Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (13)

12.

— Дай, сине, нека аз да го направя — каза Бърт Колдуел на Джон.

Джон, застанал пред огледалото облечен в смокинг, с неохота се обърна и остави баща му да намести вратовръзката му, като се стараеше да не вдишва, за да не усеща миризмата на алкохол, която винаги лъхаше от него. Но за негова изненада изобщо не усети познатата миризма, въпреки че и това се случваше понякога: баща му да остане трезвен за няколко дни, докато си търси работа. Тази вечер явно бе един от тези периоди.

Бърт отстъпи назад и се възхити от резултата.

— Ето така е добре — каза той. — Да ти помогна ли и за пояса?

— Не, благодаря, справям се — отвърна Джон, като закопча плисирания яркочервен пояс. Чувстваше се неудобно, когато баща му го гледаше. Искаше му се да се махне. Джон свали сакото със сатенени ревери от закачалката, облече го и намести френските ръкавели на ризата си пред огледалото.

— Никак не е зле за костюм под наем — обяви Бърт. — Но и аз щях да ти купя. Сигурно бездруго ще ти трябва смокинг за някои от предстоящите събития в Маями.

— Дотогава има цяла година — едва забележимо се усмихна Джон. — Може да порасна някой и друг сантиметър.

Бърт кимна и пъхна ръце в джобовете си.

— Сигурно. Изглеждаш толкова… елегантен, сине. Ако можеше и майка ти да е тук, за да те види.

— И на мен ми се иска — промълви едва чуто Джон.

Настъпи неловко мълчание.

— Сигурен ли си, че не искаш да вземеш колата ми? Твърде си издокаран, за да се возиш в пикап.

— Не, благодаря. Измих и излъсках стареца до блясък. Почистих и седалките. Изглежда като нов.

— Ами, добре тогава… — Бил извади пачка банкноти от портфейла си. — Вземи ги. През вечер като тази ще ти потрябват. Това е нещо, което се преживява веднъж в живота.

Джон пъхна своя портфейл в джоба на сакото на смокинга си.

— Благодаря, но няма нужда. За всичко вече е платено.

— Все пак вземи — настоя Бърт и му пъхна парите в ръцете. — Ще съм по-спокоен, като знам, че имаш повече пари.

Джон ги взе.

— Благодаря много — каза простичко той.

За част от секундата погледите им се срещнаха. Бърт първи отклони своя.

— Момичето, което ще ти е дама на бала… как й беше името? — попита баща му.

Джон не му беше казвал името й досега, но все пак отговори:

— Биби Болдуин.

— Бензиностанцията на главната улица е на баща й, нали?

— Точно така.

— И е едно от момичетата в клуба към отбора?

— Отново си прав.

— Е, тя е късметлийка тогава. Предполагам, че каквито сте мъжкари с Трей можете да си изберете, която си искате.

— Аз съм късметлия. Биби е свястно момиче.

Бърт кимна, изразявайки един вид съгласие.

— Сигурно е така — подхвърли. — Е, забавлявайте се тогава. Карай внимателно. — Той опря два пръста до челото си, уж козирувайки му, както често правеха в този край, и излезе от стаята.

Джон забеляза колко се е прегърбил и как си влачи краката. Изпита съжаление към него. Някои неща човек просто никога не може да поправи, независимо колко му се иска да започне на чисто. Джон може би щеше да забрави онзи ден отпреди девет години, ако баща му бе започнал да се държи човешки с него и ако моментите на тъжно съжаление за постъпките му не се редуваха с алкохолни пристъпи и жестоки провали, които го превръщаха в истинско чудовище, способно да пребие от бой едно осемгодишно момче.

Джон хвърли парите на бюрото и прекара гребена още веднъж през косата си с чувство на раздразнение към баща си, който бе успял да пробуди отново спомена за онзи следобед отпреди девет години. Майка му бе починала предната година, когато един ден Джон се върна от училище и завари непозната жена в леглото с баща му.

— Защо не почука, проклето копеленце! — изрева Бърт, като отметна завивките и скочи от леглото. Джон безуспешно търсеше да се завре на някое сигурно местенце, а през това време баща му издърпа колана от панталона си, метнат на стола.

Трей бе чул виковете. Двамата винаги се връщаха заедно от училище, и слава на бога, Трей бе стигнал едва до портата на двора, когато разбра какво става в къщата. Изтърча веднага до дома на съседите, за да се обади на шерифа, и след това се втурна обратно в къщата, крещейки с пълно гърло:

— Спри! Спри! — Хвърли се между Джон и баща му, заради което понесе няколко удара. В този момент тъпата блондинка предупреди бащата на Джон, че една полицейска кола тъкмо спира пред тях. Веднага след това шерифът и неговият заместник се втурнаха с гръм и трясък в къщата. Дик Тайсън нареди на баща му да остави колана.

— Я върви по дяволите! Това е моята къща, Дик. Ще правя каквото си искам, по дяволите.

— Не и ако се отнася за сина ти.

— Син ли! Той не ми е син, дяволите го взели! Син е на някакъв копелдак, който изчукал жена ми, докато аз се бъхтех по сондите!

Настъпи тишина сякаш бе паднал гръм. Шерифът Тайсън и неговият заместник зяпнаха с изумление Бърт, после погледнаха Джон. Тогава забелязаха това, което и Джон внезапно бе осъзнал. Не приличаше ни най-малко на баща си, който имаше сини очи и черна коса. Ококорил широко очи, Трей изрече с глас, който прозвуча като радостно джафкане:

— Това е супер, Джон! Той не ти е баща. Значи и ти си нямаш никакви родители.

Джон бавно се изправи. Вдигна поглед към баща си. Той хапеше устни и избягваше очите му.

— Ти не си ми баща?

Бърт Колдуел хвърли колана.

— Забрави какво съм казал. Нали носиш моето име?

— Ти не си ми баща?

— Не биваше да го казвам. — Бърт се изплю на пода.

— Но го каза.

— Я не ми отговаряй! Не казах това. Казах, че понякога ми е трудно да повярвам, че ти си мой син. Ето това казах.

— Лъжец — изкрещя Трей и се хвърли върху Бърт.

Шерифът се намеси, хвана Трей нежно за раменете и го предаде на заместника си. Дик Тайсън бе висок, як мъж, бивша зелена барета. Бърт, макар и пиян, съзнаваше, че не бива да влиза в разпра с него.

— Тази вечер момчето ще дойде с нас, Бърт — каза му Дик. — Ще говорим утре пак, като изтрезнееш.

Джон добре разбираше за какво щяха да разговарят. В района Панхандъл на Тексас шерифите в общи линии имаха свободата да вършат това, което смятаха за нужно, за да защитят гражданите, така че Дик Тайсън не би се поколебал да направи нужното, за да предпази живота и здравето на едно дете. Бащата на Джон никога повече не му посегна.

Но той все още носеше белезите от онази случка… по гърба и в сърцето си. Повече не изпита синовни чувства към мъжа, който го отгледа.

Джон прибра гребена в джоба си, провери дали е взел ключовете и пъхна под мишница кутията с карамфили. Сега други неприятни мисли го нападнаха. Тази вечер Трей планираше да спи с Кати.

— Как мислиш, Джон? Мислиш ли, че вече е време? — го бе попитал по-рано през седмицата, след като сподели, че е запазил стая в един мотел в Делтън.

Джон се бе навел, за да завърже обувката си. Бяха в съблекалнята, тъкмо си бяха взели душ след обиколките бегом около игрището.

Джон стисна зъби и мускулите на скулите му се опънаха.

— Има само един начин да разбереш, Т. Д. — изрече накрая. — И то колкото по-скоро, толкова по-добре, като се има предвид, че смятаме да ходим заедно в Маями следващата година. Но защо в нощта на бала? Кати ще бъде в официални дрехи, ще има и прическа. Ако двамата не отидете на закуската, всички ще се досетят какво сте правили. Ще почнат да говорят. Трябва да мислиш за Кати.

— Какво толкова има да му мисля? Всички знаят, че тя е моето момиче и че винаги ще бъде. Аз ще се оженя за нея, щом завършим колежа.

— Дотогава има още много време, Трей. Много неща могат да се случат междувременно.

— Нищо няма да се случи. Нищо не може да ни се случи. Аз няма да го допусна! — Лицето му помръкна. — Не издържам повече, Джон. Трябва да я имам или просто да спра да излизам с нея, но по-скоро бих умрял, отколкото да го направя.

— Обсъдихте ли го заедно?

— Кое точно?

— Всичкото, Т. Д., за бога! Знае ли тя колко много я желаеш и какви ще са последствията, ако ти откаже?

— Както го представяш, излиза, че все едно я заплашвам!

— Ами, не е ли така?

— Не, по дяволите! За бога, Джон, мислех, че ще ме разбереш. Ако ти беше влюбен в някоя толкова, колкото аз съм влюбен в Катрин Ан, щеше да знаеш какъв ад е това.

Джон помълча няколко минути. Надяваше се, че бузите му не са аленочервени. Знаеше прекрасно точно какво изпитва Трей.

— Помисли ли за мис Ема? — попита накрая. — Тя ще чака Кати да се прибере и щом я види, ще й стане съвсем ясно какво сте правили вие двамата.

— Затова ще отидем на мотел. Там ще може да се оправи и така баба й няма да разбере.

„Изобщо не разчитай на това“, помисли си Джон.

— Защо не си казал на Кати какво изпитваш към нея? — попита на глас.

— Защото не искам да я изплаша.

— Кати не се плаши толкова лесно.

— Знам и именно това плаши мен. Затова чаках толкова дълго. Много сме близки, но ще иска ли тя да… станем интимни? Ами какво ще се случи, ако тя… не ме иска както аз нея?

— Дори да откаже сега да прави секс с теб, това не значи, че не те обича и ще ти откаже и по-нататък. Едва на седемнайсет сме. Може да се страхува да не забременее.

Трей набра кода, за да заключи шкафчето си, а едно мускулче нервно запулсира над челюстта му.

— Няма да позволя това да се случи.

— Откъде си сигурен? Презервативите не дават стопроцентова гаранция, не и при твърде честите изпитания, на които ги подлагаш. — Трей бе въведен в секса от едно момиче от агитката още в десети клас. Тя отнесе тайната им със себе си, когато замина за Тексаския християнски университет през есента. Джон знаеше за още две момичета от гимназията в Делтън, с които Трей бе имал сексуални връзки. Кати бе в неведение за неговите забежки и Джон се чудеше как ли ще реагира, ако научи. Дали щеше да ревнува, да се почувства наранена, оскърбена? Дали щеше да зареже Трей и да поиска да е с Джон? Или щеше да погледне на тези забежки не като на изневяра или предаване на доверие, а по-скоро като на негов си начин да я предпази, докато тя не стане готова? Трудно бе да се каже. В някои случаи Кати бе като отворена книга, не криеше мнението и принципите си, нито увереността в себе си, но в други не бе лесно да се каже какво мисли, нито да се предвиди как би постъпила. От тях тримата тя бе най-зрялата. Може и да изглеждаше дребна и безпомощна, но това бе само привидно.

— Онези момичета не означават нищо за мен, Джон — уверил го бе Трей. — Единствената, която означава нещо за мен сега и завинаги, е Катрин Ан. Тя е моят свят, моят живот, моето сърце. Не бих могъл да дишам без нея. Опитвал съм се. Мислил съм си какво би станало… ако известно време не съм с нея, да видя какво друго се предлага, но като си помисля какво би било за мен да я загубя… — гласът му заглъхна и той се загледа в празното пространство.

На Джон му бе съвсем ясно какво значи да загубиш Кати. Но тя бе избрала Трей от самото начало и по тази причина той не й бе показал никога какво изпитва към нея.

Опита с последен аргумент.

— Не смяташ ли все пак, че трябва да споделиш с Кати своите намерения предварително и да й дадеш възможност да ти каже: „може би някой друг път“?

Трей удари с юмрук вратата на шкафчето.

— Колко типично за теб, Джон, да даваш възможност на хората да отхвърлят предложението ти, когато знаеш дълбоко в себе си, че то е най-доброто възможно нещо за тях.

Нямаше смисъл да се опитва да накара Трей да проумее, че това, което той смяташе за най-добро за другите, всъщност бе най-добро за него самия.

На Джон му оставаше само да се надява, че и двамата ще са подготвени, каквото и да се случи между тях през абитуриентската нощ.