Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (23)

22.

За първи път в живота си беше прекалил и леля му не беше склонна да му прости. Тя бе научила какво се е случило от мис Ема и на следващата сутрин не искаше дори да го погледне, въпреки че и слепец би разбрал колко зле се чувстваше той. Никога не бяха обсъждали лични неща, най-вече защото той не обичаше интимните разговори. Тя бе попечителят, а той — повереникът. Разговорите им се изчерпваха със следното:

— Трей, написа ли си домашното?

— Лельо Мейбъл, виждала ли си кафявия ми колан? — Изречения от този род представяха същността на техните разговори.

Сега обаче Трей съжаляваше, че не бе по-близък с леля си, за да може да й довери причината, поради която се разделяше с Катрин Ан.

„Не го правя, защото вече не я обичам, лельо Мейбъл. Правя го, защото я обичам. Не искам да се обвързва с мен, с човек, който вероятно няма да може да има деца, защото знам, че тя би искала да има някой ден. Ако й кажа истината, тя ще остане с мен въпреки всичко. Никога не би ме зарязала, каквато и да е причината. Тя си е такава. Заради това я обичам.“

Щеше да разкаже на леля си как лицето й се озари миналия ноември в супермаркета, когато взе на ръце едно бебе, докато майка му разтоварваше количката. „Може никога да не видя тази светлина да озарява лицето й, лельо Мейбъл. Може след време да решим да си осиновим дете, но само господ знае какво ще ни се падне. Катрин Ан заслужава да има свои собствени деца — руси, синеоки, великолепни като нея. Не мислиш ли, че е по-добре да я нараня сега — както и себе си, — като я накарам да повярва, че не съм й бил верен (той й изневери наистина, но не и в сърцето си), отколкото да й кажа истината?“

Копнееше да сподели всичко това с леля си, да чуе нейното мнение от женска гледна точка. Щеше да е голяма утеха, ако можеше да я накара да разбере постъпката му. Вероятно щеше да се съгласи с него и да каже, че те двамата с Кати са твърде млади, за да се обвързват отсега, да говорят за брак и деца, да си обещават да са вечно заедно. Очакваха ги кариера и бъдеще — цял един живот! Но леля му бе издигнала стена помежду им и въздухът се бе толкова сгъстил от нейното неодобрение, че можеше да гребе от него с черпак. Леля Мейбъл обожаваше Кати и затова сега за нея Трей бе най-големият идиот, раждал се някога на света. Той дори започна сам да оправя леглото си, за да не вижда тя сълзите на възглавницата му, ала леля му бе изтълкувала това действие като опит от негова страна да отхвърли грижите й.

Дори Джон го бе изоставил. А той му липсваше почти толкова, колкото и Кати. Най-добрият му приятел бе отвратен от него. Не беше се случвало преди да не разговарят толкова дълъг период от време. Искаше му се да можеше да обясни на Джон защо бе загубил всички задръжки, но не можеше да сподели тайната си дори с него. Интимните части на един мъж бяха именно това — интимни, а не тема за обсъждане, и имаше нещо ужасно в това друг мъж, дори и най-добрият ти приятел, да разбере, че ти не си толкова потентен, колкото е той, и че това те прави неравностоен. А и колко неловки и трудни щяха да бъдат техните отношения заради споделената тайна.

Ако можеше само да удържи да не се вижда с Катрин Ан през оставащите два месеца, докато заминат за есенните тренировки, щеше да е минал през най-трудния период. Но дотогава щеше да изпитва огромна болка, която щеше да му напомни за болките по време на заушката. Само че от сегашната болка нищо не можеше да го излекува. Нямаше желание да излиза на срещи с момичетата, които се скъсваха да звънят по телефона само дни след като се разчу за раздялата му с Кати. Дъщерята на треньора Търнър, Тара, бе една от тях. „Бога ми, ама че нахална уличница! Как е възможно свестен човек като треньора да има дъщеря като Тара?“ Трей се чудеше какво точно знае треньорът за нейното поведение. От уважение към него футболният отбор гледаше да няма нищо общо с нея. Бе дошла в дома на леля Мейбъл под претекст, че иска Трей да подпише годишника. Навираше в очите му големия си бюст и гледаше да се отърка в него. Той подписа набързо и я изпрати до вратата.

Дори не позвъни на нито един от телефоните, записани на листче в джоба му. Виждаше пред очите си Кати, наранена и безмълвна. Бе обзет от срам, вина и болка. Измъчваше го усещането, че се е отказал от нещо, което повече никога няма да бъде негово. Нямаше никога вече да срещне жена, толкова вярна и постоянна в чувствата си като Катрин Ан. Никога вече нямаше да се чувства така спокоен и сигурен, както с нея.

Не беше се чувствал толкова самотен от времето, когато майка му го изостави.

Неодобрението на леля му го накара да се съгласи да отиде с колата до фермата на Хърбисънови, за да вземе яйцата и зеленчуците, които тя бе поръчала. От миналата година насам, от ноември месец, той твърдо отказваше да ходи вместо нея. Упорството му едва ли я бе изненадало, защото той винаги се бе оплаквал колко му е досадно да кара дотам и да се разправя с госпожа Хърбисън. Бети никога не беше изказвала на глас мнението си, но от поведението й ясно личеше какво мисли за племенника на Мейбъл Чърч, спортистчето, което се мислеше за много по-важно от нейния син. Но сега Трей не посмя да откаже. Би дал всичко и Джон да дойде с него до фермата, но не можеше дори да си представи как би могъл да му предложи да се върне пак на мястото, където бе преживял най-ужасния си кошмар, при това по вина на Трей.

Беше горещо като в пещ, особено в сравнение с онзи мразовит ноемврийски ден, ала иначе всичко останало във фермата на Хърбисънови си бе все същото. Трей се изкачи до голямата веранда отпред, но не с наперената си походка. Чу как госпожа Хърбисън се приближава до входната врата, за да отвори след позвъняването му. Когато тя се показа на прага, той примигна няколко пъти от изненада. Изглеждаше остаряла с няколко години от последния път, когато я видя. Той прочисти гърлото си.

— Здравейте, госпожо Хърбисън. Дойдох да взема поръчаното от леля ми.

Тя вдигна едната си ръка — бе гипсирана.

— Е, както виждаш, малко пострадах. Паднах предния ден. Ще трябва да ми помогнеш да съберем яйцата.

— Яйца ли? Откъде?

— От плевнята. Върви подире ми и носи кошницата.

Трей усети как кръвта се оттича от лицето му.

— Да дойда тогава друг път… когато се чувствате по-добре.

— Добре съм си. Само с ръката не мога да си служа. Заобиколи къщата. Ще се видим отзад.

— Добре, госпожо.

Камъните, портата, задният двор бяха точно такива, каквито ги помнеше. Бетонната маса за пикник, кошарата на овена, която сега изглеждаше празна, бяха същите. По същия начин прозвуча и трясъкът от мрежата на задната врата, както през онзи кошмарен ден. Бети Хърбисън слезе по стълбите и му пъхна кошницата за яйца в ръката. Носеше и нож.

— Върви след мен. Вратата към кокошарника е тука — каза и му посочи с ножа към плевнята.

Трей влезе насила.

— Построихме го до плевнята, но вратата е отвътре, за да не могат разни скитници да ни крадат яйцата и стоката — обясни му Бети, като видя пребледнялото му лице. — Миризмата е силна, когато е горещо, но това е положението. — Връчи му и ножа. — Ще ми помогнеш да откъснем няколко домата, а искам да й изпратя и няколко клончета розмарин, които съм закачила тук да съхнат. — Кимна с глава към гредата, на която Трей и Джон бяха обесили сина й. Разпятието все още си стоеше на отсрещната стена.

— Да, госпожо — смотолеви Трей, като преглъщаше шумно, защото му се повдигаше.

Когато взеха всичко необходимо, тя каза:

— Ела с мен в кухнята, за да приберем нещата.

Трей бе ужасен. Очакваше, че ще предаде чека на леля си и ще чака отвън, докато госпожа Хърбисън се върне с торбата с яйца и със зеленчуците. Почувства се хванат в капана на нейния поглед. Не можеше да се измъкне, не можеше да й откаже.

— Добре, госпожо — каза й.

С кошницата в ръка Трей я последва през верандата в кухнята, като затвори тихо мрежестата врата, сякаш се страхуваше да не събуди духа на Дони. Стаята бе широка, просторна и миришеше приятно, но някак му напомни на празен салон, който публиката е напуснала. На голямата кръгла маса бяха поставени два комплекта прибори за хранене, увити в салфетки. Една училищна снимка на Дони, на която той се усмихваше накриво, бе на полицата, почти скрита зад готварските книги и вазата с цветя. Трей стоеше безмълвен, чувстваше се неловко.

— Можеш да се измиеш — каза му мисис Хърбисън. — Тук на мивката. Ще донеса торба за нещата. — Тя откъсна салфетка от кухненското руло и му я подаде. — А и… — тук гласът й стана тих, някак срамежлив, и тя продължи, без да го поглежда: — предполагам, че ще искаш парче от ореховия пай като възнаграждение за усилията си. Седни на масата, ей сега ще ти отрежа.

„Да ям на нейната маса? Където е седял Дони?“

— О, не, госпожо, не бих могъл да направя това — каза Трей. В гласа му ясно се долавяше паниката. Той измъкна чека от джоба си. — Само ще ви платя и си тръгвам.

Тя сякаш настръхна. Сви устни в тънка линия. Горката жена просто искаше да го почерпи с парче пай, а неговият отказ бе отворил раната, която и без това никога нямаше да зарасне. Беше му ясно като бял ден какво изпитва тя, въпреки че не би си признала за нищо на света.

— Ще донеса торбата — промърмори тя и се запъти към килера.

Трябваше ли да й каже, че съжалява за загубата на сина й? Ако го направеше, можеше да се издаде. Напоследък много малко му трябваше, за да се просълзи. Отвори уста да каже нещо, когато тя се върна и започна бързо да прибира продуктите в торбата без негова помощ.

— Госпожо Хърбисън, аз…

— Готово — прекъсна го тя и му подаде торбата. Издърпа чека от пръстите му. — Кажи на леля си, че й благодаря. Знаеш пътя обратно.

— Да, госпожо.

Той потегли с мустанга от същото място, на което бе паркирал през онзи съдбоносен ден, чакълът изхрущя под гумите на колата — още един звук, който не бе забравил. Тъжно отчаяние стегна гърдите му. Трябваше да спре на известно разстояние от къщата и да слезе от колата, за да може отново да диша. Жуженето на летните насекоми изпълваше въздуха — водопад от обвинителни звуци. Прерията се превърна в неясна и размазана картина пред очите му.

— Катрин Ан… — изхлипа той. — Катрин Ан… Катрин Ан.

Когато тя отвори вратата на бабината си къща, той стоеше пред нея със зачервени и подути очи.

— Катрин Ан, аз… аз толкова съжалявам. Аз… аз не знам какво ми стана. Аз съм най-големият идиот на света. Толкова много те обичам. Моля те, моля те, прости ми.

Работата й в клиниката бе приключила. Ема бе в библиотеката. Кати го хвана за ръката и го дръпна вътре в охладената от климатика къща. Обади се в конюшнята, за да отложи ездата. После нареди на развълнувания Руфус:

— Ти оставаш тук, момче — и заведе Трей в спалнята си.