Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (67)

66.

Пристигна катафалката. След нея караше Лоурънс Статън, а отзад се появи и колата на Джон, която тъкмо зави към входа на гробището. Дик целият трепереше, когато отиде да поздрави адвоката.

— Господин Статън, ужасно много съжалявам, но възникна нещо непредвидено, за което е нужно веднага да се погрижа. Няма да мога да остана за погребението.

Лоурънс погледна над рамото му към белите карамфили.

— Благодаря ви за венеца. Много мило от ваша страна.

— Имам телефона ви. Ще ви се обадя по-късно да ви съобщя новината, която сигурно ще искате да научите.

— Нека любопитството ми не ви задържа. Ще очаквам обаждането ви по-късно. Всички бихме се зарадвали на добри новини.

Дик отвори вратата на колата на Джон, преди още да е спрял съвсем.

— Каза ли им?

— Довечера — отвърна Джон. Изглеждаше изненадан. — Реших да им кажа довечера.

— Слава богу! — Дик въздъхна шумно. — В такъв случай не им казвай, докато не ти се обадя. Сериозно говоря, отче. Трябва да ми се довериш. Къде мога да те намеря?

— Ще бъда у Кати с Уил. Ще остана и след вечеря. Искаме да бъдем заедно като семейство, преди да…

— Не мърдай оттам. Още по-добре, че ще говоря с всички ви.

— Дик, за какво става дума?

— Не мога да ти кажа сега. Ще говорим по-късно. Не прави нищо, докато не се свържа с теб.

След десет минути Дик спря пред дома на убиеца на Трей Дон Хал. Беше убеден, че ще открие последната кола на жена му — бял лексус — зад вратите на гаража за три коли. Това бе колата, която фермерът с трактора бе видял да се отдалечава с голяма скорост от мястото на убийството. Убиецът е възнамерявал да застреля Трей в Хърбисън Хаус и след това да се самоубие, но случайно е срещнал на пътя този, на когото искал да отмъсти. Когато Трей видял лицето на човека в другата кола, веднага го разпознал и спрял.

Дик изпита съжаление към Трей за онзи последен миг от живота му, когато с болка и изумление бе видял пушката в ръцете на своя идол от училище. Дик извади пистолета си от жабката и го затъкна в колана си откъм гърба.

Вратата се отвори няколко минути след като позвъни. Дик се изненада от вида на мъжа, който застана пред него на прага. Беше гладко избръснат и облечен доста спретнато, макар и във всекидневни дрехи. Беше си взел душ и ухаеше на скъп парфюм.

— Здравей, треньоре — поздрави Дик.

— Дик! — зарадва му се Рон Търнър. — Колко е хубаво, че те виждам пак. Идваш тъкмо навреме. Влизай! Влизай!

— Навреме за какво? — учуди се Дик и влезе в къщата.

— Току-що напечатах едно писмо и тъкмо ти си човекът, който трябва да го занесе. Ела в кухнята. Искаш ли кафе?

— Чудесно би било. Но не изневеряваш ли на стила си, като пиеш кафе?

Рон му се усмихна.

— Дума да няма, но понякога промяната е наложителна.

От петък насам бяха настъпили и други промени, забеляза Дик, оглеждайки хола и кухнята. Беше чисто и подредено, а торбите за боклук, пълни с шишета от бира и твърд алкохол бяха наредени до задния вход.

— Ще ги изхвърля утре, когато идва камионът за боклук — поясни Рон, проследил погледа на Дик. — Сипи си кафе. Трябва само да сложа писмото си в плик. Ще ми отнеме минута.

Върна се съвсем скоро. Намокри със слюнка плика, за да го залепи.

— Нали нямаш нищо против да го занесеш на човека, за когото е предназначено?

Дик го гледаше изпитателно. Рон също не отмести втренчения си поглед. Беше запазил пълно самообладание, само капчици пот бяха избили над горната му устна.

— До кого е адресирано писмото? — попита с тих глас Дик.

— До Ранди Уолас.

— Аха — кимна Дик и взе писмото. — Става въпрос за дъщеря ти, нали?

— Става въпрос за предателството на Трей!

Лицето на Рон стана толкова аленочервено от гняв, та Дик си помисли, че ако го убоде с карфица, ще предизвика сериозен кръвоизлив. Треньорът сигурно бе полудял. Алкохолът, скръбта и собствената му гледна точка върху събитията напълно бяха разстроили психиката му.

— Какво искаш да кажеш?

— Имах доверие на Трей. Смятах, че няма да се възползва от Тара… от слабостта й… заради уважението към мен, ако не към нея — но тя забременя от това копеле!

— Забременя ли? О, Рон…

— Разбрах го, когато Тара вече беше във втория месец. Те двамата с Трей са се срещали тайно, след като той заряза Кати за няколко седмици след дипломирането — обясни Рон.

— И Тара ти каза, че Трей е бащата?

— Да! — Очите на Рон щяха да изскочат от орбитите.

— Починала е след аборта, а не от спукан апендицит?

— От лошо направен аборт! Само след месец умря от инфекцията. Казахме, че е спукан апендицит. Исках да предпазя жена си от хорските клюки. Не че това имаше особено значение за нея. — Устата му се разкриви. — Загубата на дъщеря ни беше твърде голям удар. Флора страдаше от сърце от много години, но мъката по Тара я уби. Твърдо вярвам, че Трей причини смъртта и на двете им.

— Нищо ли не почувства към момчето, когато натисна спусъка, Рон?

— Нищо. Празнота. Дъщеря ми забременя от него, а той я заряза, точно както постъпи и с Кати Бенсън.

Дик се изпълни с безкрайно съжаление към този добър — този голям — човек, чийто живот бе така похабен. Пое си дълбоко дъх и погледна Рон право в лицето.

— Трей не е можел да има деца. Треньоре, той се разболя от заушка на шестнайсет, нали помниш? Така че Тара не може да е била бременна от него.

Рон отдръпна рязко назад главата си, сякаш да избегне удар.

— Не е вярно! Той е баща и на детето на Кати.

— Не е, Рон. Това е едната причина, заради която Трей се върна у дома. Да каже на Кати, преди да умре, че не той е бащата на Уил.

Рон облещи очи. Бяха пълни със сълзи и с недоверие към казаното. Дик се досещаше какво си мисли. Върна се към времето, когато Трей се разболя през пролетта по време на тренировките. Тогава целият град беше затаил дъх да научи каква болест бе свалила на легло обещаващия спортист. „Заушка“ бе записано в картона му и хората си отдъхнаха с облекчение. Местният вестник дори отрази посещението на главния треньор в дома на болното момче, и възхищението му, че Трей е търпял силните болки, но не отишъл на лекар, за да не разочарова своя отбор и треньорите си. Сега Рон осъзнаваше каква ужасна грешка бе направил. Но съчувствието, което при други обстоятелства Дик би изпитал към него, изчезна веднага щом си представи погледа на Трей, когато е видял как старият му треньор натиска спусъка.

— Тогава, кой… кой е бил? — заекна Рон.

— Това не мога да кажа.

Рон се свлече върху кухненския плот като парцалена кукла. Сега лицето му бе сивопепеляво.

— Джон Колдуел — успя да промълви. — Уил Бенсън трябва да е син на Джон… Милостиви боже! Какво сторих?

— Откъде знаеше къде е отседнал Трей? — попита го Дик.

Рон се изправи, приближи се с вдървена походка до камината в хола и свали снимката на жена си и дъщеря си от полицата. Вгледа се в нея.

— Тони Уилис ми каза. Видял Трей в гимназията. Трей се отбил там явно воден от спомените. На Тони му хрумнало, че ако се видя с моя любим куотърбек, това ще ми повдигне духа. Подхвърли ми идеята да отида в Хърбисън Хаус и да го изненадам. — Той върна снимката на мястото й. — А ти как се досети?

— Видях червените карамфили на гробовете на жена ти и дъщеря ти. Прочетох и картичката. Тогава започнах да навързвам нещата. Останалото ми каза Мелиса. — Обхвана го гняв за преживяната безсмислена трагедия. Гласът му остана остър. — Убил си един умиращ човек. Един невинен човек, треньоре. Мнението на Мелиса е, че Трей никога не е докоснал дъщеря ти, защото твърде много те е уважавал и ти е бил предан докрай.

Рон стисна клепачи и за миг се олюля.

— Тя знаеше колко държах на него… О, боже! О, Трей… Трей, прости ми, прости ми…

След миг отвори очи.

— Знаеш ли, Дик, ти винаги си бил страхотен полицай. Колко жалко, че вече не си на работа. Ето какво ще ти предложа. Дай ми минута и след това можеш да ме арестуваш. Ранди Уолас със сигурност не заслужава тази чест. Той повдигна обвинение срещу Уил, макар всеки да знае колко свестен човек е и че не би могъл да убие никого. Страшно съжалявам, че поставих момчето и майка му пред такова адско изпитание. Та те са ми като семейство. Кажи им колко много съжалявам и че нямаше да оставя Уил да поеме вината. Просто ми трябваше малко време да се посъвзема.

— Можеш и сам да им кажеш, Рон.

— Да, точно така. Нека само да отида до тоалетната и да си взема сакото. Искам да изглеждам добре пред медиите. Ще изключиш ли кафеварката?

Нямаше го едва минута, когато прозвуча изстрелът. За втори път днес Дик се нарече глупак, по-лошо от глупак дори, след като видя плика, който все още държеше в ръката си. Беше пълен идиот, че не се досети какво бе намислил Рон.

 

 

Кати седеше на верандата пред къщата под наем на сина си. Силва бе до нея. Стори й се, че преживява същото нещо за втори път в живота си. Първия път го бе преживяла преди двайсет и две години, когато чакаше Джон Колдуел да се отбие в къщата на баба й, преди да замине за „Лойола“. Тогава бе бременна в третия месец, а Трей бе в Маями от две седмици. Нетърпението да види очукания пикап на Джон да се задава по улицата я изгаряше отвътре. Тогава, както и сега, тя продължаваше да таи плаха надежда, че Джон ще се ожени за нея, че ще стане баща на детето й. Сега, както и тогава, мечтата й нямаше да се сбъдне. Щеше да го загуби за втори път. Той принадлежеше на Господ.

Смяташе, че получиха като подарък живота си в онази нощ, когато Дик Тайсън им съобщи, че Рон Търнър е написал писмо, в което се признава за виновен в убийството на Трей Дон Хал, а после се е самоубил. Те тримата се бяха събрали заедно за последен път на вечеря, преди официално да бъде повдигнато обвинението срещу Уил на следващата сутрин. Но Джон им каза, че той се е признал за виновен и затова ще арестуват него. Беше изтъкнал пред Ранди много по-сериозния си мотив да извърши убийството. Тогава Уил изслуша в състояние на пълен шок разказа на баща си за обстоятелствата, които със сигурност уличаваха именно него.

— Но, татко, тогава ти си бил още дете! А и не си убил Трей!

— Нито пък го е убил някой от вас двамата.

— Няма да ти позволя да поемеш вината. Ти си твърде стар!

— А ти си твърде млад. И си мой син.

— А ти си ми баща!

Прегърнаха се и тримата разплакани. Точно в този трогателен момент прозвуча звънецът на вратата. Беше Дик. След малко се появи и Лоурънс Статън със своето куфарче.

На следващия ден отново получиха добри новини от Дик. Той попитал Ранди какво смята да прави с останалите уличаващи Джон улики.

Ранди повдигнал вежди.

— Улики ли? Това ли имаш предвид? — Подал на Дик кашона. — Какво ще кажеш да го изхвърлиш в някой контейнер за боклук по пътя за Амарило и да върнеш на отец Джон чашата?

Дори и сега, след като се бяха разпръснали буреносните облаци, те добре съзнаваха, че животът им вече никога няма да е същият. Хората отново показаха колко бързо могат да си променят мнението за някого, щом веднага осъдиха нея и Уил. „Морган Петролиум“ одобри молбата на сина й за прехвърляне на друго място. Ресторантът все още бе затворен. Биби и Одел бяха в платен отпуск. А Джон?

Кати въздъхна. Смяташе, че сега, когато името му бе неопетнено, постиженията му — неоспорими, след като бе припознал сина си публично, Джон можеше да продължи да работи в енорията, която толкова обичаше. Но бе сгрешила в очакванията си. Той щеше да продължи да изкупва вината си.

— Не мога да остана, Кати — каза й. — Не мога да продължавам да приемам любовта и привързаността на Лу и Бети. Не ги заслужавам. Не мога да продължавам да живея в лъжа под техния покрив. Те ще се оправят сега и без мен. При тях ще отиде отец Филип. Той ще заеме мястото ми в Хърбисън Хаус и без съмнение съвсем скоро те ще треперят над него така, както и над мен.

Докато чакаха да чуят решението на епископа за неговото отколешно прегрешение, Кати тайно и без всякакво чувство на срам се надяваше, че катаклизмите, които бяха преживели, любовта му към нея и към сина им ще го накарат да се откаже от расото и най-сетне да й предложи брак. Трей й бе завещал своя апартамент в Калифорния. С парите от продажбата можеха да започнат отначало някъде другаде.

Най-после епископът оповести своето решение. Църквата нямаше да предприеме никакви действия срещу Джон за деяние, извършено от него много преди да постъпи в ордена на йезуитите, и щеше да изпълни молбата му да го освободи от задълженията му като свещеник в „Сейнт Матю“ и като управител на Хърбисън Хаус.

— Хайде да отидем на разходка с колата, Кати — покани я той в деня, в който научи за решението. — Ще дойда да те взема.

Това бе преди седмица. Разходката бе из тяхното минало, из спомените им. Минаха покрай къщата на баба й, която сега бе дом на семейство с две деца. Люлката на верандата все още си беше там, а на двора лежеше куче, което не изпускаше от поглед малкото дете на велосипедче с три колела. Кати се просълзи.

След това минаха и покрай старата къща на Джон. Новият й собственик се беше опитал да я поосвежи, но без успех. Продължаваше да има вид на имот, за който не се грижат особено. Жълтите рози се виеха по дървената решетка до беседката на майка му. Началното училище и площадката за игра до него изглеждаха така, както и по времето, когато бяха деца и тримата заедно отваряха с мъка тежката врата, през която се влизаше в заграденото пространство. Площадката не беше особено весело място. Тревата бе изпотъпкана, пръстта продължаваше да ожулва нежните колена и лакти на децата.

Най-накрая стигнаха и сградата на гимназията. Почти нищо не си казаха, но в пикапа витаеха техните мисли, чувства и думи на раздяла. Джон паркира на мястото, където едно време оставяше стария червен пикап — точно до мустанга на Трей. Лятното училище бе започнало. От игрището долитаха гласове. Слязоха от колата на юнското слънце и лекия ветрец. Както едно време се облегнаха на топлата ламарина на пикапа и скръстиха ръце.

— Имахме и прекрасни моменти, Кати.

— Така е.

— Знаеш, че той ни обичаше.

— Знам.

— Прощаваш ли му?

— След време.

Не се гледаха, докато разговаряха. Джон не я погледна и когато й зададе следващия си въпрос.

— Кога разбра, че обичаш мен, Кати?

Трябваше да се изненада, че той знае истината, но вече не бе способна и на това. Тя също не се обърна с лице към него. Едно листче хартия, понесено от вятъра, правеше пируети във въздуха, сякаш звучеше песента: „Джак обича момиче, влюбено в брат ми Джим, а той обича друга, която пък люби се с Тим“.

Такъв беше животът.

— Не мисля, че съм го осъзнала в определен момент — отвърна му тя. — Просто един ден преди много години разбрах, че това чувство е заело сърцето ми. А ти откога знаеш?

— От известно време. Един ден просто осъзнах, че е така.

— Не се случи заради утеха или поради липса на любов. Искам да го знаеш.

— Винаги съм го знаел.

Топлината от допира с колата се разливаше по гърбовете им. Небето бе кристалночисто.

След известно време Джон каза:

— Аз заминавам, Кати. Поисках да ме прехвърлят в „Лойола“. Там ще преподавам.

Тя се взря оттатък пътя, където започваше прерията. Дивите цветя вече вехнаха. Не ставаше ли така винаги в края на юни? Но щяха да разцъфтят отново следващата пролет.

— Кога?

— След седмица.

— Защо толкова скоро? Часовете не започват преди есента, нали?

— Искат да съм там за лятната сесия.

— О!

Той хвана ръката й.

— Ти какво ще правиш?

В този миг тя взе своето решение.

— Ще оставя Биби да се оправя с ресторанта, а аз ще използвам парите от продажбата на апартамента на Трей, за да уча медицина.

Усети, че решението й не го изненада всъщност.

— На Трей това ще му се хареса.

— На петдесет сигурно ще съм най-възрастната студентка, която получава диплома по медицина.

Той стисна окуражително ръката й.

— И най-прекрасната.

Щяха да споделят още много празници, ваканции, летни почивки, излети и неделни разговори по телефона. Разстоянието нямаше да ги раздели. Те бяха семейство. С тази мисъл Кати можеше да продължи да живее.

Чу кола да се приближава по пътя. Силва се стрелна изпод ръката й и се спусна към джипа на Уил тъкмо когато той се показа зад дърветата. Баща и син седяха отпред. Уил беше помогнал на баща си да си събере багажа. Джон бе оставил своя пикап на енорията. Синът му щеше да го закара до Ню Орлиънс. Скоро щяха да тръгнат. Обядът ги чакаше. Последният им обяд заедно, поне за известно време. Кати стана да ги посрещне и закри очите си с ръка, защото усети как я засмъдяха от силната слънчева светлина.