Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (20)

19.

Най-сетне дойде и последният мач за сезона. Пътят до стадион „Тексас“ в Ървинг, където щеше да се играе мачът за щатската титла в група 3-А, бе дълъг и труден, но победените противници на Кърси не изпитваха и сянка на съмнение кой бе по-добрият отбор. Ала пред „Уайт тайгърс“^[1] от Хюстън „Бобкетс“ от Кърси бледнееха.

Общото мнение бе, че отборът от Хюстън се състои от група улични бандити, наричаха ги гангстери, някои от тях вече си бяха имали вземане-даване със закона. Отборът се славеше с бруталната си игра при блокиране и отнемане на топката. Техните нападатели бяха с по десетина килограма по-тежки от играчите на Кърси. Благодарение на тях много от куотърбековете на противниковите отбори биваха изхвърляни от играта, а и уайд ресийвърите също бързо губеха позициите си. Всички знаеха, че „Тайгърс“ щяха да се целят най-вече в Трей и Джон.

През целия сезон Трей бе останал невредим — поне според стандартите на играта — благодарение и на специалните инструкции, дадени от треньора на защитниците, че първостепенната им задача е да пазят своя куотърбек. Нападателите също бяха готови да го пазят. Инстинктът на Трей, заради който бе изключителен капитан на отбора и стратег в играта, караха защитниците да се чувстват отговорни и да дадат всичко от себе си, за да не могат от противниковия отбор да докоснат него или неговите уайд ресийвъри. Трей не пестеше похвалите и не бързаше с укорите. Такава благосклонност от негова страна означаваше много за другите играчи и имаше много голямо въздействие. Съотборниците разчитаха на водача си да ги преведе успешно през бурята и бяха готови да направят всичко за Трей.

Но това щеше ли да е достатъчно, за да спечелят?

Всяка вечер в дните преди решаващия мач Кати си лягаше със свито сърце. А какво ще стане, ако Трей или Джон пострадат в играта? Тогава никой вече нямаше да заложи на тях. Защо не се занимаваха с тенис или голф? С напредването на сезона растеше и нейната неприязън към футбола като спорт, и отвращението й към града, който поставяше под такова напрежение и оказваше такъв натиск върху играчите от своя отбор. Но колкото и да не й се искаше да го признае, именно благодарение на спорта те двамата с Трей се бяха сближили още повече. От дните преди районния шампионат той не можеше да се отдели от нея и нямаше търпение след тренировка да дойде при нея.

— Имам нужда от теб — казваше й. — Ти правиш така, че всичко лошо да изчезне.

За какво лошо ставаше дума? Училището и целият град бяха в краката му. Обожаваха го още повече, защото не се беше надул, не се фукаше и не вдигаше стойки като някои от другите играчи, а приемаше възхищението на останалите с типичните за Джон тиха въздържаност и дистанцираност, които сякаш бе усвоил в седмицата след мача за районния шампионат.

— Истински водачи на отбора — мечтата на треньора — така ги описваше треньорът им.

В заведението на Бени и в кафенето на Моника им предлагаха безплатна храна, билети за кино, нови якета от спортния магазин. Те отказваха.

— Боже, не се моля за победа на Кърси, а само Трей и Джон да не пострадат, за да може да отидем заедно в Маями — молеше се тя.

Спортни журналисти пристигнаха в малкото градче сред прерията. Прекарваха с часове в заведението на Бени или в кафенето на площада до съдебната сграда, за да отразят вълнението, обхванало жителите в навечерието на най-големия мач в историята на гимназията.

„Трябва да живеете в Кърси, за да разберете какво влияние има треньорът Рон Търнър“, пишеше един репортер. По думите му целият град се подчинявал на този човек.

Рон Търнър наистина не бе човек, на когото можеш да се противопоставиш. Той владееше положението с железния юмрук на заслуженото уважение, след като шест поредни години с успех бе ръководил отбора на гимназията в Кърси. Не търпеше глупости от бащите, от зрителите, настанени у дома в кресла, които в предни години са били играчи в отбора, или от членовете на клуба на феновете, които бяха очите на града и ушите на училищното настоятелство. Той също спазваше правилата, които бе наложил на своите играчи, като избягваше алкохола, цигарите, псувните.

— Нецензурните думи се използват от неграмотните и неуверените в себе си. Пушенето и пиенето са патериците на слабите духом. — Така говореше на своите играчи.

Според статията Търнър бил изработен като по поръчка треньор за самоуверения, интелигентен, отраснал без баща куотърбек Трей Дон Хал.

Лицето на Трей пламна от смущение и обида. Освен че го описваха като „своеволен“, той прочете и за родителите си, изоставили го като малък, и как треньорът Рон Търнър запълнил празнината, оставена от отсъстващия баща. Тъй като знаеше колко е чувствителен Трей на тази тема, треньорът му се извини за тенденциозното изкривяване на думите му от репортера. Всъщност бил казал, че се гордее с Трей както би се гордял със собствен син. Трей му повярва и бе радостно развълнуван, че Търнър гледа на него по този начин, но от друга страна, сърцето му се сви, че сега вече целият свят знае как родителите му са го изоставили. Онази нощ той притискаше Кати в прегръдките си по-силно от всякога.

С изключение на няколко от обитателите на старческия дом и двама полицаи, десетте хиляди жители на града на практика го бяха напуснали в деня на мача. Дълъг керван от най-различни превозни средства с развети от прозорците знамена в бяло и сиво и с предизвикателни надписи от рода на „Одерете «Тайгърс» от Хюстън!“ бе потеглил на разсъмване, за да откара почитателите на „Бобкетс“ до Далас. Беше събота в средата на месец декември и само един-единствен мъж крачеше по тихите, коледно украсени улици, а до него куцукаше кучето му. Държеше малко радио близо до ухото си и навит на кълбо камшик до хълбока си. Много отдавна звездата на предстоящото шоу бе стоял разтреперан от студ в задния му двор, спомни си мъжът, докато слушаше предаването преди започването на мача. Дали преценката му за момчето от онази нощ щеше да се окаже вярна сега, когато бе пораснал и ставаше мъж? С времето щеше да си проличи. Но днес момчето явно имаше нужните качества, за да накара града да се гордее с него. А после бъдещето щеше да покаже.

Капитаните на отбора Трей, Джон и Джил Бейкър се бяха подредили, за да посрещнат реферите и капитаните на „Тайгърс“ за хвърлянето на чопа в средата на игрището. Поведението и външният им вид в тези напрегнати и драматични моменти се бяха превърнали вече в легенда. Другите отбори обикновено се мотаеха в своя край на игрището, при това обути в най-разнообразни на вид спортни обувки. Тъй като нямаше никакъв стандарт по отношение на униформата на играчите от гимназиалните отбори, някои от тях носеха къси чорапи, други дълги, а трети — никакви. Дължината на косата и прическата също бяха въпрос на личен избор на играчите. Но не така беше в отбора на треньора Търнър. По негово указание отборът на „Бобкетс“ имаха строго определена униформа. От играчите се изискваше да не навиват ръкавите на блузите си, да носят високи до коленете чорапи, пъхнати в горната част под ластика на шортите, обувки еднакъв модел, и да са късо подстригани.

В този представителен вид тримата капитани стояха рамо до рамо в почтително мълчание, докато чакаха официалните лица да излязат на игрището. Това бе сигнал за капитаните на отборите да се присъединят към тях за хвърлянето на чопа. Моментът наистина беше специален, когато тримата тръгнаха в крак с умерена стъпка, уверен поглед, каска под лявата мишница и отпусната до тялото дясна ръка.

Един от спортните коментатори написа следното за тази среща: „Капитаните на «Бобкетс» се приближиха към своите противници с достойнството на рицари, изпратени да победят банда престъпници.“

Подобни описания пасваха точно на казаното от треньора Търнър.

— Няма да се ръкувате с ръкавици на ръцете — наставляваше ги той. — По същия начин няма да посрещате противниковите играчи с каски на главите. Ще им покажете уважението си, като ги погледнете с открито лице. След като се хвърли чопът, сложете каските, и то пред тях, за да им покажете, че с вас шега не бива.

Сред тълпата на стадиона бе и Кати, притисната между баба си и Мейбъл Чърч, без да отмества поглед от Трей. Диригентът на оркестъра я бе освободил за мача. Доста по-спокойният Бърт Колдуел седеше от другата страна на Ема с бинокъл, насочен към терена.

Наоколо се разнесоха одобрителни викове. „Бобкетс“ имаха правото на първото хвърляне.

С каски на главите Трей и Джон, които изглеждаха като извадени от един и същи калъп, с тичане се отправиха заедно с Джил към страничната линия. След малко Трей хвърли поглед към мястото, определено за оркестъра, очаквайки да види Кати там. Сърцето й спря за миг. „Той не знае къде съм“, помисли си. Завладя я глупавата мисъл, че нейното изчезване може по някакъв начин да се отрази на концентрацията му в играта. Не биваше да е глупава. Нищо нямаше да му попречи да се концентрира върху това, което трябва да прави.

Играчите на „Бобкетс“ се бяха събрали с треньора си в ярко осветената съблекалня преди играта. Гласът на треньора бе спокоен, докато даваше последните си наставления и вдъхваше кураж на най-прекрасните момчета, които някога бе тренирал, както сам каза на репортерите.

— По-едри са от вас, това вече го знаете — каза им, — но вие сте по-умни, по-бързи, по-добре обучени и по-дисциплинирани от тях. Притежавате честност и кураж и имате най-големите сърца от всички, които играят тази игра. Знаете какво да очаквате. Бъдете готови. За да спечелят, те ще бъдат такива каквито са. Оставете тях да ги наказват, не вас. Така че, момчета — тук гласът му се разтрепери, — ако вие бъдете такива, каквито сте, и правите това, което вие знаете, ще грабнете купата тази вечер.

Предсказаното от треньора се сбъдна едва в последните минути на играта. „Бобкетс“ изоставаха с 21 на 24. Изцапани с кръв, изтощени до краен предел, защитниците пазеха Трей от „Тайгърс“, за да може от време на време да успее да изстреля като куршум топката в ръцете на Джон Колдуел. Вършеха чудеса. Джон със сетни сили се спускаше на зигзаг, избягваше отчаяните опити да бъде сграбчен от противниковите защитници, за да пробяга последните пет метра до тъчдаун.

Оставаше по-малко от една минута до края на играта, когато топката прелетя над напречната греда на голлинията и донесе допълнителната точка. Последното изсвирване на съдията, бележещо края на мача, никой не чу, защото бе удавено във възторжените викове на тълпата. Кати и Мейбъл седяха като зашеметени, все още хванати за ръце, а по лицата им се стичаха сълзи на облекчение, докато съгражданите им наоколо се тупаха по гърбовете в радостна забрава.

— Свърши се, мис Мейбъл, всичко свърши — повтаряше Кати.

Не можеше да предположи колко пророчески ще се окажат думите й.