Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (34)

33.

Ден след като Кати направи своето предложение, на витрината на „Хамбургерите на Бени“ се появи надписът Ремонт, ще бъде отворено на 1 декември. Трудовият колектив се захвана за работа. Хората забавяха крачка, като минаваха по улицата покрай заведението, за да позяпат струпаното на тротоара обзавеждане и трескавото чистене зад голямата витрина. Изготвиха се нови менюта с пластмасови подвързии. Масите, столовете и сепаретата бяха излъскани, докато не се показа отдолу дървото, от което бяха направени. В местния вестник излезе реклама за новите предложения от кухнята на Бени, която бе поместена до интервю със собственика, в което той казваше, че е дошло време за промяна.

Бени я изненада с нов надпис, който постави на витрината — ТУК НЕ СЕ ПУШИ.

— Заради бебето — поясни той.

Промяната срещна и противници. Една от тях бе Мейбъл Чърч.

— Ема, да не си загубила акъла си? Знаеш, че никога не ми е пукало особено какво говорят хората, но този път ще са прави, ако кажат, че Бенсънови са стигнали дъното, щом Кати работи като сервитьорка, а баба й меси кайма.

— Е, хайде, Мейбъл, това не е точно така — противопостави се Ема. — Да стигнеш дъното означава да просиш на улицата.

— И кой, би ли ми казала — продължи Мейбъл, — би искал да яде храна, приготвена в заведение, в което се мотае Одел Улф?

— Някой, който би искал да опита от моите парени царевични тиганици.

Когато заведението отвори врати отново, любопитният поток от посетители бе посрещнат от свежия аромат на току-що почистеното заведение и от коледните звезди на масите в тон с предстоящия празник. Ема се оказа права. Кошнички с горещи и хрупкави царевични тиганици се сервираха с всяко ястие и някои клиенти, които никога преди това не бяха и стъпвали в заведението, идваха само за да ги опитат. Към края на януари счетоводните книги показаха, че заведението, доскоро известно като „Хамбургерите на Бени“, бе отбелязало най-високия си месечен приход от години насам.

Мейбъл се притесняваше, че ще гледат на Ема отвисоко заради новата и работа на готвачка, но тя не бе взела предвид друга особеност на хората от областта, а именно, че те уважаваха всеки, който работеше здравата, за да излезе от положението, в което се е озовал. Жените от рода Бенсън усетиха как постепенно акциите им се покачиха до предишните нива в очите на съгражданите им от Кърси.

Трей не се върна у дома, за да изкара коледните празници с леля си. Целият град гледаше с неодобрение на неговото пренебрежително отношение към жената, която бе направила толкова много за него. Всички смятаха, че мястото на Трей на Коледа е до камината на неговата обична и любяща леля. Общественото мнение постепенно се промени в полза на Кати и срещу Трей, който според общото убеждение бе показал, че не е никакъв мъж, щом не може да се върне у дома и да поеме последствията от действията си.

Наближаваше празника на Свети Валентин през февруари.

Според изчисленията на лекаря на Кати й оставаше още седмица до раждането. Тя събра в един сак нужните й вещи и го остави в багажника на тойотата, която отец Ричард бе продал на баба й. Резервоарът на колата бе пълен догоре и гумите бяха добре напомпани, в пълна готовност да потеглят към болницата в Амарило. Ако всичко минеше както трябва, то Кати щеше да остане там не повече от два дни. Тревожеше се главно за времето. Силните смразяващи ветрове и заледяванията по магистралата не бяха рядкост в Панхандъл през февруари. Като предпазна мярка срещу най-лошия възможен сценарий те бяха напълнили багажника с одеяла, храна и консумативи за първа помощ.

Кати вече чувстваше, че бебето й тежи, особено когато се обръщаше в леглото. Времето им за игри бе отминало. Усещаше, че на сина й му е тясно в нея и вече иска да излиза. Когато усети първото му ритване отвътре („Здравей, мамо!“), тя му отвърна, притискайки палец към същото място („Тук съм, сине“). Докато растеше в нея, всеки път, когато тя натиснеше с пръст корема си, той й отвръщаше с ритване. Погъделичкваше петичката му и той се преместваше, сякаш се заливаше от смях точно под кожата, мускулите и нервите й. Наричаше го Джон, пееше му, говореше му и никой не би могъл да я убеди, че той не я слушаше.

Не очакваше синът на Трей да е по-малко игрив от баща си, но неговите лудории събуждаха у нея мъката по изгубения любим, която иначе успяваше да контролира. Как бе възможно Трей да обърне гръб на бебето, което бяха създали заедно? В такива моменти започваше да си фантазира как той се втурва в стаята й в болницата след раждането. Щом вижда бебето в ръцете й, се разплаква и й казва същото, което й бе казал в края на юни:

— Катрин Ан, аз… аз толкова съжалявам. Аз… аз не знам какво ми стана. Аз съм най-големият идиот на света. Толкова много те обичам. Моля те, моля те, прости ми.

Надяваше се, че след като излезе от болницата, ще може да се върне на работа само след няколко седмици, тъй като щеше да взема бебето със себе си на работа. Бени й бе предложил да остане повече време вкъщи.

— Ние ще се справим — увери я той. — Няма да се връщаш на работа, докато ти и бебето не сте съвсем добре.

— То не е болно, Бени, просто е новородено. Едно време жените са раждали бебетата на полето, слагали ги на гърдите си да сучат и са продължавали да работят.

Ергенът Бени се изчерви при това описание.

— Ресторантът не ти е поле, а и аз не съм някой роботърговец. Ще се справим, казвам ти.

Но как? Персоналът от петима и сега се съсипваше от тичане. Хуан се оказа много по-добър служител от очакваното, но ходеше на вечерен курс в колежа „Каниън“. Баба й щеше да отсъства от работа от време на време, за да й помага, а без Кати, Бени трябваше да обслужва масите и да стои на касата, а Одел — да поеме всички поръчки в кухнята. Новината за промяната в заведението и за новото меню се бе разнесла из околността и хора от Амарило, Делтън и други съседни градчета идваха с колите си. Кати не искаше да секва потокът от клиенти, които можеше и да не дойдат пак, ако нещата не отговаряха на рекламата, или, ако не щеш ли, Бени решеше отново да започне да сервира хамбургери и пържени картофи.

Няколко дни след като усети, че бебето вече се бе приготвило за излизане, през вратата влезе човек, сякаш изпратен от Бога. Беше по времето между обяда и вечерята. Бени беше на касата и си говореше с един клиент.

— Биби Болдуин, какво правиш тук по средата на семестъра? — възкликна изненадано Кати, когато видя приятелката си от гимназията да сяда на бара. Бяха се видели по време на коледната ваканция и тогава Кати бе изслушала оплакванията й от професорите, лекциите и висшето образование като цяло с копнежа на диабетик за бонбони.

— Отказах се — отвърна Биби. — Опитах, но колежът не е за мен. Няма смисъл само да пропилявам парите на баща си. Сиси Джейн, естествено, се кефи на този живот. Тя ще завърши с диплом от женското братство „Капа Капа Гама“.

Кати се засмя.

— Звучи ми точно като за нея. — Тя сложи чаша с кафе на бара пред приятелката си. — Какви са плановете ти сега?

Биби вдигна рамене.

— Търся си работа. Искаше ми се да е в района, но сега пазарът е такъв, че…

— А би ли искала да работиш тук? — Въпросът изскочи от устата й, преди да бе успяла да го обмисли. — Както виждаш сама, поосвежихме мястото, а и аз очаквам бебето да се роди… — В този миг усети топла течност да се стича по краката й. Обгърна с ръце корема си. Долови миризма на мускус. — Ей… сега, след малко.

Биби скочи от стола.

— О, боже, какво да правя?

— Извикай баба. Тя е в кухнята. — Бени рязко извърна глава към нея и ахна от изненада. — Бени, запознай се с новата си сервитьорка — каза му Кати и изпъшка. — Нали така, Биби?

— Да — потвърди Биби.

Времето заплашваше да се развали, когато Ема потегли от Кърси. Бледото следобедно слънце, което едва пробиваше през ниските облаци изчезна. Към полунощ се очакваше да се разрази буря.

— Как си, мила? — попита Ема, стискайки кормилото с всичка сила, сякаш напрегнатата поза можеше по някакъв начин да й помогне да кара по-добре.

Кати следеше часовника, за да види на колко време са контракциите й.

— Засега всичко е наред — отвърна тя. Контракциите й бяха на равни интервали и с еднаква продължителност, така че раждането нямаше да настъпи твърде скоро. Поглади корема си, решена да запази спокойствие. „Всичко е наред, Джон. Мама ще ти помогне да излезеш бързо.“

Бяха едва на два километра от Кърси, когато Ема изруга:

— По дяволите!

Кати я погледна изненадано, а след това се обърна назад, за да види какво ужасно нещо бе предизвикало избухването й.

— По дяволите е съвсем точно казано — изпъшка тя, като видя полицейската кола с пуснати сини светлини и пищяща сирена да спира точно зад тях.

— За какво ли ме спира? — ядоса се Ема. — Не съм превишавала ограниченията за скоростта.

През замъгленото задно стъкло Кати едвам успя да види широките рамене на полицейския служител, облечен в кожено яке, и проблясването на значката, закачена отпред на шапката му в каубойски стил. През прозореца на колата си той им даде знак с ръка да го последват.

— Всичко е наред, бабо — обясни тя, усещайки болката от настъпващата контракция. — Това е шериф Тайсън. Дошъл е да ни помогне да стигнем до болницата.