Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (8)

7.

— Хайде за всеки случай, ако леля Мейбъл ни наблюдава, да тръгнем към вас, Джон — предложи Трей.

Джон го изгледа изпитателно.

— Точно там отиваме.

— Не, не отиваме там. Ще заобиколим и ще отидем в дома на Улф Мъжкаря.

Джон спря на място.

— Какви ги говориш? Нали обеща на леля си, че няма да ходиш там?

— Виж какво, тигре, изслушай ме. Спомни си добре какво точно каза тя и какво обещахме ние. Тя ни помоли да обещаем, че няма да говорим с господин Улф за куче. Това бяха точните й думи, Джон. Аз я слушах много внимателно.

— Е, и?

— Ами ние изобщо няма да говорим с него. Ние ще си вземем просто едно от кутретата му, без дори да се виждаме с него.

Джон стисна устни, от студа усещаше как зъбите му замръзват. Ставаше непоносимо студено по това време следобед, когато слънцето се скриеше и задухаше вятърът от север. Искаше му се да се прибере на топло, макар и в собствения му дом, който миришеше на вкиснат боб. Продължи да крачи.

— Ти не си наред, Т. Д. Как мислиш да вземеш кученце, без Улф Мъжкаря да ни хване?

Трей забърза подире му.

— Как ще ни види? Ще минем по пътеката и ще влезем отзад. И без това майката е премръзнала в една от ония — онези — бараки. Като чуем откъде идва квиченето на кутретата, ще грабнем едно и ще бягаме. — Трей хвана приятеля си за ръката и го накара да спре. — Джон, ако не го направим сега, утре може да е твърде късно. Със сигурност ще се отърве от кутретата.

— Те още не са отбити. Ако отделиш кученце от майка му твърде рано, то може да умре.

— Джон, защо винаги си толкова глупаво практичен? Какво от това? Няма да живее достатъчно, за да бъде отбито, освен ако ние не го спасим. Можем да му бъдем като майка, ще го храним с мляко от шише. Катрин Ан сигурно много ще се радва да го държи на ръце и да го храни като бебе. Така ще може да изпита и други чувства, освен тъга.

— Тук си прав — съгласи се Джон. Трей обикновено успяваше да му въздейства и без да го убеждава, но този път думите му имаха смисъл. И на него му се искаше да държи нещо в ръцете си и да го обича, когато почина майка му, но не можеше да поеме риска баща му да срита някое кученце или коте в къщата. Така че Трей имаше пълно основание. Изглежда, че той винаги бе разкъсван между това кое би било правилно да се направи и това, което не е съвсем правилно. Желаеше да даде на Кати това кученце повече от всичко на света. От друга страна, бяха обещали на леля Мейбъл, че няма да имат нищо общо с Одел Улф, а както и Трей да извъртеше нещата, с вземането на кутрето те нямаше да спазят обещанието си.

— Нали знаеш как Джил Бейкър преувеличава нещата — рече Джон. — Откъде знае, че колито на Улф Мъжкаря има кученца?

— Защото Джил все се мотае около дома му и се опитва да открие нещо, за да го хване в нарушение. Майка му иска да прогонят Улф Мъжкаря. Но въпреки че настаняването му в къщата е незаконно, шериф Тайсън няма да предприеме нищо, ако не получи доказателство, че е извършил нещо нередно.

— И защо да не изчакаме леля ти да ни заведе в приюта? — попита Джон, стиснал зъбите си, за да не тракат от студ.

— Защото искам да се извиня на Катрин Ан още сега — тази вечер! Искам да видя лицето й, когато й подам кученцето.

Това също бе характерно за Трей. Щом измислеше някакъв план, нямаше търпение да го приложи в действие. Трябваше да го изпълни веднага.

— Ще ни трябва нещо, в което да го увием — каза Джон.

Трей го потупа съзаклятнически по рамото.

— Ти си мой човек, приятел. Ще го пъхна под якето си.

Когато приближиха оградата край задния двор на Одел Улф, почти трябваше да си запушат носовете.

— Бога ми! — възкликна Трей. — Каква воня само.

— Има катинар на портата, Т. Д. — отбеляза Джон. На оградата бе окачена голяма табела, на която пишеше „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

— Ще я прескочим.

— Но само единият от нас, защото другият ще трябва да помогне за прехвърлянето.

Момчетата се спогледаха. Чуваха тихото къткане на кокошките, които се приготвяха за сън. Сумракът се спускаше сив и студен като замръзнала стомана, вятърът бе утихнал, сякаш бе прогонен от нощта, която идеше бързо. Една-единствена лампа светеше в кокошарника и нито една в разнебитената къща, въпреки че от комина се виеше дим на спирала.

— Тогава ще отида аз, а ти бъди готов да хванеш кутрето, щом го донеса.

Джон огледа мястото между пътеката и няколкото бараки. Бе изоставено, покрито с боклуци и ръждясали метални части с неясен произход. В този полумрак, като се затичаше презглава към бараките, Трей едва ли щеше да забележи я някоя счупена бутилка, я захвърлена консервена кутия. Едва ли щеше да обърне внимание на такъв род опасности и вероятно щеше да вдигне и страшен шум. А какво ли щеше да се случи, ако кучката не пожелае да си даде малкото?

— Имам идея — предложи Джон. — Хайде да пробваме с камък, ножица, хартия. Който победи, той ще отиде. — Той почти винаги побеждаваше Трей в тази игра.

— А защо не, който спечели, той да остане да чака? — възрази Трей.

— Аз ще отида, Т. Д. По-тих съм от теб, а и кучетата ме харесват.

— Само през трупа ми, тигре. Аз отивам за кученцето, за да мога да кажа на Катрин Ан, че съм й го взел аз. Че ти си ми помогнал, разбира се, но аз съм го взел.

— Само ще оплескаш нещата и ако Улф Мъжкаря те усети, свършено е с теб.

— Не се тревожи — тихо отвърна Трей. — Винаги се тревожиш за мен.

— Ти имаш нужда някой да се тревожи за теб — каза Джон. — Внимавай къде стъпваш, за бога.

— Ти си мой човек, Джон.

Трей прескочи оградата за секунди и тупна тихо от другата страна. Вдигна палец към приятеля си, приведе се ниско и се затича към бараките. Джон пъхна пръсти в дупките на оградата и със затаен дъх го проследи как изчезва в тъмните сенки. Надяваше се, че бързо ще открие бараката, в която бяха кучетата. Кокошките явно го бяха усетили, защото започнаха да кудкудякат гръмогласно. Само след секунда в къщата светна лампа от опушения кухненски прозорец. Сърцето на Джон прескочи. „О, боже мой!“

— Трей! — прошепна силно Джон.

Ала беше твърде късно. Един човек с рошава брада тихо излезе през задната врата на къщата и я затвори безшумно. Улф Мъжкаря! Носеше нещо в ръцете си. Пушка? Въпреки че бързо се стъмваше, човекът забеляза Джон и му заповяда да остане на мястото си, като вдигна в ръце това, което носеше.

Ярка светлина заслепи Джон в очите и почти го събори на земята.

— Не мърдай оттам — извика още веднъж гласът.

— Д-д-д-добре, господине — заекна Джон.

Чу предпазливи стъпки.

— Какво правиш тук, момче?

Джон прикри с ръка очите си от силната светлина.

— Аз… аз…

— Свали си ръцете, за да виждам лицето ти.

— Аз не… виждам.

— Хич не ме интересува. Важното е аз да те виждам. Шпионираш ме през оградата, така ли?

— Не ви шпионирам, господине. — Джон продължаваше да държи пръстите си разперени пред очите, като се молеше Трей да види какво става и да тръгне в обратната посока към улицата. Чу дрънчене на ключове, но реши, че ще може да избяга надолу по пътеката, преди мъжът да успее да отключи портата и да го погне.

— Какво стори, че накара кокошките ми да кудкудякат?

— Нищо — смотолеви Джон.

— Е, трябва да си сторил нещо. — Той освети с фенера двора. Джон, все още заслепен от силната светлина не чу нищо, но мъжът имаше слух на вълк.

— Я, какво виждам аз? — възкликна той и Джон разбра, че е открил Трей. Когато Джон най-сетне отново можеше да вижда, за свой ужас забеляза, че приятелят му стои в обръча от светлина с издутина под якето. Видя и още нещо: мъжът държеше в ръката си намотан камшик.

— Защо си в двора ми, момче? — изръмжа заплашително Одел Улф. — Каква беля си намислил?

Джон искаше да извика: „Бягай, Трей!“. Но прецени, че Улф Мъжкаря ще успее да развие камшика с бързината на гърмяща змия, да изплющи с него и да го увие около врата на приятеля му още преди да е направил и две крачки.

— Никаква — отвърна Трей. — Не съм дошъл да правя бели.

— Тогава защо си тук?

— Дойдохме, за да вземем едно от вашите кутрета — отговори Джон през оградата. — Чухме, че колито ви си има малки, и си помислихме, че ако вземем само едно, то едва ли ще ви липсва.

Фенерът отново се насочи към Джон и той пак трябваше да сложи ръка пред очите си, за да ги предпази от силната светлина.

— И как точно стигнахте до това заключение? — изсумтя Улф Мъжкаря.

— Няма значение — отвърна Трей. — Бягай, Джон! Веднага!

— Е, щом единият ми е в ръцете, не ми пука много за другия — рече мъжът с провлачен глас, а Джон стисна още по-здраво оградата и усети как го присвива стомахът.

— За какво ти е кутрето? — попита Улф Мъжкаря, като насочи светлината от фенера към лицето на Трей.

— Ще го дадем на внучката на мис Ема Бенсън. Двамата й родители загинаха и сега е сираче. Решихме, че кученцето ще я утеши.

Трей говореше сякаш без да си мърда челюстите. Виждаше се как трепери от студа, а и Джон чувстваше ледената му хватка през дрехите. Улф Мъжкаря бе облечен с тънко яке, с риза извън панталона, мокасините бе обул на босо, но не трепваше сякаш бе част от нощта и ниските температури.

— Щяхме да ходим до приюта в Амарило, за да вземем оттам — заобяснява Джон през оградата, — но трябваше да чакаме чак до събота, а Кати има нужда от кученцето сега.

— Ема Бенсън — зачуди се мъжът, като насочи фенера към земята. — И кучето е за нейната внучка?

— Да — потвърди Трей.

— Тогава защо просто не попитахте дали може да вземете едно, вместо да се промъквате тук и да крадете? Не мисля, че на мис Бенсън това ще й хареса.

— Защото леля ми каза да си нямам вземане-даване с вас, ето затова — изтърси Трей.

— Така ли? И коя е леля ти?

— Това не е ваша работа.

Сърцето на Джон отново започна да бие бясно, когато Улф Мъжкаря насочи силния фенер към Трей. Мъжът поглади бедрото си с камшика и Джон видя колко здраво го държи в ръката си.

— Ей, ама аз те познавам — възкликна Мъжкаря. — Ти си онова наперено хлапе, което играе куотърбек и на което всички залагат за бъдещето на Кърси, а ти пък — и този път светлината се насочи към Джон, — ти си Джон Колдуел, уайд ресийвър. Да му се не види!

— Откъде ни познавате? — настоя за отговор Трей.

— Гледал съм ви да играете — изкиска се мъжът. — Мейбъл Чърч ти е леля. Съвсем права е била, като те е предупредила да не стъпваш в двора ми.

Мъжът свали една връзка с ключове от панталона си и я хвърли през оградата на Джон, който веднага я хвана.

— Добро хващане — обяви Улф Мъжкаря. — А сега отключи портата.

— Искате да кажете, че ще пуснете Трей? — попита Джон.

— Ще нарани кутрето, ако прескочи оградата — засмя се тихо мъжът и поклати глава. — Вие явно много държите на това момиче, щом сте готови да рискувате да дойдете тук заради нея. Хубава ли е?

— Да, много — каза Трей.

— А мила ли е?

— Да! — извикаха и двамата в един глас.

— Не се учудвам, щом като е внучка на мис Ема и прочее. — На устните му се появи лукава усмивка. — Две момчета и едно красиво момиче. Нищо добро няма да излезе от такова уравнение. Хвърли ми обратно ключовете, Джон Колдуел. И се прибирайте вкъщи за вечеря. Да не забравите да нахраните малкото, преди вие да ядете. Натопете края на кърпа в мляко и му дайте да я смуче. А следващия път, когато решите да вземете нещо мое, най-добре ме попитайте преди това.

Джон най-сетне успя да отключи вратата с вкочанените си пръсти.

— Така и ще направим, господине — увери го той и му хвърли обратно ключовете, все още разтреперан от страх, че Улф Мъжкаря може да си промени решението и с камшика да прикове Трей на мястото му.

Но мъжът остави Трей да си тръгне. Щом излезе през портата, двамата се затичаха по пътеката, Трей обгърна с ръце малката издутина под якето си, за да я предпази от студа. Спряха за миг да си поемат дъх и да се насладят на успеха си.

— Улф Мъжкаря не е чак толкова лош — задъхано рече Джон. — Представи си, гледал ни е да играем, а ми се стори, че познава мис Ема.

— Така е — съгласи се с него Трей. — Беше пуснал електрическа печка на кучетата в бараката и им бе оставил няколко одеяла. Какво ли искаше да каже с това за уравнението?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Джон.