Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (42)

41.

Връщайки се назад във времето, Трей реши, че мракът дойде и се настани трайно в душата му, когато Ема почина навръх 2000 година. Тя бе на осемдесет и три и страдаше от сърце от доста време, така че смъртта й не бе изненада за никого, но все пак мисълта, че тази жилава стара дама вече я няма, го натъжаваше. Можеше само да си представи какво означава загубата й за Кати и леля му. Смъртта на мис Ема му подсказа, че и дните на леля Мейбъл бяха преброени, а това го натъжаваше допълнително.

— Защо не поканиш леля си да живее с нас? — предложи втората му жена. Предложението й го сепна, защото Мона обикновено не се интересуваше от друго, освен от себе си.

— И ти нямаш нищо против?

— Да, готова съм на всичко, за да станеш пак онзи забавен човек, който беше преди. И по-малко скучен.

Значи все пак ставаше дума за Мона, а не за някой друг. Но леля му отказа.

— Не, скъпи, моят дом е тук — отвърна му тя. Вече не го питаше дали ще й дойде на гости, отклоняваше поканите да му гостува за празниците с извинението, че вече е твърде възрастна, за да пътува със самолет. За последен път се видяха на Коледа преди ръкополагането на Джон. Все по-често усещаше как нещо в гърдите му гори. Копнежът бе толкова силен, че бе готов да се откаже от всичките си притежания, за да се прибере у дома, да прегърне леля си и мис Ема, да прегърне Кати и Джон, да разпръсне магически прах, който да изтрие миналото, и всички да могат да започнат отначало. Но Ема бе починала, леля му се бе отказала от него, Джон бе в Централна Америка, зает със своите задължения на свещеник, а Кати се бе влюбила в президента на банката. Всички врати, които на времето бяха отворени за него, сега се бяха затворили.

Защо никога не проумяваше как стоят нещата, преди да стане твърде късно?

— Трей, не ме ли чуваш? Току-що ти казах, че си почти разорен.

— Чух те — отвърна Трей. Седеше срещу своя финансов съветник в офиса на „Мерил Линч“ в Карлсбад. Беше септември 2007 година. Не му беше необходимо дори да поглежда доклада за финансовото си състояние, за да научи какво бе то или как бе стигнал дотук. Още през първите пет години от постъпването си в лигата той попадна в обичайния капан, в който попадаха всички новодошли, които печелеха по петстотин хиляди долара за две седмици. Трудно бе човек да спазва финансова дисциплина, макар да знаеше, че кариерата на професионалните футболисти продължава средно три години и заплатата му е осигурена за съвсем кратко време, докато играе.

През първите четири сезона изхарчваше всичко с бясна скорост. Купуваше коли, платноходки, апартамент в Карлсбад и в Санта Фе. Плащаше за дрехи по поръчка, за разточителни купони, безумни сметки в ресторантите, за бижута, както и огромна издръжка след първия му развод.

Но след това започна да влага спечеленото. Целта му бе да има достатъчно пари, така че когато се оттегли от спорта, да може да обикаля с платноходката си около света, без да се налага да работи. Изучаваше пазара за акции и недвижими имоти и внимателно анализираше предложенията да инвестира във всичко възможно — от ресторанти и мода до нефтени находища. Направи всичко както трябва и все пак се провали. Въпреки че мъжът, който седеше срещу него, се противопостави на идеята, Трей прехвърли милионите от своето портфолио в акции, свързани с компютърен софтуер, с телекомуникационни компании и интернет. През 1996 година акциите му от „Яху“ скочиха със 155 процента само за един ден. Вложените трийсет хиляди долара в акциите само на една от компаниите нараснаха до милион за година. Как можеше нещо да се обърка? Бъдещето бе в технологиите и интернет — модерните двигатели на богатството, каквито едно време са били железопътните линии, електричеството и автомобилите. Той не предвиди каква опасност крие публичната продажба на акциите на тези компании, пред които уж стоеше перспективата за бъдещи печалби. Когато пред очите му балонът се спука, акциите на стойност 244 долара едната се сринаха до 7 долара. Мона се разведе с него и получи половината от финансовото му портфолио, точно когато се радваше на най-голяма печалба.

През 2001 година, в края на единайсетия му сезон в „Чарджърс“, договорът му не бе подновен. Ударът дойде преди събитията от 11 септември и шокиращата новина, че годеникът на Кати бе намерил смъртта си в Северната кула на Световния търговски център. Отборът на Сан Франциско го взе за втори куотърбек, но още в първия мач той се разсея, задържа топката твърде дълго и понесе силен удар в главата, от който почти се парализира. Получи сътресение на мозъка, което го изкара извън играта. Заради проблемите си с колената буквално куцаше през останалата част от сезона, когато и Сан Франциско си взеха сбогом с него след изтичането на едногодишния му договор. Беше на трийсет и четири години.

За него това бе краят на играта. Той отказа да мине в категорията на второкласните играчи, които вечно седят на резервната скамейка. Вместо това извади прашасалата си диплома от университета в Маями. Само благодарение на популярността му го извикаха на интервюта с изпълнителните директори на някои от водещите корпорации в района на Сан Диего. Повечето от тях и без това затягаха коланите след провала в Силиконовата долина и последвалите терористични атаки, причинили сриването на пазара за акции. Нито една работа от предложените не му допадаше, затова накрая прие да отговаря за набирането на средства за една неправителствена организация. Харесваше му да върши благотворителна дейност. Допадаха му хората, повечето от които бяха отдадени на каузата доброволци, а и за първи път можеше да използва без срам звездния си статус и чара си, за да дои пари от богаташите и да облекчи страданията на хората с по-малко късмет. Имаше случаи, особено след някоя успешна кампания, когато му се искаше Джон да можеше да го види как приема чек, който бе получил благодарение на своя чар и магнетизъм. „Как ти се вижда това, тигре!“

— Поне нямаш никакви дългове. Така че ако продадеш апартамента… — го съветваше личният му банкер.

— Апартамента няма да продавам — прекъсна го Трей. — Това изобщо не е вариант.

— В такъв случай, ако продължиш да работиш, ще може да живееш… с по-ограничени средства, но доста добре.

„Ако продължиш да работиш.“ Имаше запазен час при един лекар в Сан Диего. Страдаше от главоболие и замъглено зрение от известно време, а напоследък състоянието му се влоши.

Дъждът биеше в предното стъкло на колата му, докато шофираше към кабинета на лекаря, когото бе открил в интернет. Предпочете да отиде при непознат, а не при лекаря, който го лекуваше по време на спортната му кариера. Там вечно киснеха фотографи, жадни да снимат известните спортисти, които отиват на медицински преглед. Трей държеше неговото посещение при лекаря да остане в тайна.

Изключи двигателя и остана няколко минути в беемвето си, загледан в дъжда навън, ръцете му стискаха здраво кормилото. После пое дълбоко въздух и отвори вратата. Чадърът да върви по дяволите. Нямаше нищо против да се намокри малко.

Лекарят изслуша всичките му оплаквания. След това извърши общ преглед. Провери зрението му, умението му да пази равновесие, координирането на движенията. После го изпрати на скенер и ядрено-магнитен резонанс на мозъка. Там му обясниха, че за да се получат ясни снимки, е необходимо да лежи абсолютно неподвижно, пристегнаха го с каишки на една маса, която щеше бавно да го придвижи по тунел вътре в затворения апарат. Трей усети отново клаустрофобията. Малко оставаше да се обърне и да си тръгне, ако техническият лаборант, който щеше да извърши изследването на известния куотърбек от Сан Диего, не беше възкликнал с искрено възхищение и благоговение: „Вие сте моят герой, господин Хал!“.

— Мислете си за най-хубавите моменти в живота си и преди да сте усетили, изследването ще е приключило — каза му, като инжектираше контрастно вещество във вените му.

Трей си мислеше за нощта, която бе прекарал с Кати след абитуриентския бал.

Когато приключиха с изследванията, се наложи да стои цял час в чакалнята, за да му съобщят:

— Радиологът ще разчете снимките и ще изпрати своето заключение на вашия лекар, господин Хал. До три дни ще знаете резултата.

След по-малко от двайсет и четири часа го извикаха в кабинета на лекаря. Докторът му обясни какви са резултатите от изследванията. Накрая заключи:

— Ще ви дам списък с най-добрите специалисти по тази болест, от която страдате, господин Хал. — Побутна към него листа, на който бяха подредени по азбучен ред имената на лекарите. — Както сам виждате, в Сан Диего има десет души, които работят в областта на онкологията. Лично аз, ако бях на ваше място, щях да избера предпоследното име от списъка.

Трей погледна името, което му сочеше лекарят с върха на химикалката си. Доктор Лора Райнландър, невролог-онколог.