Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (25)

24.

Франк Медфорд, треньор на куотърбековете, който отговаряше за стратегията на нападателите на „Хърикейнс“ от Маями, седеше на бюрото си в спортния център „Хехт“ и дъвчеше бясно дъвка, усещайки как разочарованието му си прокарва огнена пътека до стомаха му. Преди малко му бяха съобщили, че Джон Колдуел се отказал от стипендията си и нямаше да играе за Маями, а вместо това щял да постъпи в университета „Лойола“ в Ню Орлиънс с надеждата да стане свещеник.

Франк за малко да получи инфаркт.

— Какво е направил? — изрева, макар самият той да бе католик, на носителя на лошите вести. — Копеле! Будалкаш ли се с мене?

Когато Сами Мюлър, не по-малко шокиран и разстроен от него, го увери, че няма майтап, Франк започна да си скубе косите, да псува и да крачи напред-назад пред офиса на главния треньор, настоявайки за обяснение, защо, по дяволите, не са били уведомени по-рано за религиозните пристрастия на Джон Колдуел.

— Изобщо не ни е хрумвало да го питаме, пък и той не спомена нищо по въпроса — отвърна шефът на Франк с доста посърнал вид. — Трябва да признаем обаче, че причината момчето да се оттегли от програмата си е като за роман. — Той въздъхна. — Можехме да подпишем с уайд ресийвъра от Оклахома.

Франк се изтощи от крачене напред-назад и се отпусна на стола. И преди бе преживявал подобни разочарования, но никога досега не се бе чувствал толкова разстроен.

— Това обяснява защо Трей Хал пристигна толкова рано — каза. — Знаех си, че нещо го измъчва. Не е същият човек, какъвто беше по време на летния лагер. Но защо, за бога, не ни каза, че Джон има намерение да ни предаде?

— Очевидно не е знаел, Франк. Ти ще трябва да му кажеш.

— Не може да е нямал никаква представа какво си мисли приятелчето му. Какво друго обяснение може да има за потиснатото му настроение, откакто дойде? — Франк усещаше как вратът му гори, все още бе разтърсен до дъното на душата си от новината. Джон Колдуел бе за Трей Хал като горивото за ракетата. Двамата бяха заедно кажи-речи от кърмаческа възраст. Можеше ли Трей да излети без помощта на Джон?

— Причините може да са най-различни, когато става въпрос за момче на осемнайсет години — каза треньорът. — По-добре си поговори с него, за да разбереш какво става и дали този удар ще се отрази на играта му. Без Джон, Трей може да спусне платната.

Когато дойдоха за първи път в университета, Трей Дон приличаше на типичния куотърбек — висок, привлекателен, самоуверен. Франк смяташе, че е негово задължение да го свали от пиедестала, на който го бяха възкачили в гимназията.

— Предпочитам да ми казват Т. Д. — обяви Трей, когато се запозна с треньорския екип, а широката му усмивка подсказваше другото значение на инициалите му.

— При нас обаче този прякор трябва да се заслужи, преди някой да започне да се кичи с него. Засега си просто Трей Дон Хал — му обясни с провлечения си говор Франк.

По отношение на Трей Дон Хал обаче нищо не беше „просто“. Ставаше все по-ясно, че може би младежът ще оправдае славата, с която го бяха окичили в клиповете от мачовете, и че наистина е златното момче — със златни крака, ръце, бедра и ум. Треньорите на нападателите бяха силно впечатлени от поведението и от концентрацията му в играта по време на летния лагер, когато всеки би се хванал на бас, че ще прекарва времето си по клубовете всяка вечер и така ще проваля постигнатото в тренировките през деня. Но самоотвержеността и въздържанието му от лекомислени постъпки, на които се бе отдал по време на първия си престой в университета, ги изненада приятно, както и внезапното му появяване в кампуса само няколко дни след заминаването си за Тексас. Франк веднага разбра, че нещо се е случило с момчето у дома, когато Трей попита дали може да си плати за стая и храна в общежитието за спортистите, докато започне да получава стипендията си. От завръщането си той живееше в отшелничество като монах — без момичета и нощен живот — и бе пълна противоположност на общителното и дружелюбно момче, с което се запознаха. Стоеше в стаята си сам, хранеше се сам и се прибираше рано. През деня гледаше записи на мачове, занимаваше се с фитнес, тренираше пасове по движещи се цели, и успяваше почти всеки път. В такива дни се събираше публика да го гледа. Тъй като Националната спортна асоциация на колежите забраняваше на треньорите да се намесват в заниманията на играчите преди началото на сезона, те го наблюдаваха с бинокъл през прозорците на офисите си или седнали на високо на зрителските скамейки как усъвършенства спираловидното хвърляне на топката. Представяха си го да се извисява сред групата играчи, опитващи се да го блокират, и да хвърля топката без никакво усилие право към Джон, неговия уайд ресийвър. Двамата бяха такава комбина, за каквато си мечтаеше всеки стратег по офанзивата.

Но сега половината от тази мечта нямаше да се осъществи, а може би и щеше да се провали изцяло, ако се окажеше, че изключителните умения и невероятната увереност в собствените способности на Трей Дон зависят в огромна степен от Джон Колдуел. Записите от мачовете ясно показваха огромното доверие и почти телепатичната връзка между тях.

Тъкмо това бе направило възможна победата на отбора на Кърси на щатското първенство. Щеше ли да бъде Трей същият изключителен играч без своя съотборник?

— Искали сте да ме видите, треньоре — каза Трей, щом застана до отворената врата.

— Така е. Седни. — Момчето идваше от тренировка и бе все още по тениска и яке. — Страхувам се, че трябва да ти съобщя неприятна новина, Трей.

Младежът седна на предложения му стол, обхванат от чувство на безпокойство.

— Не става въпрос за леля ми, нали?

— Не, не става въпрос за леля ти. А за Джон Колдуел. Той няма да дойде в Маями.

Франк умишлено съобщи новината без предисловия. Реакцията на Трей щеше да покаже дали е знаел за решението на приятеля си и дали е приел мисълта, че ще играе без него.

Но все едно хвърли бомба в скута на момчето. Трей пребледня.

— Какво? Как така няма да дойде в Маями? Какво искате да кажете?

— Променил е решението си и няма да се присъедини към нашите редици тази есен. Отказа стипендията.

— Но той не може да го направи, нали? Имам предвид от правна гледна точка.

— Може, ако една година не играе в отбора на друг колеж или университет.

— Да не играе футбол…

Очевидно още една бомба.

— Знаеш ли каква може да е причината да се откаже?

— Не… аз… мислех, че може би ще се ожени, че няма да живее в кампуса, но никога не ми е и минавало през ума, че ще откаже да дойде в Маями или пък да играе футбол. Момичето, за което… ще се ожени, също спечели тук стипендия.

— Ами, със сигурност няма да се жени — каза Франк, — поне не за тази жена. Отива да учи в университета „Лойола“ в Ню Орлиънс, за да стане свещеник.

Трей изглеждаше като човек, току-що пронизан от куршум, изстрелян от негов приятел. Минаха няколко секунди, преди да реагира на удара. Бутна стола назад и се изправи несигурно на краката си.

— Не, не може да го е направил… не би го направил! Боже мой, Джон!… — Извърна се с гръб и покри лицето си с ръце, навеждайки се сякаш да отбегне удари, които някой му нанасяше. Остана в тази поза няколко минути, след това се обърна пак с лице към Франк, като ядно триеше сълзите си.

— Ще бъда откровен — поде треньорът. — И на мен ми иде да се разплача. Джон Колдуел можеше да стане най-добрият уайд ресийвър в колежанските отбори по футбол. Ти имаше ли някаква идея, че това може да се случи? — Пресегна се и взе кутия кърпички от чекмеджето на бюрото си. Трей издърпа една салфетка и изтри с нея очите си.

— Не… нямах. Както казах, аз… подозирах, че ще се жени.

„Така значи — помисли си Франк, — това вероятно обяснява всичко. Джон Колдуел и неговата приятелка са се разделили. Но, бога ми, да се откажеш от всичко на осемнайсет заради някакво момиче и да се гласиш да станеш свещеник, да се обречеш на безбрачие?“

— Добре, виж сега — каза той, — не е късно да оправим нещата. Ще го намерим, ще поговорим с него, ще го убедим да си довлече…

— Няма.

Малко стреснат от бързата реакция, Франк попита:

— Защо не?

— Защото аз не мога да го накарам да промени решението си.

Франк познаваше добре момчетата. Трей криеше нещо и нямаше никакво намерение да го сподели с него. Бе някаква тайна, която го измъчваше, и бе твърде лична, за да я обсъжда с друг. Франк обаче бе чувал какви ли не съкровени тайни. Реши да подходи бащински.

— Т. Д., какво се случи, когато се върна в Тексас? Знам, че нещо се е случило, защото почти веднага се върна тук и беше напълно променен. А сега и Джон изчезва, за да става свещеник. Разбирам, че не ти е лесно да говориш затова, но каквото и да е, аз може и да успея да ти помогна. Вие двамата сте си мечтали да бъдете част от този отбор още от прогимназията. Дори не сте обмисляли възможността да се присъедините към друг отбор. Какво се случи, че промени всичко това? Ако става въпрос само за някакво момиче, тогава в името на всичко свято, трябва да поговорим с Джон. Твърде млад е, за да взема такова решение точно сега. Може по-късно да даде обет. Много свещеници така правят.

Очите на момчето вече бяха сухи, но дълбоко в тях се четеше мъка. Трей стана от стола.

— Трябва да вървя.

Изненадан от думите му, тъй като обикновено той освобождаваше играчите, Франк продължи:

— Добре, но все пак може да не е загубено всичко. Джон може да се върне при нас следващата година, когато разбере какво точно значи да дадеш обет и какви са последствията от него. Аз самият едно време смятах да стана свещеник, докато не се подложих на така наречения период на прозрение. Лишения, целомъдрие, послушание — това изисква обетът. Виждам, че Джон може да изпълни две от тях, но колкото до целомъдрието?…

Мускулче трепна на лицето на Трей и показа на Франк, че е улучил болезнено място.

— Период на прозрение?

— Период от време, когато човекът, който иска да бъде приет в религиозен орден, трябва да прецени дали животът на свещеника е подходящ за него.

— Подходящ е за него — натърти Трей и се запъти към вратата.

— Преди да си тръгнеш, Хал, бъди честен с мен. — Раздразнен, че в техния разговор Трей държеше да има последната дума, Франк продължи с настойчив тон. — Липсата на Джон ще се отрази ли на играта ти тук?

Трей смачка книжната салфетка и я запрати в кошчето за боклук до бюрото на Франк. Само преди няколко минути имаше вид на ранимо осемнайсетгодишно момче. Но сега изглеждаше като възрастен мъж, дълбоко огорчен.

— Няма, треньоре. Футболът е единственото, което ми остана.

В стаята си Трей се тръшна на леглото и вплете пръсти в косата си. „Джон ще става свещеник? Боже мой!“ Трябваше да предвиди, че нещо такова ще се случи. От миналия ноември насам бе забелязал, че Джон проявява все по-голям интерес към католицизма, но никога не си беше представял, че ще стигне чак дотам, за да изкупи греха си. Най-малко очакваше да го направи сега. Какво беше положението на Кати тогава? Той трябваше да се ожени за нея още преди някой да е разбрал за бременността й. Как бе възможно Джон да замине и да остави Кати в нейното състояние, освен ако… ако…

Трей се изправи, отвори чекмеджето на бюрото, в което бяха петте неотворени писма от Кати и единственото, което бе получил от Джон преди около седмица, също неотворено. Скъса плика и четливо изписаната страница потвърди съмненията му.

„Скъпи Т. Д.,

Пиша ти, за да те помоля, умолявам те, да се прибереш у дома и да изпълниш дълга си спрямо Кати и твоето дете. Тя ще задържи бебето, защото казва, че не може да даде на другиго бебе, заченато от любовта й към теб. По същата причина отказва да се омъжи за мен. Молих я да се омъжи за мен, Т. Д. И аз я обичам. Винаги съм я обичал, и то не като неин брат. Тя ми отказа. Заяви, че не може да се омъжи за друг, когато сърцето й принадлежи на теб. Убедена е, че и ти изпитваш същото към нея и че ти ще се върнеш, за да може да се ожените, преди да е започнала учебната година. Направи много неща, за които нямам обяснение, Т. Д., но това направо би всичко останало. Какво толкова имаш против да станеш баща? Да се ожениш за момиче като Кати?

Аз мисля, че най-прекрасното нещо на света би било човек да създаде семейство с нея. Моля те, прибери се у дома, ожени се за Кати, и така всички заедно ще заминем за Маями, както планирахме.

Липсваш ни, приятелю,

Джон“

Трей смачка писмото на топка. Сълзи се търкаляха по лицето му. „Той не знае… дори не се е досетил… Нито пък Кати. Ако знаеше, щеше да се омъжи за Джон и да не ме чака.“

Седна и притисна слепоочията си, преживявайки отново както вече много пъти мига, в който Кати му съобщи новината. Отново го заля смесицата от чувства, които бе изпитал и тогава: изненада, яд, невъзможност да повярва в казаното, усещане, че е изоставен. Само за няколко секунди бе разбрал в сърцето си с абсолютна сигурност, че никога, никога вече нямаше да може да изпита същото към нея. Тя бе разрушила най-същественото, което ги свързваше.

Още помнеше допира на почернялата й от слънцето ръка, когато я хвана и я избута навън от къщата, вън от живота си. Събра всички сили, за да заключи вратата, потуши пламъка, който изгаряше гърдите му, за да не й отвори. Тя блъскаше с малките си юмруци по вратата и викаше отново и отново:

— Трей! Трей!

Неговият паднал ангел блъскаше по портите на рая, за да се отворят отново за нея. Но той беше глух за виковете й, защото в ушите му звучеше само присъдата, която доктор Томас произнесе в кабинета си през май.

— Какво точно искате да кажете, докторе?

— Спермограмата показва, че твоите сперматозоиди са анормални по форма и не могат да се движат.

— И това какво означава?

— Означава, че в момента ти си стерилен.

Всеки удар по вратата бе като копие, забиващо се в сърцето му. Тя бе извършила единствения грях, който той не бе в състояние да й прости. Бе му изневерила с най-добрия му приятел. По-скоро би умрял, отколкото да си представи Кати в обятията на Джон — двамата да се съвкупяват, — и то едва седмица след като се беше разделила с него. Дали бе справедливо или не от негова страна, но очакваше тя да му остане вярна дори и в такива бурни времена. Би трябвало да знае, че бурята ще отмине. Познаваше го по-добре, отколкото той познаваше себе си. Трябваше да осъзнае, че нещо сериозно се е объркало, щом е поискал да се раздели с нея. Тя би трябвало да изпитва достатъчно доверие в любовта му, за да допусне, че действията му имат за цел тя да се чувства добре.

Молбите й най-сетне секнаха. Чу я как се отдалечава от вратата, от верандата, с бавни и несигурни стъпки, като есенни листа, простреляни от вятъра и сипещи се върху камъните. Сълзите изгаряха очите му. Джон ще се ожени за нея, бе си помислил тогава, осъзнал иронията в цялата объркана ситуация. Приятелят му я бе обичал от шести клас насам, точно както и Трей. Беше се заблуждавал, че за Джон тя е като сестра. Ще се ожени за нея, ще отгледа детето, което тя смяташе, че е на Трей Дон Хал.

Възнамеряваше да каже на нея и на Джон истината за своето… състояние, щеше да я съобщи на Кати точно преди тя да хвърли своята бомба. Ако не беше допряла пръст до устните му, за да го спре. „Твърде късно е за признания.“ Така му беше казала тя, имаше предвид забежките му в Маями, за които несъмнено се досещаше. По-късно в състоянието си на пълно объркване и смут, сякаш цяло гнездо стършели жужаха в главата му, той се почуди дали именно неговите действия не бяха станали причина тя да му изневери, както биха направили повечето момичета, за да си отмъстят. Но това му се струваше толкова нетипично за Кати, затова той заключи, че тя е отишла при Джон, за да потърси утеха, нещата се бяха развили от само себе си и накрая двамата се бяха озовали в леглото.

„Много тъжно, много лошо.“ Не трябваше да бърза да се съблича. Трябваше да изчака.

Болката му бе твърде голяма. Кати и Джон го бяха направили отново сирак. Бяха унищожили семейството, което бе изградил с тях. Заслужаваха да се чувстват изоставени, да страдат от липсата му. Очакваше да са се оженили до времето, когато трябваше да пристигнат в университета, или поне скоро след като чуеха новината, която той щеше да им сервира. „Какво ще кажете за това, приятели? Аз не съм бащата на твоето бебе, Кати. Това си ти, Джон. Така че си живейте щастливо живота — без мен.“

Но сега Джон бе заминал да се посвети на единствената професия, която щеше да направи невъзможен брака му с Кати. Господи! Как беше възможно всичко да се обърка до такава степен? Как бе възможно всичките им мечти, надежди, планове да се променят толкова бързо, колкото изпускането от контрол на топката до голлинията водеше до оплескване на резултата и загуба на мача?

Чекмеджето, в което се намираха писмата на Кати, все още бе отворено, сякаш го призоваваше да ги прочете. Дребният й подреден почерк напомняше за нейната дребничка и стегната фигура, но споменът за нея само пробуждаше у него горчивото усещане, че е бил предаден. Колко е бил глупав да мисли, че тя е по-различна от другите момичета. Жени! Не можеш да имаш доверие на нито една от тях. Дори майката на Джон се бе отклонила от правия път и ето каква разруха бе причинила със своята изневяра.

Никога нямаше да прочете писмата на Кати. Никога нямаше да се изкуши от чувство на състрадание или на вина — угризенията, които изпитваше за своята роля в тяхната раздяла — да си я върне, защото сега вече между тях двамата нямаше как да се получи. Но какво да направи? Дали да каже на нея и Джон унизителната истина за състоянието си, преди да бе станало твърде късно, или… да чака? И каква полза от истината сега? Вярно, че отказът на Джон да се присъедини към отбора бе истинска трагедия, но той вече бе решил за себе си да стане свещеник. Какво право имаше Трей Дон Хал да се намесва с плановете му за изкупление за онзи ноемврийски ден? А колкото до Кати… тя бе едва на осемнайсет. Щеше да го преживее. Беше красива, умна, решителна. Въпреки бебето я очакваше прекрасно бъдеще. А и… независимо колко държеше на Джон, тя не го обичаше. Не беше ли нередно да я обвинява, че не иска да се омъжи за Джон заради бебето, та нали някой ден тя може би щеше да се влюби в някого, за когото би искала да се омъжи?

Трей бе наясно каква ще е цената на неговото мълчание, поне засега. Леля Мейбъл и мис Ема щяха да се чувстват донякъде посрамени. Те бяха от поколението, на което бе втълпено, че добрите момичета не раждат бебета, без да са се омъжили, но по-младите хора просто щяха да вдигнат рамене. Какво толкова? Случваше се непрекъснато, просто не и на такива умни момичета като Кати. Чувството за вина го жегна, когато си помисли за бебето, и то щеше да носи това петно. Приятелите на леля му никога нямаше да забравят, че е копеле, а щяха да нарекат така и племенника й, защото е изоставил Кати. След време хората от градчето щяха да му простят. Джон обаче нямаше никога да му прости. Свещеникът може би щеше да му прости, че е изоставил Кати сама да се оправя в нейното положение, но не и момчето, което я бе обичало. Джон сигурно очакваше, че най-добрият му приятел ще се осъзнае и ще се сдобри с Кати, но дали бе възможно да не се поддаде на своя полов нагон, след като тя бе свободна и го желаеше?

Трей стана от леглото и затвори чекмеджето. Щеше да почака една година. Ако Джон разбереше дотогава, че не става за свещеник, и Кати все още го обичаше, щеше да им каже истината. Останалото зависеше от тях. Ако нещата не се развиеха така обаче, щеше да запази всичко в тайна, пък да става каквото ще.

Веднага се почувства по-добре. Сълзите му бяха пресъхнали. Празнината в него оставаше, една болезнена празнина, която му върна спомена за дните, които бе прекарал, гледайки през прозорците на дневната на леля си, но други приятели и други момичета щяха да се появят и да я запълнят. Просто щеше да отнеме време, а време той имаше достатъчно.

Взе топката от бюрото си и усети познатия и успокояващ допир на свинската кожа в ръцете си. Междувременно му оставаше футболът.