Живота си рискувах заради това кутре.

— Точно така. Благодаря ти, че си го признаваш. Сега ще отидеш в стаята си, без да вечеряш, и няма да излизаш от нея до утре сутринта.

— Лельо Мейбъл, моля те… Измисли някакво друго наказание. — Болка се четеше в очите му, думите му се накъсваха от мъка. — Моля те, лельо Мейбъл, не можеш да ми причиниш това.

Шишето с мляко се изпразни и Мейбъл остави увитото в кърпа кученце в застлана с одеялце кутия, която бе подготвила по-рано.

— Нито дума повече, Трей. Трябва да разбереш, че ако нарушиш даденото обещание, има последствия. Ще ти дам още един шанс да ми докажеш, че можеш да спазиш дадената дума. Обещай, че дори носа си няма да покажеш през вратата, нито ще я отвориш, докато не стане време за закуска. Предполагам, че дотогава ще си доста гладен.

— Лельо Мейбъл… — изтънелият, умолителен глас на Трей звучеше жаловито.

— Обещай ми — веднага!

— Е, добре, обещавам.

— Кажи ми, че обещаваш пред Господ, пред Джон и пред мен.

— Няма да си подам носа през вратата, нито ще я отворя, докато ти не ме извикаш на сутринта — каза Трей със сведена глава.

Джон стоеше като истукан, безмълвен, но не смееше да погледне приятеля си. Погледът му би издал това, което и двамата знаеха. Трей щеше да излезе през прозореца на стаята си и да тръгне към мис Ема още преди леля му да е завъртяла ключа на своя кадилак, така изобщо нямаше да наруши обещанието си. Мис Мейбъл бе най-милата жена в целия град, но как можеше да е толкова… ами, недосетлива?

Леля Мейбъл облече палтото си и преметна дръжката на чантата си през рамо.

— Джон — рече тя, — предполагам, че ще вечеряш заедно с мис Ема и нейната внучка. И те имат яхния за вечеря. — Джон все още не смееше да погледне към Трей, когато тя взе кутията и я постави в ръцете му.

— Трей, върви в стаята си веднага и си напиши домашните — обърна се тя към племенника си.

— Добре — отвърна смирено Трей.

— Разбира се, ще кажа на Кати, че ти си взел кученцето за нея.

— Кажи й, че се надявам да й хареса — подхвърли той и затътри крака по коридора. Чуха как тихо се затваря вратата на стаята му.

— Стори ми се, че добре прие наказанието — каза Джон с безизразно лице.

— Нали? — усмихна се леля Мейбъл.

Джон държеше кутията в скута си, докато изминаха с колата няколкото пресечки до дома на Ема Бенсън. Щеше да мине известно време, преди да се появи Трей, и това щеше да се случи едва след като леля му си тръгнеше от мис Ема, естествено. Ала Джон щеше да е първият, видял изражението на лицето на Кати, когато й занесат малкото коли. Кученцето бе най-сладкото нещо на света след Кати, така си мислеше Джон. То спеше и сънуваше. Момчето ясно си представи как то допира малкото си розово носле до меката буза на Кати, как тя затваря блажено очи, както правеха момичетата. Прободе го болка от предателството спрямо Трей, защото се радваше, че той няма да е първият, който ще получи благодарността на Кати. Усети и тъга от разочарованието, което щеше да изпита леля Мейбъл, когато се прибере и види, че племенникът й не си е вкъщи.

Ема отвори входната врата още преди да са почукали.

— Казах на Кати за кученцето — заяви тя, като им направи място да влязат бързо в къщата. — Новината веднага я накара да стане от леглото. Не знам как да ти благодаря, Джон.

— Идеята бе на Трей, мис Ема.

— И на него ще благодаря, когато му дойде времето. Той как прие наложеното наказание, Мейбъл?

— Много добре всъщност. Явно осъзна, че е прекалил този път. Наказах го така, както ти ме посъветва: лиших го от възможността той лично да подари кученцето. Сега е в стаята си, където ще остане до сутринта.

— Хм — изсумтя Ема и потупа приятелката си по рамото. — Хубаво, Мейбъл, доволна съм, че си успяла да не отстъпиш. Хайде сега, ела да видиш внучката ми, а пък тя — своя нов приятел. В кухнята е, бърка яхнията. Джон, ти разбира се, ще останеш за вечеря — тя свали със замах скиорската му шапка и я остави на закачалката в коридора. Нито един от тях не видя леката усмивка, която пробяга по устните на Мейбъл.

Джон не се съмняваше, че косата му се е разрошила. Понеже държеше кутията, не можеше да я приглади с пръсти и само се надяваше, че Кати няма да забележи. Тя наистина не забеляза. Като че изобщо не го видя, когато се извърна от печката. Лицето й бе зачервено от топлината на котлона и от очакването да види подаръка си. Веднага се приближи до кутията и надникна в нея, а Джон използва този момент, за да хвърли поглед към отражението си в прозореца над мивката, и за малко да се задуши, като видя Трей отвън. Той изчезна за миг, когато леля му се обърна, за да тупне Джон по гърба.

— Добре ли си, момчето ми?

— Добре съм, съвсем добре, лельо Мейбъл. Просто нещо ми влезе в кривото гърло.

— Оооо — гукаше Кати, извадила малката космата топчица от легълцето й и притиснала я до гърдите си. Радостната картина отговаряше напълно на представата на Джон.

Ема го погледна одобрително.

— Чудесен ход, момче. Предай моите поздравления на приятеля си.

— Толкова е мекичко и топло — мъркаше Кати и целуваше малката главичка. — Наистина ли е мое, бабо? И мога да го задържа?

— Твое си е — потвърди Ема.

— Никога досега не съм имала домашен любимец. Той е… просто прекрасен.

— Нали няма проблем, че е мъжко? — попита Джон разтревожено. — Не знаех дали…

— Чудесно е, че е мъжко. — Кати го изгледа с любопитство от главата до петите и сърцето му се сви, защото остана с впечатлението, че едва сега го забеляза за първи път. — А къде е твоят приятел?

— У дома да си пише домашните — отвърна Мейбъл, — но знам, че ще е много доволен, като разбере колко си харесала кученцето. Между другото, аз съм Мейбъл Чърч, лелята на Трей.

— Чувала съм толкова хубави неща за вас — каза учтиво Кати, измъкна ръка изпод хавлията и я протегна, а Джон си помисли колко възпитана и голяма изглеждаше тя, докато се ръкуваше с леля Мейбъл. — Радвам се, че най-сетне се запознаваме. Благодарете на Трей от мое име, ако обичате. Джон — тя се обърна към него, а той отново усети, че се задушава, докато тя не погледна в очите му, — много ти благодаря и на теб. Страхотно е.

— След тези прекрасни думи аз ще тръгвам — рече Мейбъл.

Ема я изпрати до вратата, а Джон остана, чувствайки се неловко, като местеше поглед от русата глава на Кати, наведена над кученцето в ръцете й, към кухненския прозорец. Все още държеше в ръце кутията и не знаеше къде да я остави. На масата бяха подредени три купи и лъжици за вечеря, както и още една подложка на мястото срещу него.

Разбра за кого е, когато Ема се върна в кухнята.

— Джон — заръча му, — я се покажи навън и покани Трей Дон да влезе. Не искаме да умре от студ.