Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (33)

32.

— Бени, трябва да поговорим — каза Кати, като намести натежалото си тяло на един от скърцащите столове и с ръка му посочи да седне насреща. Беше осем часът вечерта след празника за Деня на благодарността. Заведението беше празно.

— О-о, това не ми изглежда да е за добро — рече работодателят й.

Кати подхвана направо, без заобикалки.

— Бени, едва ли трябва да ти казвам, че това място губи клиентелата си. Нужно е да направим нещо, за да започнат да идват тук по-платежоспособни хора от учениците и пенсионерите, които поръчват само кафе с понички.

— И как точно ще направим това, госпожичке, без финансова подкрепа и без работна ръка?

— Именно за това искам да си поговорим. — Тя долови раздразнителност в гласа му, което рядко се случваше. Бени се отнасяше към заведението като майка към децата си. Когато му докривееше, той можеше и да изтъкне някой и друг недостатък на заведението, но никой друг не биваше да си позволява такава волност.

— Извинявай, Бени, но ако не направиш нещо, за да привлечеш клиенти, ще трябва да затвориш.

— Ще се справим. Винаги сме се справяли, но… Но предполагам, нямаше да повдигаш въпроса, ако не разполагаше с някакво решение.

Тя се усмихна леко. Вече я познаваше добре.

— Имам няколко предложения.

— Целият съм слух.

Идеята я осени предния ден, докато гледаше как баба й пържи тиганици от царевично тесто за гарнитура към шунката и листата от ряпа, които се задушаваха на печката. Неделята беше единственият ден, когато сядаха да хапнат заедно. Кати винаги се удивляваше как от прости съставки и по лесен начин можеше да се приготви нещо толкова вкусно като парените царевични тиганици на баба й. Приготвяха се, като се сипваше вряща вода в купа с царевично брашно и сол и се бъркаше, докато сместа не заприличаше на каша. След това от така приготвеното тесто се сипваше с лъжица в горещо олио и се пържеше. Получаваха се малки кръгли хапки с хрупкава коричка и мека сърцевина, които носеха истинско блаженство.

— Дядо ти казваше, че е готов да извърви сто километра за моите парени царевични тиганици — спомняше си понякога Ема. — Истината е, че го подмамих да се ожени за мен не с любовта си, а с храната, която му готвех.

— Всички знаят, че си най-добрата готвачка в областта — рече с уважение Кати. Спомни си, че и Трей много се бе надявал тя да се научи да готви като баба си.

Кати тъкмо гледаше как баба й взема тиганиците от решетката, когато в главата й се зароди идеята за възможните промени в заведението на Бени.

— Бабо, хрумна ми нещо. Искам да го споделя с теб, а ти ще ми кажеш какво мислиш по въпроса.

Ема я изслуша. Когато Кати свърши, тя й отвърна развълнувано:

— Това може да е отговорът на нашите молитви, Кати. Какво можем да загубим? Нека да го направим! Имам цял месец отпуска, така че да се залавяме веднага.

— Да видим какво ще каже Бени по въпроса.

Но преди това, помисли си тя, трябваше да помисли върху още една идея, която й бе хрумнала.

— Май ще изляза да се поразходя — каза на баба си, след като се нахрани. — Такъв прекрасен златен следобед е, а и имам нужда от движение.

— Като че ли не се движиш достатъчно през седмицата — изсумтя баба й.

— Няма да ходя надалеч.

Крайната й цел се намираше на две преки разстояние, където имаше два празни парцела. Ако Мейбъл беше в кухнята си и погледнеше през прозореца, щеше да види Кати и да се зачуди какво, за бога, правеше на тази улица. Там имаше само една-единствена къща в самия й край, а в нея почти никой не се отбиваше.

Когато Одел Улф чу почукването и отвори, рунтавите му вежди изчезнаха под неподстриганата му коса.

— Мис Кати! Какво правите тук?

— Дойдох да ви видя, господин Улф. Може ли да вляза?

— Да влезете? В моята къща?

— Да, моля. Имам едно предложение за вас.

Одел Улф отстъпи крачка назад, очевидно шокиран.

— Не е това, което си мислите — усмихна му се успокоително Кати.

— О, не, госпожице, нищо не съм си помислил.

— Става въпрос за предложение за работа.

— За работа? Че кой би искал да ме наеме?

— Точно това съм дошла да обсъдим.

 

 

Кати сега щеше да разбере какво мисли Бени за нейната идея. Тя я изложи направо.

— Какво ще кажеш, ако разширим менюто и включим домашна кухня за обяд и вечеря, като руло „Стефани“, пържено пиле, печено говеждо с всичките му гарнитури — неща от този род?

В погледа на Бени се появи леко разочарование.

— А щом ще въвеждаме промени, защо да не започнем да сервираме френско вино и вносна бира? — Той махна с пълната си ръка към своето непривлекателно заведение. — А защо не и петифури и еклери?

— Говоря сериозно, Бени. Не ти ли писна от ниските приходи и от персонала, на който не може да се разчита?

— Единственият начин да реша тези проблеми е да го продам.

— А кой ще го купи?

Бени вдигна рамене, а ъгълчетата на устните му увиснаха надолу. Кати не се отказа.

— Какво ще кажеш да намерим готвач, който може да приготвя такива домашни ястия, и да разнообразим менюто, което сега включва само закуска и хамбургери?

— И кой ще е този човек?

— Моята баба.

Бени подскочи от изненада.

— Ема Бенсън да готви тук?

— Би го направила с удоволствие. И без това от библиотеката ще я накарат да се пенсионира до края на декември. Всичко сме измислили. Ще вземаме бебето с нас на работа. Ще го сложим в твоя офис до кухнята. И още едно предложение. Защо не наемеш Одел Улф като мияч на чинии и чистач?

Устата на Бени зина, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си. Най-накрая успя да каже, заеквайки:

— И… к-к-к-как ще им п-п-п-плащам на тези хора?

— Няма да им плащаш, поне в началото. Баба ми е готова да работи без заплащане първите няколко месеца. Ако бизнесът потръгне, ще й плащаш заплата спрямо нарастването на твоя доход. Същото важи и за Одел Улф. Дотогава ще работи само срещу храна за себе си и за кучето му.

— Вече си говорила с него? — ахна той изумено.

— Говорих. Готов е да работи. Много се развълнува дори, ако трябва да сме точни. Не се тревожи, няма да се появи като клошар. Може да се приведе в съвсем приличен вид. Да беше го видял миналия четвъртък у леля Мейбъл!

Бени поглади с ръка брадата си.

— Всичко това звучи чудесно, Кати, но как ще се справим с конкуренцията — кафенето на Моника? Тя вече е заела пазара за домашно приготвена храна. А това градче не е толкова голямо, че да осигури клиентела за две заведения, които да сервират едно и също.

Бени имаше предвид кафенето на площада. Привличаше клиентите си с рекламата, че е единственото място в града, където човек може да хапне домашно приготвена храна. Според Кати това не отговаряше на истината. Шумно рекламираното печено и сосовете към него всъщност не се приготвяха на място, а рибата, уж ръчно оваляна в панировка, както и пилешката пържола, бяха полуфабрикати, дори печената на жар говежда пържола си идваше в пакет със следите от скарата и само се претопляше в микровълновата.

— Единственото вярно за рекламираната от тях „приготвена на място“ домашна храна е, че отварят пакетите с полуфабрикатите в самия ресторант. А нашите ястия ще се приготвят наистина тука от начало до край. Ще използваме само пресни продукти. Повярвай ми, хората ще усетят разликата. И ще променим работното си време. Нека Моника да им сервира закуската. Ние ще отваряме за обяд и за вечеря…

— Чакай малко, сладката ми — прекъсна я Бени. — А какво ще стане с моите клиенти, които идват тук сутрин да си пият кафето?

Кати въздъхна, защото знаеше, че повдига въпрос, по който Бени бе особено чувствителен. След малкото хора, които наистина идваха да закусят, през останалата част от предобеда предимно пенсионери висяха на по едно кафе с поничка половин ден, за да си бъбрят със своите приятели. Това бе ритуал, който съществуваше от много години, а Бени ги смяташе за свои приятели.

— За да осъществим тази идея, ще трябва да не работим сутрин, за да има време баба ми да приготви храната. Така ти ще можеш да си прегледаш сметките, да свършиш и други належащи задачи — все неща, които изостават просто защото нямаш време през деня.

— А учениците от гимназията? Мястото няма да е същото без тях.

— Вярно е. — Кати осъзна, че сериозно нарушава установената традиция. Да отидеш да хапнеш бургери и пържени картофки при Бени, беше отдавна установена традиция, и учениците от гимназията в Кърси чакаха с нетърпение да се присъединят към подходящата възраст. И никакви аргументи на техните родители не бяха успели да ги възпрат. — Но какви клиенти ще дойдат на тяхно място през лятото? — възрази му тя.

Бени потърка брадата си и Кати осъзна, че предложението й отбелязва напредък.

След като размисли за кратко, Бени заяви:

— А какво ще получиш ти, сладката ми, освен бакшишите от една ниско платена работа?

— Ако нещата потръгнат, ще поискам по-висока заплата и да имам решаващо мнение в бизнеса, което значи да се вслушваш във всичките ми предложения по-нататък за всички промени, които ще ти предложа.

Бени й хвърли подозрителен поглед.

— Какви други предложения?

Тя реши, че желязото трябва да се кове, докато е горещо.

— Това място има нужда от основно почистване. Предлагам да го затворим за една седмица, за да се проветри като хората, да се измие от пода до тавана — прозорците, стените, подовете, кухнята, баните. Ако включим и братовчеда на Ромеро, ще станем пет души. Дори Мейбъл Чърч може да ни помогне. Бени… — тя сложи нежно ръка върху неговата — нали искаме това да стане място, където хората ще идват заедно със семействата си… където двойки ще идват на срещи. — Остави на него да си направи сам заключението, защо тези хора не се стичаха да ядат при него замразени хамбургери, сервирани върху лепкави маси пред мръсни прозорци. — През тази седмица ще имаме време и да се свържем с производители и доставчици на свежи зеленчуци, а баба ще може да подготви менюто — продължи Кати. — Ще се наложи да пожертваме дохода за една седмица и това ще се отрази финансово, но в крайна сметка това е инвестиция, която ще ти донесе дивиденти в бъдеще. Хората от града имат нужда от такова място за хранене, каквото аз ти описах.

Бени се облегна назад и се замисли, скръстил ръце над престилката си, осеяна с лекета.

— Май мога да си позволя да затворя заведението за няколко дни, но… това значи ли, че като отворим пак, за мен няма да има място в кухнята? — погледна я тъжно той.

— Та ти си собственикът! — изтъкна Кати. — Ти трябва да посрещаш хората, да ги караш да се чувстват като у дома си.

— Но не трябва да нося вратовръзка, нали?

Тя се засмя.

— Не, но ще се наложи да се разделиш с престилката. И още нещо… — Тя замълча. Последното й предложение бе според нея най-трудното за приемане. — Какво би казал да промениш името на заведението просто на „При Бени“?

Очакваше, че той ще спори с нея по въпроса, но за нейно учудване Бени отвърна:

— Мисля, че и с това мога да се съглася.

Сърцето й се изпълни с радост от победата.

— Значи приемаш всичките ми предложения?

Той вдигна рамене.

— Какво друго да направя? Нямам голям избор, нали? Но да ти кажа, малка госпожице, главното, което ме накара да се съглася, бе, че бебето ще бъде в моя офис.