Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (47)

46.

Трей Дон Хал намали скоростта на беемвето, което бе взел под наем, и сви от междущатската магистрала 40 по пътя за Кърси. Самолетът му бе кацнал в Амарило съвсем навреме. Пътуваше без багаж, а нямаше и опашка пред гишето за коли под наем, така че му остана свободно време преди срещата с Тайсънови в единайсет. С изключение на вятърните генератори на енергия — огромни като мамути конструкции, — прерията бе такава, каквато я помнеше. Известно време пътува със свален прозорец, за да усети свежото ухание на тревите в Панхандъл, но вятърът му се стори хладен и вдигна стъклото. Бяха го предупредили да се пази от настинки.

На около два километра от крайната цел на своето пътуване забеляза водната кула на Кърси и спомените го връхлетяха от времето, когато с Джон се катереха по това проклето нещо. Кулата се радваше на твърде голяма почит в околността, за да си позволят да я надраскат, пък и се страхуваха, че шерифът може да разбере кои са извършителите. Но определено нямаше да си тръгнат, без да оставят знак, че са се качили по стълбата, която я обточваше. Това бе и бойното им кръщение, когато в седми клас успяха да постигнат целта си и да завържат един шал на Кати за перилата. Известно време вятърът го развяваше, докато един ден просто изчезна.

„Като много други неща, които просто бяха отнесени“ — помисли си Трей.

Когато навлезе в града, забеляза промени и някои нови за него места — фризьорски салон, антикварен магазин, цех за преработка на дивеч. Но старата автокъща, магазинът за фураж, дворът с отпадъци, които ръждясваха зад металната ограда, още съществуваха. Нямаше нищо особено в този град, нищо не го отличаваше от други подобни селища из прерията, разпръснати на голямо разстояние, освен избелелия от времето билборд, който посрещаше посетителите в самия край на града: „Добре дошли в Кърси, града на «Бобкетс», спечелил Щатския шампионат за юноши през 1985 година.“ Този надпис го връщаше към едно славно време, което отдавна бе останало в миналото.

Портата към гробището „Тихо убежище“ беше пред него и той сви по пътя нататък. Намери по памет гроба на своя чичо Харви. Както и очакваше, леля Мейбъл бе погребана до него. Надгробните им плочи бяха еднакви и върху всяка от тях бе изгравирана ръка, протегната към другата. Леля Мейбъл така и не успя да преодолее смъртта на чичо Харви.

Трей осъзна това, когато вече бе твърде късно самият той да се опита да й предложи някаква утеха. Познаваше чичо си едва от няколко месеца, когато той почина, но Трей не го забрави. Като малък все си мислеше, че бракът между тях двамата — дребничката, срамежлива като теменужка леля Мейбъл и якия, недодялан чичо Харви, ловец на едър дивеч — е нещо като майтап. Но какво ли разбираше тогава от тези неща, дяволите да го вземат?

Беше купил цветя на летището и сега положи веселия букет от карамфили, маргарити и зеленина върху гроба на леля си. Усети паренето в гърлото, което ненавиждаше.

— Съжалявам, лельо Мейбъл — каза, — исках да дойда, но не ми стигна смелост. Сега, когато си на небето и знаеш цялата истина, се надявам да ми простиш.

Огледа и другите паметни плочи наоколо. На тях прочете имената на хората, които бяха починали, откакто си бе заминал. Ето стария шофьор на автобус, на когото бе създавал незаслужени ядове, и жената, която работеше в стола и винаги му слагаше допълнително от картофеното пюре. Сега съжаляваше, че не бе проявявал по-голяма признателност. Свещеникът от баптистката църква на Кати също бе починал, един лицемерно набожен задник, който бе затворил вратата към бъдещето й, когато тя забременя. Трей се огледа и за гробовете на мис Уитби и на Ема Бенсън, но не можа да ги открие, а пък вече беше дошло време да тръгва. Преди това срита няколко буци пръст на гроба на баптисткия свещеник и се отправи към колата си.

Гимназията и футболното игрище също бяха в тази част на града и Трей пое по оправеното шосе към мястото, където бе прекарал най-щастливите години от живота си. Вместо старата дървена дъска, на която закачаха обявленията за различни училищни събития, сега имаше ново дигитално табло. На него бе изписано пожелание за спокойно лято на всички учители и ученици, както и информация за тези, които имаха по-малко късмет и трябваше да посещават лятното училище, което започваше след седмица. Нямаше жив човек наоколо, а на разширения паркинг видя само няколко коли.

Трей слезе от колата. Затръшването на вратата прозвуча като гръм насред тишината на прерията. Училището бе модернизирано, но в общи линии си бе същото. Като затвореше очи, се връщаше пак в ученическите си години, когато пристигаше с училищния автобус в прогимназията, а след това, като юноша — с мустанга или с пикапа на Джон, а Кати винаги седеше между тях. Безстрашната тройка на гимназията в Кърси — така ги наричаха тогава.

Трей отиде до оградата на пистата и футболното игрище. Портата сигурно бе заключена. Но чу младежки гласове, сигурно така бе звучал и неговият едно време. Предположи, че и сега ученици тичаха по пистата. Оказа се прав. Катинарът висеше отключен на портата. Отвори я и забеляза три момчета по шорти и тениски да се разгряват с упражнения за разтягане и въртяха в кръг ръце. Вратата на сградата към игрището изскърца и оттам излезе мъж със свирка на врата. Явно беше треньорът.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита мъжът.

— Всъщност не — отвърна Трей. — Завърших това училище и реших да спра да видя как изглежда сега. Имате ли нещо против да поогледам малко? — Мъжът беше на средна възраст, но все пак твърде млад, за да помни времената, когато Трей тичаше по тази писта и играеше на това игрище.

— Не, не, нямам нищо против. Радвам се, че сте дошли. — Мъжът се втренчи в него. Кожата на челото му се опъна назад, когато го разпозна. — Вие сте… Т. Д. Хал, нали?

— Точно така.

— Всемогъщи боже! — Човекът протегна ръка. — Тони Уилис. Треньор на футболния отбор. За мен е чест да се запозная с вас. Трябваше да нарекат игрището на ваше име след всички купи, които сте спечелили за училището. За първи път ли идвате тук след завършването?

Трей поклати глава.

— Страхувам се, че да. Има ли някой от треньорите от моето време?

— Боби Тъкър. Той е главният треньор по футбол и директор по спортната част.

— Не го помня. Той ли е на мястото на треньора Търнър?

— След него имаше още няколко. Търнър изкара по-малко от пет години, след като вашият клас завърши. Когато дъщеря му неочаквано почина, той някак загуби интерес към футбола и към всичко останало. — Уилис присви очи и погледна Трей въпросително. — Нали… знаете за какво говоря?

Трей кимна утвърдително.

— Леля ми ме информираше. Починала е от инфекция, нали така?

— Да. Много тъжно. А и жена му почина след няколко години. Рон стана алкохолик, сега живее като отшелник. Сигурен съм, че много ще се зарадва да види най-добрия спортист, на когото някога е бил треньор.

— Като изключим Джон Колдуел.

— А, да, отец Джон. Страхотен е бил, ако се съди по записите от онова време. Футболът е претърпял голяма загуба, когато се е отказал от него, за да стане свещеник. Поне така говорят.

— Вярно е. — Трей извади ключовете за колата от джоба си.

Уилис го погледна озадачено.

— Не искахте ли да разгледате?

— Както изглежда, нямам време. Радвам се, че се запознахме.

— Ъъъ, почакайте малко… — Явно смутен, треньорът потърка брадичка. — Къде сте отседнали? Може да се видим на по бира…

— В Хърбисън Хаус при Джон, но ще остана само една нощ. Може да се видим следващия път като идвам.

Трей се раздели с треньора, който явно бе объркан от държането му, но носталгичното му настроение се бе изпарило. Прилоша му, когато чу какво е сполетяло треньора Търнър.

Завладя го напълно неоправдан гняв към Тара, който обаче бързо се изпари. Лора — доктор Рейнландър — го бе предупредила за пристъпите на безсилен гняв.

— Хайде да я караме спокойно — бе му казала тя.

Но как е могла оная уличница да умре и така да нарани родителите си, след като и без това вече ги бе направила толкова нещастни? Какво не би дал да можеше да изчисти името си пред Търнър, да му обясни защо е зарязал Кати, но треньорът пак щеше да мисли най-лошото за него, щом не бе проявил достатъчно мъжество да признае истината, която би променила всичко.

Следващото място, на което трябваше да се отбие, щеше да го потисне още повече, но поне щеше да види някаква промяна към по-добро. Нямаше да влиза. Просто щеше да мине покрай „При Бени“ и да се опита да зърне русата глава на Кати. Джон сигурно я беше предупредил, че Трей ще остане в града един ден. Дали тя го очакваше да влезе в ресторанта? Сърцето му заби по-силно, устата му пресъхна при самата мисъл за това. Когато Лора му каза, че умира, в трескавата си нужда за утеха първото му импулсивно желание бе да се качи на самолета и да се втурне при Кати, да бъде при нея през няколкото месеца, които му оставаха. Да се настани в старата си стая в дома на леля Мейбъл, да получи духовна утеха от единствения си истински приятел.

Но след като първоначалният шок от прогнозата отмина, той се надсмя над себе си за проявената нечувана арогантност. Като се имаше предвид каква разруха бе причинил, как можеше да си помисли изобщо, че Кати и Джон ще го приемат обратно в сърцата си?

Така че трябваше да измисли друг начин, по който да напусне този свят и да се пресели в отвъдния. Затова бе решил да сложи край на лъжите, с които бе провалил живота на най-добрите си приятели. Не им беше казал истината заради погрешната представа, че са го наранили и предали, заради гордостта и егоизма си — тези саморазрушителни демони, на които бе позволил да съсипят душата му. Сега, когато бе изправен пред смъртта, виждаше нещата в друга светлина, нещо, което отказваше да направи преди. Затова бе дошъл да каже истината и може би донякъде да поправи злото, което бе сторил. Щеше да напусне тази земя дълбоко мразен от двамата души, които бе обичал най-много и които го бяха обичали, но не можеше да умре, без да им признае истината.

Зави по главната улица, чудейки се дали някой щеше да разпознае в шофьора зад волана на тази непозната кола Трей Дон Хал. Бе достатъчно треньорът Уилис да каже само на един човек, че го е срещнал днес, за да обиколи новината целия град.

Голям линкълн задържаше движението, изчаквайки един пикап да излезе от паркинга пред ресторанта. Забавянето му даде възможност на Трей да го огледа, да види подновената фасада и тентата на сини квадратчета, сандъчетата с ярки цветя, вратата, боядисана в жълто. Опита се да открие Кати зад идеално чистите прозорци, но вместо нея разпозна Биби Болдуин с тъмната й коса, която седеше на касата. Отново го заляха спомените от юношеството и той се върна назад към забавните моменти, когато хапваше в компанията на Кати, Джон и Биби мазни хамбургери с пържени картофи, а колата се стичаше по гърлото му като газиран огън. Най-накрая линкълнът влезе в паркинга и освободи улицата. Точно тогава видя Кати в един бял лексус, спрял на кръстовището да чака зелената светлина на светофара.

Вторачи се в нея. Страх го беше да мигне, за да не изгуби и миг от възможността да наблюдава лицето й. Тя не го забеляза. Видя познатата малка бръчка между веждите й, която ясно показваше, че мисли за нещо, докато чака на светофара. Какво щеше да направи, ако тя внезапно се разсее и големите й сини очи се спрат на него? Мотористът отзад натисна леко клаксона и Трей бавно усили скоростта, ала светофарът продължи да свети червено, така че се наложи да спре на кръстовището, само на няколко метра от мястото, където белият лексус чакаше за ляв завой.

Случи се за секунди. Кати, все така потънала в мислите си, мина пред него. Видя късата й руса коса, искряща на слънчевата светлина, очертанията на профила й, който помнеше толкова добре. Трей остана като прикован към седалката, докато тя премина късото разстояние до паркинга на заведението, където едно време бездомни кучета се ровеха из остатъците в кофите за смет. В няколкото секунди преди мотористът зад него отново да надуе клаксона си, Трей бе изкушен от желанието да я последва. Може би съществуваше все още някакъв шанс за времето, което му оставаше. Може би тя ще го приеме обратно и тайните му ще бъдат погребани заедно с него? Но не, не можеше да й причини това, да накара Кати да го обикне отново, след като трябваше пак да я изостави. Натисна педала на газта и се отказа от последния си шанс да се срещне лице в лице с единствената жена, която някога бе обичал.