Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (62)

61.

Уил изпрати с поглед полицейската кола, която изчезна сред облак от прах. Дали току-що не му бяха изиграли номер? Да не би алергичният пристъп на Ранди всъщност да бе умишлено разигран, за да може да вземе отпечатъците му? Сам му бе дал пластмасовата чаша. Неговият заместник щеше да го потвърди. Чашата не беше иззета незаконно от него. Обаче откакто познаваше шерифа и неговото семейство, досега никога не бе чувал някой да споменава, че е алергичен към кучета.

Силва се сгуши в краката му. Изгледа го съчувствено сякаш го питаше дали е загазил.

— Не съм, момчето ми — каза Уил и се наведе да го почеше зад ушите, — но може и да загазя.

Беше постъпил много глупаво, като остави отпечатъците си върху каишката на часовника на Трей Хал, а и следите от сълзите си върху ризата. Трябваше да се погрижи да заличи и двете. Нямаше никакво алиби за времето, когато бе извършено убийството. Шерифът разбра, че го лъже, когато му каза къде е ходил. Тъгата и съжалението към отколешния приятел на сина му бяха съвсем красноречиви в погледа, който му хвърли.

Е, по-добре да е той, отколкото майка му. Така си помисли Уил и потупа коляно с ръка, за да покаже на Силва, че се връщат обратно в къщата. Смяташе да се обади на баща си.

Срещнаха се в офиса на Джон в църквата.

— За какво точно става дума, сине? — попита Джон с надежда, с молба в сърцето си, която бе отправял цяла нощ, че не става дума затова, за което подозираше. Следите от джипа, общоизвестната неприязън, която Уил изпитваше към Трей, бяха достатъчни, за да го превърнат в заподозрян. Джон цяла нощ се мъчеше да се сети за човек, достатъчно хладнокръвен, а и с основателен мотив да убие Трей след толкова много години. Кой, освен Кати, Уил и Дик знаеше точно къде е отседнал приятелят му? Трей и без това не би познал Уил, ако младежът не му е дал знак да спре.

— Мисля, че ще ме обвинят за убийството на Трей Дон Хал — каза Уил.

Джон тъкмо се готвеше да налее кафе. Внимателно сложи обратно каната до празните чаши. В съзнанието му изникнаха картини от времето, прекарано в затвора „Пеликън Бей“.

— Изповед, направена пред свещеник, дори и ако той е баща на заподозрения, не може да се използва в съда, нали, татко? — продължи Уил.

„Милостиви боже — помисли си Джон, умислен колко естествено се обърна към него с обръщението татко. — Нима синът ми ще направи самопризнание в убийството на Трей Дон Хал?“

— Не, сине — отвърна му.

— Тогава да вървим в изповедалнята.

Зад тъмночервената кадифена завеса и зад решетката в изповедалнята Уил бързо заговори:

— Не съм го убил аз, татко. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти, сине, вярвам ти — каза Джон, за миг му се зави свят от облекчение, — но защо сметна за нужно да ме уверяваш в своята невинност, при това в изповедалнята?

— Защото мисля, че знам кой го е направил.

— Така ли? Кой?

— Мама.

— Какво? Защо ще мислиш такова нещо?

Изражението на Уил стана мрачно.

— Не ми се иска да си го помислям дори. Не мога дори да понеса тази мисъл, камо ли да я изрека на глас.

— Добре, Уил, поеми си дълбоко дъх и ми кажи защо подозираш майка си.

Младежът му описа как е намерил трупа, с което успокои Джон по въпроса защо край тялото бяха открити следите от гумите на джипа му — една подробност, която все още не бе известна на пресата. Представи си какъв шок и отчаяние е изпитал Уил, болката му, когато се е надвесил над безжизнения труп на мъжа, когото цял живот бе смятал за свой баща. В такъв момент не можеш да мислиш за отпечатъци или следи от сълзи, по които да установят твоето ДНК.

— Но защо не се обади на полицията? — попита го.

Уил избягна погледа му.

— Заради… заради мама.

— Защото и нейната кола е била на същото шосе, на което е убит Трей, така ли?

— Защото реших, че може да има нещо общо.

Джон си наложи да овладее паниката, която заплашваше да го погълне.

— Защо реши така?

Гласът на Уил ставаше все по-глух.

— Аз… видях я снощи около шест и петнайсет на кръстовището. Идваше от посоката на Хърбисън Хаус и беше спряла на светофара. Аз бях на бензиностанцията да заредя. Тя не ме видя.

— Но нали ни каза, че е искала да се види с Трей, ала по пътя е променила решението си.

— Да, каза го, но ако това е истината, защо беше толкова напрегната? Изглеждаше като човек, току-що станал свидетел на убийство. Помислих си, че се е запътила към Трей, за да се опита да възстанови отношенията им. Беше си сменила роклята, издокарала се беше, но по изражението на лицето й заключих, че той отново я е отблъснал, и именно тогава реших да отида да се изясня с него. Но попаднах на… тялото му. Раната ми изглеждаше като от пушка, като онази старата с калибър 30–30 на прабаба ми.

В изповедалнята изведнъж стана твърде тясно и задушно.

— Откъде знаеш, че не е обърнала колата, преди да види тялото.

— Познавам майка си. Изражението й за пред хората е отдавна заучено и е нужно да се случи нещо много сериозно, за да я изкара от равновесие. Стори ми се, че е плакала, а и беше бяла като платно.

Джон се опита да си припомни атмосферата от предната вечер. Нито Кати, нито Уил се държаха естествено. Тогава реши, че възбудата им се дължи на силните емоции от деня, ала явно те бяха преживяли много по-мъчителни чувства, отколкото той предполагаше.

— Разговарял ли си с майка си от снощи насам?

— Не. Обадих й се, щом новината се разчу, но тя не ми вдигна, а и на мобилния не отговори. Наложи се да й оставя съобщение. Тревожа се за нея. Може просто да не е искала да разговаря с мен точно тогава. Но ако е излязла… Не мога да си представя защо ще й е да излиза от вкъщи… освен, за да се отърве от пушката на баба.

Уил се тревожеше с основание. Джон също се бе обаждал на Кати, но се включи телефонният секретар. Той не беше на себе си от притеснение след разговора с Ранди, затова се качи в енорийския пикап и отиде до къщата й, но там сякаш нямаше никого. Никой не отговори на звънеца, а нямаше начин да разбере дали колата й бе в гаража. Тръгна си с надеждата, че се е затворила сама в къщата, за да преодолее смъртта на Трей по свой си начин. Беше толкова необичайно за нея да го изолира, особено в момент като този.

— А не й ли се обади тази сутрин? — попита Джон.

— Не, защото… има и още — отвърна Уил. Разказа му за посещението на шерифа тази сутрин. — Когато Ранди сравни отпечатъците, които съм оставил по тялото с тези от чашата, ще има достатъчно доказателства, за да поиска да ме арестува. Аз не съм убил Трей Хал. Заявявам го пред теб, знам, че ти ще запазиш тайната на изповедта ми, но ако ме обвинят, ще кажа, че аз съм го направил.

— Уил, изслушай ме! — Джон дръпна рязко решетката. — Нищо не си направил, нито пък майка ти. Не можеш дори за секунда да допуснеш, че тя е способна на убийство…

— Аз не мога, но полицията може.

— Ще трябва да го докажат, а няма улики, че е била на местопрестъплението. Възможно е да е попаднала на тялото, точно както и ти, затова е изглеждала толкова разстроена. Няма нужда да правиш признания за нещо, което не си извършил. Ако Ранди те арестува, нищо няма да казваш, нито дума, докато не ти наема адвокат. Твоите действия са напълно логични, а това, че не си се обадил в полицията, е обяснимо. Постъпил си така, както всеки син, който намери баща си да лежи мъртъв край пътя, би постъпил от страх, че могат да обвинят майка му в престъплението. Майка ти няма никакъв мотив да убива Трей. И помни, тя вече знаеше, че той умира.

— Да, но аз разбрах това едва след като откриха тялото — напомни му Уил и поклати отчаяно глава. — Когато Ранди установи този факт, ще има още едно доказателство срещу мен.

Джон разтри челото си, отчаяно се мъчеше да се съсредоточи. Уил беше прав. Аутопсията щеше да покаже, че Трей е бил болен от рак. Ранди щеше да попита Уил кога е научил, че Трей страда от нелечима болест. И ако времето, по което Кати бе научила за болестта, можеше да се използва за нейна защита, то в случая с Уил не беше така.

Разбира се, можеше да излъже, за да го предпази, но това не бе добра алтернатива. Би продал душата си, за да предпази сина си, но както знаеше добре, всяка лъжа водеше към следващата. Накрая се оказваш впримчен в кълбо от лъжи, докато, само истината може да ти даде свобода.

— А и по същата логика, аз не знаех, че Трей не ми е истински баща, преди убийството му. Мисля си, че ако тази информация се разчуе, няма ли да изглежда деянието много по-зловещо, ако се стигне до съд? Убил съм един човек, за да му отмъстя, че се е отнесъл толкова лошо с мен като мой баща, когато всъщност той дори не ми е бил баща?

— Ами… аз… — заекна Джон, объркан от твърдата логика в разсъжденията на Уил. Ако с Кати оповестят истината за бащинството му, само щяха да утежнят обвиненията, които можеха да повдигнат срещу сина им. В такъв случай поне засега трябваше да пазят мълчание.

— Ранди няма да научи това — обеща Джон. — Ще запазим тази информация за себе си. Някой е убил Трей. Не си бил ти, не е била и майка ти. Повтарям още веднъж: Уил, при никакви обстоятелства няма да се признаваш за виновен. Трябва да продължим да вярваме, че убиецът ще бъде разкрит. — Той посочи към врата си и се опита да се усмихне. — Не нося тази якичка без причина.

Когато Уил си тръгна, Джон се обади на един свой близък, също йезуит, завършил „Лойола“, който бе действащ адвокат в Лъбок. След като му изложи случая, адвокатът потвърди, че арестът на момчето вероятно е неизбежен, и поръча да му съобщят, ако това стане. Веднага щеше да дойде в Кърси.

Джон се върна обратно в църквата и седна на същото място, където бе седял през всички онези следобеди след случката, която промени целия му живот. Оттогава не бе сядал на това място. Днес някак механично, без да мисли, отиде точно там, където бе излял най-голямата си болка и най-големите си страхове. Тук бе търсил духовен мир. Тук бе открил отговора, който бе търсил през целия си живот. И сега с последна надежда, че ще може да намери спасение, той коленичи за молитва, притисна сключените си ръце към челото, но думите, с които искаше да се помоли, се заплитаха в ужасните му спомени от затвора „Пеликън Бей“ и в представата, че собственият му син може да бъде затворен в това адско място.

Ако повдигнеха обвинение срещу Уил, Кати щеше да се признае за виновна. Джон не се и съмняваше в това. Тя щеше да се пожертва, за да не позволи синът й да бъде осъден за убийство, което не беше извършил. Мотивът, който щеше да изтъкне, бе съвсем прост: тя мразеше Т. Д. Хал. Никога не би разкрила истинския си мотив, че желаеше смъртта на Трей, за да не може да изобличи отец Джон Колдуел. Едва ли полицията щеше да повярва на самопризнанието й при наличието на толкова много улики срещу Уил, но със сигурност щеше да плъзне слух из областта, че и тя е възможен извършител.

За първи път откакто бе станал свещеник, Джон установи, че не може да се моли истински. Не можеше искрено да каже: „Да бъде волята Ти“. Искаше да се изпълни неговата воля, а именно — да бъде открит истинският убиец, а Кати и Уил да бъдат оправдани. Божията воля бе винаги на страната на правдата, но невинаги на страната на справедливостта.

Когато Джон се прибра у дома, Бети го уведоми, че адвокатът на Трей, Лоурънс Статън, пристига със самолет от Калифорния на следващата сутрин. Поискал среща с нея и Лу още същия следобед.

— Защо ще иска тази среща? — попита го тя.

Заради неизкупена вина, би могъл да е неговият отговор. Трей сигурно им бе оставил нещо в завещанието си, с което да изкупи вината си.

— Ще почакаме и ще видим — отвърна.

— Попита и дали ти би помогнал за погребението. Трей ще бъде погребан до леля си — продължи Бети. — Също така Трей е поискал ти да извършиш богослужението. — Подаде му лист. — Адвокатът ще отседне в „Холидей Ин“ на шосе 1–4. Успял да вземе последната стая. Ето на този номер можеш да се свържеш с него.

Джон взе листчето и го разгледа внимателно. Какво можеше да каже на гроба на човека, който дори и мъртъв продължаваше да съсипва семейството му?