Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (12)

11.

Той беше болен. Нямаше никакво съмнение. Бе вдигнал висока температура и около челюстта му имаше оток. Трей не знаеше какво точно му има, но не биваше да казва нищо на треньора Търнър. Треньорът щеше да го изпрати вкъщи. А това бе първият ден от пролетните тренировки и не можеше да си позволи да пропусне схватката в петък вечерта, когато щеше да покаже какво може да се очаква от него през настъпващото лято — един напорист куотърбек, а заедно с Джон щяха да изведат отбора през следващите две години до щатското първенство. Треньорът имаше болна жена, а дъщеря му го побъркваше, и без това имаше нужда от някаква радост в живота си. Също така човекът, който набираше играчи за отбора на университета в Маями, щеше да бъде на трибуните този петък, така че двамата с Джон трябваше да се представят отлично на терена, за да им предложат стипендия срещу участие в отбора на Маями — „Хърикейнс“^[1].

Можеше да се справи с положението, знаеше, че може. Просто щеше да пие много течности и да си почива. Беше сигурно някакъв вирус или нещо със зъбите му. Венците му бяха червени и подути. Възможно бе да е абсцес на някой от мъдреците, както се бе случило на Кати миналата година и се бе наложило да й извадят зъб. Ще вземе аспирин, ще си жабурка устата със специалния разтвор, това ще го облекчи, а в края на седмицата ще отиде на зъболекар.

Този период от живота си никога нямаше да забрави. Като за начало това бе един от малкото случаи, когато се бе разболявал. Повечето детски болести не го бяха хващали, не го ловяха настинки, грип или стомашни разстройства, а в петък, последния ден преди пролетната ваканция, бе попитал Катрин Ан дали иска да му стане гадже. Винаги бе изпитвал нещо различно от обикновени приятелски чувства към нея, още от първия миг, когато я видя в онзи мразовит януарски ден как изтича на двора, за да се увери, че снежната й кралица е невредима. Още тогава за първи път изпита онова особено чувство. Вече искаше тя да бъде нещо много повече от най-добрата му приятелка. Случи се един ден в началото на пролетта, когато тя влезе в класната стая за часа по английски. Носеше нова жилетка в лазурносиньо, а този цвят подчертаваше още повече цвета на косата й, на кожата й и ирисите на очите й. Сърцето му спря да бие за миг. Усмивката замръзна на лицето й и се смени със загриженост, докато сядаше на мястото до него на чина.

— Какво не е наред?

Не му стигаше въздух, за да й отговори. Начинът, по който бе мислил за нея, изчезна внезапно и напълно, както въображаемото другарче за игри от детската песничка за магическия дракон. Чувствата, които бе изпитвал преди към нея, просто вече не съществуваха. Онази Катрин Ан вече я нямаше. Драконът живее вечно, но не и малкото момче… или малкото момиче.

Не знаеше как точно да постъпи сега, когато я възприемаше по нов начин. Всъщност това донякъде го натъжи. Онзи особен свят, който Джон, Кати и той бяха създали само за тях тримата, вече никога нямаше да е същият.

Обмисляше го известно време, като претегляше какво точно ще загуби и какво ще спечели, но тя ставаше по-красива с всеки изминал ден, а момчетата от горните класове душеха наоколо й — момчета, с които той знаеше, че не може да се сравнява — и тогава разбра, че трябва да действа.

— Искам да ходя с Катрин Ан и ще й го предложа — сподели той с Джон.

— Ти вече ходиш с нея, Т. Д.

— Не, не. Нямам предвид както досега.

— С други думи, искаш Кати да е само твоя, без аз да съм част от уравнението.

Думата „уравнение“ произнесена с характерния за Джон тих и сериозен глас, изведнъж го върна назад в спомените. Това бе казал едно време Улф Мъжкаря! Трей бе забравил, ала Джон не. Сега разбираше какво бе имал предвид Улф. Но… без Джон? По дяволите, не това искаше! Та Джон бе най-добрият му приятел. Той бе като колчето, на което леля му завързваше доматите си. Не че не можеше да се оправя сам, но Джон бе неговата опора, дори и ако често бяха на различно мнение по всякакви въпроси.

— Не се изразих както трябва — възрази Трей. — Имам предвид, че искам да ходя с нея по другия начин. Нали знаеш, тя ще носи моето яке. Ще се мотаем заедно, както и досега: ти и аз и Катрин Ан, но тя ще бъде моето момиче, а ти ще си моят приятел. Нямаш нищо против, нали? Обичаш я като брат, но аз я обичам… като момиче. Ти гледаш на нея като на твоя сестра, нали така?

— Разбира се — потвърди Джон. — Кати е… слънцето в моя ден. А ти — Джон го удари с юмрук в рамото — си тъмният облак.

Трей се усмихна.

— Знаех си, че няма да има проблем, но исках да се уверя. Катрин Ан също те обича, знаеш това, но просто по различен начин.

— Знам, Т. Д.

Попита я в събота вечер пред къщата на мис Ема, след като бяха изпратили Джон до дома му. Седяха в новия мустанг на Трей, който леля Мейбъл му бе купила за рождения ден.

— Катрин Ан, искам да те попитам нещо — поде.

— Ами давай — отвърна тя и впери сините си очи в него.

— Ъ… — наложи му се да преглътне, като се надяваше тя да не забележи, — не знам как точно да ти го кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Да ти кажа какво изпитвам към теб.

— Знам какво изпитваш към мен.

— Не, не, не е както ти си мислиш. — Заляха го горещи вълни, толкова смутен се чувстваше под острия й син поглед. Щеше му се да не бе захващал темата, преди да се е уверил, че и тя изпитва същото към него. Никога досега не се бяха държали за ръце, нито пък се бяха целували! Тя го харесваше — в това не се и съмняваше, но дали изпитваше нужда да бъде с него, както той с нея? Та тя бе толкова… толкова независима.

— Ами… бих искал… да започнем да излизаме заедно… само ти и аз, нали разбираш, двамата да излизаме, но само ако и ти искаш Катрин Ан. Не искам да разваля всичко между нас.

Тя му се усмихна и напълно му взе ума, като се приближи до него и обви ръце около врата му. Ръцете й бяха нежни и уханни като розови листенца, а лицето й и копринените руси коси бяха като на ангел. Тя го погледна право в очите.

— Вече излизам с теб — рече му. — Ти нима не си забелязал?

Имаше същото изражение както когато обясняваше на него и Джон решението на някоя задача по математика.

Онемял, той обви ръце около тялото й. Тя бе толкова дребничка, че изпълни дланите му, сякаш бяха направени за нея.

— Страхувам се, че не — изхриптя с глас на човек, сериозно болен от ларингит.

— А сега, като разбра, не мислиш ли, че трябва да ме целунеш?

— Аз… много бих искал — промълви той и когато докосна устните й, сякаш в устата му се разтопи хапка от шоколадова торта.

Така се случи. Попътен вятър бе издул платната на лодката му и те бяха потеглили на път така лесно. Не изпита никаква тъга.

Нахлузи каската си зад гърба на играчите, скупчили се около треньора в съблекалнята. Обикновено заставаше отпред до Джон, за да чуе последните инструкции на треньора, преди да се отправят към игрището, и никога не си слагаше каската, преди да се затича навън, ала сега не можеше да рискува треньорът да забележи отока на лицето му. Единствено Кати знаеше, че не е във форма, но той я бе накарал да се закълне, че няма да каже на леля му или на Джон. Щеше да се справи с това сам, щом приключат пролетните тренировки.

 

 

От мястото, където седеше с Руфус на последните редове, Кати гледаше с тревога как Трей и Джон си подават пасове.

— Никога не се хвърля директно на куотърбека по време на тренировка — бяха й обяснили момчетата. — Защото така можеш да го нараниш или да му счупиш палеца. Подаваш топката на някого до него, който от своя страна му я подава.

Днес тя се тревожеше за много повече от това Трей да не нарани палеца си. Изобщо не трябваше да е на игрището, а на зъболекарския стол. Болките в челюстта му сигурно бяха непоносими под пристегнатата, спарваща каска, но той за нищо на света не искаше да разочарова треньора си, който разчиташе на него да заеме позицията на куотърбек през следващия сезон. Ако се бе видяла с Трей в събота, когато бе получил възпалението, щеше да настоява да отиде на зъболекар, но след тяхната съдбовна среща в петък вечерта, тя бе заминала рано в съботната сутрин на лагер, организиран от църквата за уикенда.

— Да не ме забравиш, докато си там — бе й казал той, разочарован, че няма да я види на другия ден.

— Сякаш мога да те забравя — бе му отвърнала тя.

В неделя вечерта му се обади по телефона, както му обеща. Промяната в гласа му я разтревожи. Дали не съжаляваше, че я бе помолил да започнат да излизат сериозно? Но той й обясни, че го боли зъб и че няма да бъде приятна компания, ако й отиде на гости. Накара я да му обещае, че няма да казва на никого за проблема му със зъбите, дори и на баба си, която веднага би съобщила на леля му.

— Обещай ми, Катрин Ан.

— Обещавам, ако и ти ми обещаеш, че ще отидеш на зъболекар, ако стане по-зле.

— Обещавам.

Но явно не бе отишъл. Заради бързината и сръчността, с която подаваше уверено топката на Джон, човек изобщо не би се и досетил, че Трей имаше някакъв проблем.

Много от зрителите с каубойските шапки и със спортните шапки с логото на отбора, застанали до игрището край телената ограда, кимаха одобрително. Тълпата на трибуните също го харесваше. До оградата бяха бащите на момчетата, местните бизнесмени, собствениците на ферми, селскостопанските работници, които си бяха взели почивен ден в началото на пролетните тренировки, за да видят какво можеше да се очаква от „Бобкетс“ през есента. По скамейките пък бяха насядали ученици, учители и хора, дошли от другаде. Сред тях бе и отец Ричард, пасторът на католическата църква „Сейнт Матю“ в Делтън, другия град в района, който си съперничеше с отбора на училището в Кърси. Бе пристигнал да види как се представя на игрището момчето, което доскоро му помагаше в църковните служби. Джон щеше да се зарадва на неговото присъствие. След смъртта на майка си Джон бе престанал да ходи редовно на църква, но гледаше на отец Ричард както Трей на треньора Търнър.

Отстрани до игрището в униформите си, украсени с пайети, размахваха помпони мажоретките, водени от Сиси Джейн, която пред Кати се държеше мило, но зад гърба й бълваше змии и гущери. Зад тях развяваха дълги ленти в сиво и бяло момичетата от спортния клуб на училището. Две от приятелките й, Биби Болдуин И Мелиса Тайсън, дъщерята на местния шериф, бяха там и Кати им махна.

Биби и Мелиса я насърчаваха да стане мажоретка. „Страхотна ще си!“ — настояваха те. Предложиха й членство в клуба, но тя предпочиташе да свири на флейта в оркестъра. Нямаше желание да води мажоретките по мачовете или да бъде член на организация, която се грижеше основно за интересите на спортисти, някои от които бяха толкова тъпи, че беше чудно как изобщо можеха да си вържат връзките на обувките. На всяко момиче от клуба се падаше по едно момче от отбора и нейна беше грижата по време на целия сезон — особено по време на първенствата — да не му липсва нищо. Очакваше се да му пече бисквити, да му украсява шкафчето, да прави плакати в негова чест, да му помага с домашните — изобщо каквото бе нужно, за да му повдига духа. На Кати подобно угодничество й бе противно.

— Ти си такава феминистка! — обвиняваха я приятелките й. — Какво толкова имаш против? Ще те прикрепят към Трей!

— Няма да ме прикрепят към никого! — заяви Кати, ужасена дори от самата мисъл за това.

Така дъщерята на треньора, Тара, бе прикрепена към Трей. Тя бе добре развито момиче. Носеше й се славата, че е лесна. Трей често се чувстваше неудобно от прекомерното внимание, с което тя го обсипваше, и правеше всичко възможно, за да я отблъсне. Биби се грижеше за Джон.

През годините, прекарани в Тексас, Кати така и не можа да разбере безумния ентусиазъм, с който се отнасяха в този щат към юношеските отбори по футбол, тренировките бяха най-важната част от всички други спортни и училищни занимания и постижения. Не говореше за това пред Трей и Джон, но те знаеха какво бе отношението й към футбола.

Двамата бяха пораснали през зимата и вече бяха почти метър и осемдесет, със стегнати мускули. Нямаха акне, шини или очила. Бяха умни, забавни, с чувство за хумор. Изкарваха отлични оценки, като почти я настигнаха миналата година в края на осми клас.

Но именно умелата им игра ги бе превърнала в галениците на училището и любимци на целия град. Още в началото на миналия сезон, тогава бяха едва на петнайсет, бяха дошли да ги гледат хора, чиято работа бе да набират нови попълнения за отборите на колежите и за учебните програми по американски футбол. Трей и Джон разчитаха, че ще могат да си изберат от кой колеж да получат стипендия до края на осми клас. И двамата си мечтаеха да постъпят в университета в Маями, който бе станал за първи път шампион на САЩ през 1983 г.

Трей бе измислил всичко още от началото на осми клас, защото знаеше много добре, че Кати много иска да стане лекар и бе решила заедно с Лора да се запише в Южнокалифорнийския университет.

— Забрави за Калифорния — каза й. — Ще дойдеш с мен и Джон в Маями. Там има страхотно медицинско училище, пък и каква е разликата в пясъка и прибоя на вълните между Калифорния и плажовете на Флорида? — Да останат тримата заедно му беше фикс идея и с минаването на времето за изненада на Кати, баба й започна да го подкрепя.

— Какво повече ти предлага медицинското училище на Южнокалифорнийския университет от медицинския колеж „Милър“ в Маями? — попита я. — Ще ми е по-спокойно, като знам, че момчетата те пазят.

Кати усещаше от известно време, че случилото се предната петъчна вечер ще се случи, и бе мислила как то ще промени отношенията между тях тримата. Някои от познатите й вече експериментираха със секс, говореше се, че Сиси Джейн е загубила девствеността си от капитана на отбора през миналия сезон. А до миналия петък Кати и Трей дори не се бяха целували.

И все пак още от онзи първи час на класа при мис Уитби тя се чувстваше някак си свързана с Трей. Не обвързана, но свързана. Сякаш независимо къде ходеше и с кого, и какво правеше, Кати бе брегът, а Трей — океанът в най-ниската точка на отлива, но винаги в полезрението й. Защо Трей, а не Джон, тя не знаеше. Джон бе идеален и ако някой я попиташе настоятелно, сигурно би отговорила, че го уважава повече и му се възхищава повече, отколкото на Трей. Джон също я обичаше. Не бе го показал нито с жест, нито го бе изразил с думи — никога нямаше да го направи, — но тя знаеше, че е така. Сърцето я болеше заради него, но между нея и Трей имаше невероятна химия, винаги я бе имало, тиха и досега неизразена, но напоследък, когато почувстваше погледа му върху себе си, усещаше как кожата й настръхва и сякаш не й достига въздух. В тези мигове тя имаше чувството, че океанът се надига, приближава се до брега и тогава по цялото й тяло се разливаше топлина. Някой ден приливът щеше да се надигне и да залее целия плаж. Беше само въпрос на време.

Руфус наостри уши. На игралното поле бе настъпила суматоха. Някой бе повален. Играчите се бяха струпали около падналия си съотборник, а треньорите и учениците се втурваха от страничната линия, като се опитваха да си проправят път с лакти през тълпата. От трибуните и покрай телената ограда се чуваше тревожен говор. Кати се опита да открие Трей и Джон на игрището, но не видя нито един от двамата. Руфус скимтеше и щеше да се стрелне надолу към терена, ако тя не бе го хванала за каишката. Тогава видя Джон изправен срещу трибуните. Тя му помаха с ръка, а той й посочи паркинга, където бяха колите им. Беше свалил каската и изражението му бе мрачно. Боже мой! Явно Трей бе пострадал. Помагаха му да се изправи на крака. Каската му бе свалена и дори отдалече тя виждаше червеното му и подуто до неузнаваемост лице.

„Става въпрос за болен зъб“, каза си Кати. С антибиотици ще се оправи бързо, щом извадят зъба. Но въпреки това чакаше със свито сърце в колата на баба си. Момчетата най-сетне се появиха от сградата до игрището. С тях бе и треньорът им. От събралата се голяма група възрастни и ученици, които очакваха да разберат от първа ръка какво се е случило с техния куотърбек, се чуха ръкопляскания.

— Всичко е наред! — извика треньорът. — Трей има проблем с един зъб. Ще се върне при нас само след няколко дни. Нека Кати да го заведе у дома, за да може да отиде на лекар.

Трей се усмихна едва-едва, явно само толкова можеше. Кати стискаше Руфус здраво за каишката, за да не скочи върху него от радост.

— Съжалявам, че ви разочаровах, треньоре — рече едва чуто Трей.

Търнър сложи ръка на рамото му и лекичко го стисна.

— Не си ме разочаровал, сине. Не се тревожи. Не е като да си загубил мястото си изобщо. Ще се върнеш, но когато напълно се оправиш.

— Добре — отвърна Трей. — Ако не се върна до петък вечер, тигре, и без мене ще покажеш на човека от Маями колко си добър — обърна се той към Джон.

— Ще се върнеш, Т. Д.

Кати сложи Руфус на задната седалка на форда, а Джон помогна на Трей да седне отпред. Сърцето й се бе свило на топка, когато запали двигателя.

— Готови ли сме? — едвам успя да избъбри тя.

Трей се облегна назад и затвори очи.

— Съвсем готови. Заведи ме у дома, Катрин Ан.

Един от треньорите вече се беше обадил на Мейбъл, така че тя бе изкарала колата си от гаража и ги чакаше на верандата пред къщата, когато пристигнаха.

— Звъннах на доктор Уилсън — каза им. — Веднага ще се погрижи за зъба. За бога, Трей, виж се само! Как съм могла да не забележа, че си толкова зле?

— Защото не ти дадох възможност, лельо. Смятах, че ще ми мине. — Той докосна върха на носа на Кати. От болка вече не виждаше ясно. — Ще се чуем довечера.

Кати кимна.

— Най-добре да тръгваме — намеси се Мейбъл.

— Нека първо да изпия чаша вода, лельо.

Като влязоха в къщата, Мейбъл му нареди:

— Седни, Трей, аз ще ти донеса вода.

— Не вода ми трябва, лельо.

— Какво? Но ти каза…

— И не ми трябва зъболекар. Трябва ми лекар.

— Какво?

— Проблемът не е от зъбите. От нещо друго съм болен… — Сведе поглед надолу към слабините си — Там долу е.

 

 

— Заушка? — изненада се Мейбъл, когато доктор Томас обяви диагнозата си.

— Това е, да. Горкият, той си е помислил първоначално, че отокът се дължи на развален зъб.

Мейбъл постави длани на бузите си.

— Сестра ми сигурно не го е имунизирала, когато е бил бебе. Боже господи, чувствам се ужасно, че не съм го наблюдавала по-внимателно, но и Трей напоследък ме избягваше. Дори не се хранеше с мен. Мислех си, че се държи като типичен тийнейджър. Ако ми беше споменал само…

— Хайде сега, Мейбъл, недей да се обвиняваш. Кое момче, което се готви за пролетните тренировки, ще каже на леля си, че не се чувства добре, особено пък ако е и куотърбек на отбора? Ще трябва да го сложат под карантина и училището да бъде уведомено, но за щастие заушката е една от най-малко заразните детски болести. Рядко се случва деца на възрастта на Трей да се разболеят. — Докторът написа рецепта. — Тези лекарства ще помогнат за болката и ще свалят температурата. Ще ви дам и лист с указания как да се облекчи състоянието му. След около година ще трябва да направим изследвания.

— Изследвания? Какви изследвания?

Докторът я погледна право в очите.

— Мисля, че знаеш за какви става дума, Мейбъл.

Мейбъл усети как главата й се замайва.

— О, докторе, нали не мислиш, че…

— Нека изчакаме изследванията, става ли?