Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (5)

4.

Навела глава срещу ледения вятър, който сякаш забиваше трески в лицето й, Кати Бенсън изтича заедно с баба си от колата до входа на началното училище в Кърси. Стомахът й се бе свил на топка, направо й се гадеше и й се искаше да извика: „Не ме оставяй тук. Нека се върна с теб!“.

Кати бе сигурна, че ако поискаше това, веднага щяха да се върнат в колата, но проблемът бе, че тя не можеше да го изрече. Цяла седмица й беше нужна, за да размрази езика си и да започне да говори с жената, която се наричаше нейна баба, ала сега усещаше, че пак е замръзнал, а тя се е върнала обратно в онова тихо място, където живееха родителите й — сигурно, топло и познато място.

— Е, Катрин Ан, знаеш номера, на който да позвъниш, ако искаш да се прибереш — каза баба й за десети път, щом влязоха в училището. — Няма защо да се срамуваш, ако поискаш да дойда да те взема.

Но щеше да се срамува. Жената не желаеше Кати да страда, но момичето усещаше, че й се иска да прояви твърдост, да се държи като голяма. Изведнъж си спомни как баща й веднъж ядосано бе възкликнал за нея: „Проклетата жена и железният й характер!“.

Проклетата жена, осъзна Кати, бе неговата майка, високата жена, която бе нейната баба. И тя искаше от Кати да прояви железен характер.

Момичето стисна ръката на баба си. „Ще се справя“ — означаваше жестът, а баба й я възнагради с горд блясък в очите.

Едър мъж в делови костюм с вратовръзка забърза към тях. Яката на ризата му бе силно пристегната около врата. Зад гърба му лъщеше твърдият под на училищния коридор, студен и неприветлив. До Кати достигаше глъч от стаите. Първият час, оказа се, бе започнал. Всички щяха да седят по чиновете, когато тя влезеше в стаята. Кати се мъчеше да е смела, но ушите й пукаха, както когато летеше със самолет, който започваше да се спуска преди кацане.

— Уелдън, това е внучката ми, за която ти разказах — достигна до нея глас през заглъхналите й уши. — Катрин Ан, това е господин Фейвър, директорът на училището.

Не, не, името ми е Кати, искаше да я поправи тя. Нямаше проблем у дома да я нарича Катрин Ан, но в училище предпочиташе да й казват Кати.

— Здравей, Катрин Ан — поздрави директорът и се ръкува с нея. Държеше се сърдечно като мъжете, които работеха в автокъщата на „Ягуар“, която баща й управляваше. — Добре дошла в началното училище на Кърси. Боже мой, какво хубаво момиче си, а и си била много умна, както чувам. — Сетне се обърна към баба й с широка усмивка. — Недейте да се тревожите, мис Ема. Ще се грижим добре за нея.

— Точно така — отвърна баба й с леден тон, напълно подходящ за председателя на родителското настоятелство, както си помисли Кати. После се обърна към нея. — Обядът ти е вътре в раницата, Катрин Ан. Пожелавам ти хубав ден, ще те чакам тук до вратата, когато свършат часовете. Разбра ли?

Кати преглътна и кимна с глава. „Добре“.

Жената се наведе и се взря в лицето й.

— Да не би пак да онемя, миличка?

Кати категорично разтърси глава: „Не!“.

— О, боже! — Баба й отправи загрижен поглед към директора и вдигна вежди.

Господин Фейвър разпери длани.

— Както ви казах, мис Ема, няма място за тревога. Момчетата ще се погрижат за нея. Никой няма да я тормози.

Кати дръпна разтревожено ръкава на Ема. „Какви момчета?“

Баба й въздъхна и заобяснява:

— Мейбъл Чърч, най-добрата ми приятелка, живее със своя племенник, точно както ти с мен. Името му е Трей Дон Хал. Реших да го помоля, него и неговия най-добър приятел Джон Колдуел, да те наглеждат през първите няколко седмици, да ти помогнат да се ориентираш. Господин Фейвър сметна, че идеята е добра. Ще се чувстваш по-добре, като знаеш, че са до теб. Те са лидерите в класа на шестокласниците, нали така, господин Фейвър?

Директорът завъртя очи тъжно и рече:

— Страхувам се, че е така.

Кати не искаше никакви момчета до себе си. Всички момчета, които познаваше от „Уинчестър“, носеха очила, бяха или дебели, или кльощави и търчаха наоколо на групички. Тя и приятелките й ги наричаха „Клуб Зуб“. Защо не можеше баба й да възложи на момичета тази задача?

— Е, добре, млада госпожице, хайде да отидем да ти покажа шкафчето ти — подкани директорът и й подаде ръка, но Кати хвана здраво с две ръце раницата си — защо хората се държаха с нея като с дете от детската градина! — и тръгна редом с него, без дори да погледне назад към баба си, ала сърцето й се качи в гърлото, когато чу вратата да се отваря и сетне затваря с трясък от вятъра.

— Учебниците ти са вече в шкафчето — каза й директорът — Баба ти ги донесе по-рано, за да не трябва да носиш тежката раница през първата част на деня.

През последните два дни Кати бе научила наизуст програмата си и бе прегледала учебниците. Намери материала за изключително лесен. Най-много бе разочарована, че не се преподаваха други науки, освен география в шести клас, и че трябва да изчака до втората година в гимназията, за да почне да учи биология. В „Уинчестър“ вече бяха учили обща анатомия и за храносмилателната система. Следващата година нейните съученици щяха да започнат да правят дисекции на жаби. Баба й, която знаеше, че Кати иска да стане лекар, видя колко е разочарована и й каза да не се тревожи. Щеше да й поръча материали за самообучение по предмети, свързани с областта на медицината, така Кати можеше да учи по тях.

Директорът Фейвър обясни, че първият час е час на класа, проверяват се присъствията, правят се съобщения и се пишат домашни. На Кати последното й се стори някак странно. В „Уинчестър“ домашните се даваха, за да се правят у дома. Директорът спря пред редица от метални шкафчета, подредени до стената, които напълно се различаваха от шкафовете с врати от полирано дърво в предишното й училище.

— Мис Ема поиска за теб да заделим едно от по-горните шкафчета, между това на Трей Дон Хал и Джон Колдуел — каза й с широка усмивка. — Повечето момичета от твоя клас биха дали всичко, за да имат това шкафче.

Ето пак тези имена. Защо ли пък едно момиче би дало всичко, за да има шкафче до шкафчетата на тези две момчета? Директорът показа на Кати как се отваря шкафчето с набирането на определена цифрова комбинация. Тя веднага запомни цифрите, но той й ги повтори няколко пъти и настоя тя да си ги запише на програмата, както и да се упражнява да отключва с тях. Сетне я отведе до затворената врата на класната стая, от която се чуваха силен смях и говор.

Лицето на господин Фейвър пламна изведнъж.

— Мис Уитби трябва да въведе малко повече дисциплина — рече той, сякаш дължеше обяснение на Кати. — Не помня колко пъти съм й го казвал. — Все пак успя да се усмихне. — Е, млада госпожице, готова ли сте?

Кати кимна безмълвно и директорът отвори вратата.

Учениците веднага утихнаха. Вниманието на всички бе привлечено от директора и Кати на вратата. Няколко палавници, които не бяха на местата си, приседнаха като хипнотизирани от любопитство. Учителката, явно мис Уитби, замръзна с вдигната ръка пред дъската, където се канеше да пише, а в учудения й поглед се мярна паника.

Кати усети пак топката в гърлото си, буквално я задуши. Неподвижните лица й приличаха на мъгляви звезди, скривани от облаци. Само едно от тях блестеше ярко като луната. То бе на едно симпатично момче на задните чинове, чиято глава се издигаше над тези на всички останали, с изключение на размазаната фигура на друго момче през един чин от него.

Мис Уитби си възвърна самообладанието и се приближи, с пресилена усмивка. Тя бе много красива и изглеждаше твърде млада, за да бъде учителка.

— Ти сигурно си Катрин Ан Бенсън. Очаквах те утре. Благодаря ви, господин Фейвър. Аз ще имам грижата.

Господин Фейвър заговори тихо, като скри уста зад дланта си:

— Надявам се да поемете грижата и задругите си ученици, мис Уитби, а и аз изрично ви уведомих, че тя ще дойде днес. — Той свали ръката си и се обърна към класа — Ученици, това е Катрин Ан Бенсън, внучката на мис Ема. Тя е от Калифорния. Да не съм чул, че някой не се е държал добре с нея, ясно ли е? — Хвърли строг поглед на учениците. — Знаете, какво ще се случи, ако чуя за такова нещо. — А на Кати каза: — Не се колебай да дойдеш при мен, ако имаш нужда от нещо, Катрин Ан.

„Кати. Името ми е Кати!“ — искаше й се да извика тя, усещайки как краката й омекват от смущение, докато я представяха. Директорът бе заплашил учениците и сега, не стига всичко останало, с което тя се отличаваше от тях, това щеше да е достатъчна причина да я намразят.

Тя сведе поглед, за да избегне втренчените в нея очи, когато чу глас от задните чинове.

— Мис Уитби, нека да седне тук.

Кати хвърли бърз поглед изпод дългите си мигли и видя, че това предложение бе на симпатичното момче от последния ред. Той сочеше към чина между него и другото високо момче. Момичетата се закискаха, прикрили уста с ръка, но момчето остана напълно невъзмутимо. Със съвсем сериозно изражение на лицето той вдигна раницата си от пътеката, сякаш очакваше да му се подчинят.

— Добре, Трей Дон — каза мис Уитби след кратка пауза, — да опитаме за известно време. Катрин Ан, можеш да седнеш на мястото си.

В настъпилата тишина Кати мина между чиновете и седна на посоченото място, усещайки как всички я проследяват с поглед, изпълнен с изненада и вълнение. Със сковани пръсти тя дръпна ципа на едно от отделенията на раницата си, за да извади отвътре лист и химикалка и да препише написаното на дъската. Всяко нейно движение се следеше с внимание от учениците, те бяха като хипнотизирани, сякаш очакваха всеки момент да направи някой номер.

Момчето, което се казваше Трей Дон Хал — очевидно племенникът на най-добрата приятелка на баба й, — се наведе към нея и каза:

— Здравей. Аз съм Трей Хал. Трябва да се грижа за теб. Заедно с Джон. Това там е Джон Колдуел.

Тя се обърна към другото момче и примигна срамежливо: „Здравей“.

— Здрасти — отвърна той и й се усмихна.

Двамата бяха съвсем различни от всички, които бе познавала. По нищо не приличаха на зубрачите. Помисли си, че може би са тръгнали по-късно на училище, защото бяха доста високи за шестокласници. Беше й трудно да определи кой от двамата изглежда по-добре. И двамата имаха кафяви очи и тъмна коса, но косата на Джон бе по-къдрава. Бяха едри и силни в сравнение с нея и тя се почувства още по-дребна както седеше между тях.

— Нямаш нужда от химикалка и лист. Няма какво да се пише тук — каза й момчето на име Джон. — Това е часът за мързелуване. — Забеляза, че другите ученици го зяпаха, и размаха раздразнено ръце, сякаш разгонваше кокошки. Веднага всички, при това в пълен синхрон, се обърнаха напред към дъската.

Ясно беше, че тя седеше между двамата безспорни лидери в класа. Трей Хал се наведе отново към нея.

— Можеш да ме наричаш Т. Д. Всички ми казват така.

Тя го погледна. Искаше й се да му отговори, но остана безмълвна в собственото си нямо безсилие.

Момчето от другата й страна му прошепна:

— Нали помниш, че е няма, Т. Д.?

Кати се обърна към него и го изгледа втрещено. Няма ли? Тя не бе няма!

— О, извинявай, забравих — каза Трей и й се усмихна. — Т. Д. е съкратено от тъчдаун.

Трябваше да им покаже, че може да говори. Обърна се към другото момче, но то изтълкува погрешно терзанието в погледа й и заобяснява:

— Това е термин от американския футбол. Трей е куотърбек в нашия отбор.

— Ти харесваш ли американския футбол? — попита я Трей.

Тя извърна безизразен поглед към него. Футбол ли? Баща й смяташе, че това е спорт за маймуни.

— Е, няма проблем — усмихна се Трей. — И няма проблем, че си такава. Ние те разбираме, нали, Джон? — Той докосна ръката й. — Ние двамата с Джон нямаме родители, нито един от нас. Баща ми изчезнал, преди да се родя, а майка ми ме остави при леля, преди да навърша четири години, и аз оттогава не съм я виждал. А майката на Джон почина, когато той беше на седем. Баща му, ако може така да се нарече изобщо, още се мотае наоколо, но не го виждаме много често. Така че… — Трей се усмихна още по-широко — имаме нещо общо с теб, защото всички сме сираци.

Сираци… Думата я прониза като стрела и се заби право в най-съкровеното място в душата. Завладя я мъка по изгубените й родители, които доскоро бяха живи и здрави.

— Катрин Ан, добре ли си? — притесни се Джон.

Сълзи напълниха очите й. Устните й се разтрепериха.

— Кати — прошепна тя. — Името ми е Кати.