Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (56)

55.

Трей отвори очи и премигна набързо, за да се ориентира къде се намира. Отдавна не му се беше случвало да се събуди в непозната стая. А никога досега не се бе будил в стая, в която първото нещо пред очите му да е разпятието, закачено на отсрещната стена. Стаята на Джон. Обхвана го мрачно отчаяние. Спомни си, че Джон е отишъл да се види с Кати.

Сега тя сигурно го мразеше със същата страст, с която едно време го обичаше. Стъпи на пода с риск да усети световъртежа и гаденето от внезапното изправяне, които се дължаха на болестта. Беше пет часът. Беше спал повече от три часа. Това беше добре. Не се налагаше да чака дълго преди задушевния разговор, който му предстоеше с Хърбисънови. В банята успя да пусне тънка струйка урина, да наплиска лицето си с вода и да изплакне устата си, за да премахне вкуса на гранясало. Избягваше да се поглежда в огледалото, защото знаеше какво ще види там.

— Бъди сигурен, че греховете ти ще те намерят — предупреждаваше го леля му, и сега щеше да види следите им в отражението на изпитото си, набраздено с бръчки, с болезнен вид лице.

Излезе и тръгна по коридора, за да вземе сака си от колата. Стомахът му, промит от всички лекарства, реагира бурно на вкусната миризма, която се носеше от кухнята. Едно малко момиченце подскачаше на куц крак край него, явно го бяха извикали за вечеря. Хвърли поглед към трапезарията и видя група деца около голямата маса. Едно по-големичко момиче, явно от сиропиталището, сервираше пай от бюфета до масата.

Беше паркирал колата до пилоните, които все още се издигаха пред къщата. Едно бяло цветче от дърветата край портата се бе мушнало под чистачката му. Той внимателно го взе в ръка и го разгледа. „Едно чудо на природата в дланта ми — помисли си, — пухкаво, уханно, съвършено, като Кати.“ Изведнъж го завладя неочаквано спокойствие. Защо никога преди, когато все още можеха да променят живота му, не бе забелязвал подобни неща?

Пъхна цветчето в джоба на ризата си до чека на Дик и се подчини на импулсивното желание да тръгне надолу по пътеката, покрита със стрити тухли, която водеше зад къщата. Това бе новост от последното му идване тук. Някой бе свършил първокласна работа, вероятно някой озеленител, занимаващ се с благотворителност. Джон успяваше да накара хората да правят нещата както трябва. Плевнята, където бяха обесили сина на Хърбисънови, все още изглеждаше по същия начин. Спокойствието, което бе изпитал само преди минута, сега се замени с усещане за студ, сякаш времето се бе развалило. Остави багажа си до къщата и продължи покрай плевнята надолу по друга пътека, която минаваше покрай малка овощна градина и доста по-голяма зеленчукова градина, огряна от следобедното слънце — и двете особено старателно поддържани. Стигна до края на пътеката, където имаше кошари и други помощни постройки, в които държаха животните и селскостопанското оборудване. От една от бараките се чуваше електрическа резачка.

Лу Хърбисън вдигна поглед от магарето за рязане, когато видя Трей на вратата. Изключи мотора на стария си електрически трион.

— Как я караш? — попита и вдигна предпазните очила над веждите. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, само разглеждам наоколо. Исках да видя всичко — градината и животните. Още ли гледате кокошки?

— Имаме кокошарник от другата страна на плевнята. Помниш ли го? — Лицето на Лу поруменя, сякаш се изненада приятно, че въпреки охолния си живот Трей все още помнеше прости неща като кокошките на жена му. Лу Хърбисън му се стори много по-добродушен от жена си.

— Разбира се, че помня. Най-хубавите яйца, които някога съм ял. Леля ми правеше палачинки с тях. Ставаха жълти като царевицата.

— Ами нашите кокошки ядат само царевица без никакви добавки или хормони.

— Определено си личи — истински биояйца.

— Определено.

Лу стоеше с електрическия трион в ръка, а изражението му издаваше, че се чуди дали Трей е дошъл да му каже нещо друго. Трей реши, че е време да се връща.

— Добре тогава — каза. — Тук вършите добро дело, господин Хърбисън.

— Трябва да благодарим на отец Джон за това.

— Така ли?

— Без него нямаше да е същото. Нито пък Бети и аз… щяхме да сме същите.

Говореше тихо, но в гласа му се долавяше нещо между предупреждение и молба: моля те, не обърквай живота на Джон.

Трей изрази съгласието си с кимване и си тръгна.

Бети Хърбисън беше на задната веранда, когато той приближи къщата. Погледът й бе остър и подозрителен. Сигурно го бе видяла през кухненския прозорец, същия, през който и синът й го бе видял през онзи съдбоносен ден.

— Виждам, че си станал — рече.

„Няма да е за дълго“ — изкушаваше се да й отговори, но тя май не беше в настроение за шеги.

— Реших да се поразходя из вашето място. Много е хубаво тук — каза й. — Такъв прекрасен следобед! — „И последният, който ще прекарам в Панхандъл.“ Както обикновено, когато му минаваха такива мисли, видимото спокойствие, с което приемаше смъртта, се заменяше от чувство на ужас.

Строгите черти на лицето й поомекнаха малко.

— И ние мислим така. Отчето каза, че си повърнал обяда си, затова да ти дам да изпиеш чаша пилешки бульон. Влез вътре да ти сипя.

Задържа отворена мрежата на вратата, а погледът и стойката издаваха решимостта й, че няма да приеме отказ.

Влезе с неохота в нейното леговище, забеляза снимката на Дони, поставена в рамка до вазата с цветя, набрани от лехите до оградата.

— А ще можеш ли да хапнеш пилешки пай в гювече? — попита го Бети. — Май добре ще ти се отрази и нещо по-хранително от бульон. Имаме и желе за десерт, с праскови от градината.

— С най-голямо удоволствие — съгласи се той.

Това я накара да се усмихне едва.

— Ще трябва да изчакаш няколко минути, докато изпратя децата на вечерната литургия.

— С радост ще изчакам — кимна Трей.

Остана сам и бавно пристъпи до мрежата на вратата. Дони изскочи оттук и ги връхлетя като разярен петел. Ама той си беше един малък смелчага. Трей помнеше добре всичко.

Видя Лу да минава покрай къщата и да се качва в един стар ван, с който караше децата от Хърбисън Хаус. От стълбите и откъм коридора долетя тропот на крака и детски гласове. Отправяха се към входната врата. Когато Бети се върна в кухнята, той я попита:

— Купи ли си нова точилка?

Тя вдигна вежди изненадано.

— Ами, да. Много отдавна. Веднага след като изчезна предишната. Ти откъде знаеш, че не можах да я намеря?

— Спомням си, че леля ми спомена нещо такова. — Усмихна й се обезоръжаващо. — Като спомена за пая и се сетих.

Избра да седне с гръб към снимката и изяде колкото можа да поеме свитият му стомах, като открадна и няколко залъка за кучето, застанало в очакване до стола му. Из къщата все още имаше доста движение и на Трей не му обръщаха особено внимание. Бети надзираваше как се изпълняват задълженията от командния си пост в кухнята. Явно беше в свои води. Нареждаше майчински на децата какво да свършат, но той долови и влиянието на Джон в държането й.

— Какво би казал за това отец Джон? — често укоряваше тя децата, когато не избърсваха както трябва чиниите или когато спореха кой канал да гледат по телевизията.

Сгъна салфетката, вдигна чинията си и я отнесе до мивката. Беше топло и уютно на този етаж. Оставаха му само няколко часа до момента, когато щеше да направи своето самопризнание. Щеше да е истинско наказание за него да се върне в стаята на Джон и да чака да дойде подходящият момент.

— И паят, и десертът бяха много вкусни, госпожо Хърбисън. Никога досега не съм ял нещо толкова вкусно. Може ли да разгледам къщата?

— Разбира се.

От кухнята тръгваше дълъг коридор. По стените му имаше множество снимки на Джон и децата от Хърбисън Хаус, запечатани насред забавления и игри. Други свидетелстваха за техните постижения. Бети безшумно излезе в коридора и застана до него, както бършеше ръце в престилката.

— Това са само някои от снимките, правени през годините — обясни му тя. — Няма да намериш сред тях нито една снимка на отец Джон с някоя голяма клечка. Има десетки такива, но те всичките са на тавана.

— Такъв си е Джон — подхвърли Трей, прокашляйки се сухо. Неговият кабинет в Калифорния можеше да послужи като илюстрация за егоцентризъм. Бе отрупан със символи на личните му успехи.

— Прекрасен човек. Не знам какво биха правили хората тук без него. — В очите й проблесна предупреждение, доста по-явно, отколкото в погледа на съпруга й. — Децата го обожават, а за мен и Лу е като син. Помниш, че ние загубихме сина си…

— Помня — смотолеви Трей.

Очите й го гледаха сурово зад очилата. По дяволите! Какво ли подозираха Хърбисънови? Че е дошъл да разпопи отец Джон? Притиснат до стената от пронизващия й като остро токче на обувка поглед, той си пое дълбоко въздух. Исусе! През ума му мина ужасяваща мисъл. Гласът на Джон отекваше в болния му мозък. „За твоя дял от извършеното. Но моят грях продължава страшно да ми тежи.“

Сигурно бе пребледнял като платно. И може би се олюля, защото Бети го хвана за ръката.

— Какво има? Пак ли ти прилоша?

— Трябва да поседна малко — каза й, — ето тука. — Посочи към хола.

— Да ти донеса ли вода?

Трей притисна длани към слепоочията си.

— Не, просто ми трябва спокойно място да помисля малко.

Тя го остави да седи на един твърд, доста официален на вид стол пред студената камина. Чу я как нарежда на помощниците си в къщата да говорят по-тихо. Трей имаше чувство, че са му излели цяла кофа лед върху гърба. Нима Джон бе решил, че след като старият му приятел разкрие душата си пред Хърбисънови, и той ще е свободен да разкрие своята? След като вече не му се налагаше да мълчи заради Трей, дали щеше да се вслуша в проклетия глас на съвестта си, да се откаже от всичко, за да уреди сметките си с Господ?

„О, боже мой!“ Навярно така щеше да постъпи. Точно в негов стил.

Ами ако той, без да иска, намеси и Джон, когато им разказва какво се е случило? Мозъкът му вече не бе в състояние да преценява така бързо ситуацията. А и езикът не го слушаше. Ами ако се изпусне и каже „ние“ вместо „аз“? Ами ако проницателната госпожа Хърбисън започне да задава въпроси, а той се оплете в собствените си отговори? Или ако те двамата се обадят на полицията? Ето още едно вероятно развитие на събитията, което не бе обмислил. Предполагаше, че Хърбисънови няма да разгласяват смущаващите подробности около смъртта на сина им, тъй като ги бяха премълчавали в продължение на вече двайсет и три години, но ако грешеше в преценката си? Ако те поискат възмездие за стореното от него? Не възнамеряваше да им казва, че умира. Не смяташе да включва в своето признание основния си мотив, заради който бе решил да им каже истината. Но… как можеше да е сигурен, че ако им каже за своята неизличима болест, Бети и Лу Хърбисън нямаше все пак да пожелаят да се въздаде справедливост заради смъртта на Дони? Ами ако поискат срещу него да се повдигне обвинение в непредумишлено убийство? Щеше да има разследване. Джон също щеше да бъде въвлечен…

Всемогъщи боже! Какви си ги мислеше?

Стана от стола и излезе от стаята. Взе си сака и тръгна да се качва по стълбите към горния етаж.

Бети го чу, приближи се до перилата и извика подире му:

— По-добре ли си?

— Никога не съм се чувствал толкова добре, госпожо Хърбисън! — отвърна й той.