Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (28)

27.

Започнаха есенните тренировки. Общежитието на спортистите се напълни, като в единия край бяха футболните играчи, а в другия тези, които се занимаваха с други спортове. Новобранците се настаняваха с новобранци, а старите пушки — с вече опитните играчи. Когато всички бяха разпределени, Трей с изненада установи, че никой не зае леглото, определено за Джон. Не каза нищо, да не би домакинът на общежитието да поправи това недоглеждане. В сегашното му настроение му беше противна дори мисълта да споделя стаята с някой непознат, да трябва да свиква с навиците му и вкусовете му (ами ако харесваше рап музика?). Предпочиташе самотата, уединението и спокойствието, за да може да страда, да плаче и да хвърля предмети, без да се съобразява с когото и да било.

От самото начало му засвидетелстваха голямо уважение дори състезателите, каквото не проявяваха към нито един друг първокурсник. „Хърикейнс“ бяха взели само един човек за куотърбек на отбора и Трей знаеше, че ако не се докаже, това уважение към него щеше да изчезне бързо като стъпки в пясъка по време на пясъчна буря. Беше му някак странно да излиза на терена без Джон. Имаше чувството, че играе без съществена част от своята екипировка, и това усещане не го напусна през първата седмица от тренировките, но иначе не се отрази на играта му. Разсея тревогите на треньорския екип още по време на едно от първите утринни занимания. Трей играеше в центъра със старите играчи, а по фланговете бяха първокурсниците — защитници и уайд ресийвъри, седем на седем — срещу лайнбекърите, корнърбекърите и сейфтитата. След лятната ваканция основната цел на заниманията бе да помогнат на ветераните да си възвърнат самочувствието и да се синхронизират с новодошлите.

— Хайде, Трей, покажи им какво можеш — каза Франк, като го плесна по гърба и го изпрати на терена.

Трей изпълни даденото му указание, като прояви необичайната си способност да наблюдава всичко ставащо на игрището, а сетне с лек финт на китката да запраща топката на точното място в точния момент от играта. Новите уайд ресийвъри понякога изпускаха топката, но не заради пасовете на Трей. Показа по изключителен начин своята точност, когато отстъпи, за да избегне опита на лайнбекъра да го повали, а сетне скочи два пъти на пръсти и хвърли топката на разстояние шейсет метра. Тя описа дъговидна спирала и се намести като бебе в ръцете на ресийвъра.

Опитите да се наруши концентрацията на Трей бяха обречени на неуспех. Не го виждаха дори да мига, когато отговаряше за играта на терена. Не успя да го подведе дори най-обиграната стратегия на ветераните от защитата — все номера, които използваха, с цел да го накарат да хвърли топката на погрешното място. Нарасна доверието в него, че в общата бъркотия той може да развие играта според предварителния план и има способността да прецени точно кой играч е покрит и кой може да посрещне паса му. Нарасна и напрежението в надпреварата, когато започнаха да растат точките на тима, в който играеше Трей. На няколко пъти се случи ветераните от дефанзивната линия да си разменят изненадани погледи зад предпазната мрежа на каските си. Опитният нападател се ухили и им подхвърли:

— Какво, момчета, забавлявате ли се?

Застанал до страничната линия, Франк забрави за обичайното си въздържано поведение и ликуващо вдигна ръка. До началото на сезона новото попълнение от Тексас напълно бе разсеяло притесненията му, че може да не се справи без Джон Колдуел. Ала с известна тъга Франк си даде сметка, че Трей Дон Хал се бе научил да играе така, сякаш му липсваше един крайник. Момчето все още не се беше възстановило от случилото се с него в Кърси, Тексас.

Трей установи, че първите му впечатления за нещата, които щяха да му носят наслада в университета в Маями и околността, напълно се потвърждават. Това бе частен университет, занимаващ се с научни изследвания, разположен сред тропически парк в един от най-красивите и интересни градове в страната. Високите сгради обаче, от които не се виждаше небето, шумът и трафикът постепенно започнаха да го изнервят. Времето бе точно такова, за каквото си бе мечтал, но въпреки широките зелени площи на великолепния кампус и бриза, който понякога идваше от Атлантическия океан, влажните летни дни предизвикваха у него лека, но натрапчива клаустрофобия. Бе я почувствал за първи път, когато напусна равнините, в които нямаше никакви дървета, и тръгна на юг, сам по междущатското шосе 40. Пътуваше на юг през Луизиана, Алабама, Мисисипи и хоризонтът, който бе свикнал да вижда от дете, започна да се губи зад гъстите иглолистни гори, зад дърветата, покрити с увивни растения край пътя, които ставаха все повече. Накрая пътят му минаваше през тунели от растителност, което го накара да се бори за всяка глътка въздух и да изпитва чувството, че се дави в блато. Плажовете на Маями бяха страхотни, както и момичетата по бикини, но никога досега не беше се чувствал толкова самотен и изоставен, докато се разхождаше по брега покрай безкрайната маса от вода. Установи и че не харесва засъхналата сол по тялото си.

Университетът беше скъп, таксите бяха едни от най-високите в цялата страна, и повечето от студентите бяха от богати семейства. Трей смяташе при първото си посещение тук заедно с Джон, че ще е интересно и вълнуващо да има нови приятели сред тези, които можеха да го въведат в света на материалните удоволствия, които му бяха непознати. Но сега по причини, които не можеше да обясни, оставаше напълно безразличен към идеята да опита от света на богатите, сигурно защото още копнееше за простите удоволствия, на които се радваха с Кати и Джон в тяхната относителна бедност.

Дори климатът му се отрази по начин, който не беше очаквал. В Панхандъл сигурно вече се усещаше хладният есенен въздух, но в тази част на Флорида, в земята на палмовите дървета и хибискуса, температурите оставаха умерени и общо взето не се променяха. Залезите бяха с цвят на розов захарен памук и на синьото яйце на червеношийката. Ветрогонците се носеха във вечерното небе над неговия роден град по това време на годината. Това бяха облаци, които приличаха на силни конници, облечени в дълги плащове в златно, лилаво и пурпурно, които накъсваха небето над безкрайните прерии на Панхандъл.

Поне така им се струваше на Джон, Кати и Трей, когато наблюдаваха облаците у дома.

— Никога ли става времето за футбол в този район? — попита Трей един от своите съотборници, докато триеше с кърпа лицето си по време на мач до страничната линия на игрището.

Съотборникът му беше от Маями.

— Ти какво, майтапиш ли се? — сопна му се той.

Трей бе похарчил повечето си спестявания за летния тренировъчен лагер и сега за първи път в живота си започна да се тревожи откъде ще намери пари, за да си купи пицата, която ядеше посред нощ, или за да напълни с бензин резервоара на колата. Можеше да си намери почасова работа, но Националната спортна асоциация на колежите забраняваше на студентите, които получаваха стипендии и играеха в отборите на колежите да работят през есента и пролетта. Въпреки че стипендията му покриваше всички разходи, тя не включваше никакви джобни пари. Не че се притесняваше от липсата им. Привлекателният му външен вид, талантът му, интелигентността му и фактът, че имаше потенциал да бъде страхотен футболист, правеха парите напълно излишни за радушното му приемане в каквато и среда да поискаше. Измъчваше го единствено, че продължава да взема пари от леля си. Финансовото й състояние се беше влошило, затова доста често връщаше чековете й, без да ги осребри, било от чувство за вина, било като знак на разкаяние или защото смяташе, че не заслужава щедростта й — каква точно бе причината, самият той не пожела да разбере, но така или иначе живееше без допълнителните средства, които можеше да има.

Липсата на пари обаче си имаше и своята положителна страна. Така можеше да отклонява поканите на новите си приятели да обикалят по местата за забавления в района в неделя, вторник и четвъртък вечер — вечерите на големите партита, когато всички се отпускаха, преди да се съсредоточат върху мачовете в събота вечерта. Не можеше да си позволи да се налива с бира и да вдига врява, което и без това нямаше да оправи настроението му.

Трей не можеше да разбере защо предпочиташе да бъде сам, нещо нетипично за него, да учи сам, да ходи сам на лекции, да се прави, че не разбира знаците, които му дават момичетата, сякаш се движеше в някакъв тунел с надеждата да излезе от другата му страна, където имаше слънце и небето беше синьо.

На всичкото отгоре и писмата на Кати спряха да идват в средата на октомври, което само усили мрачната му депресия. Дотогава всяка седмица бе изваждал по един син плик — синьото бе любимият й цвят — от пощенската кутия. Писмата й му носеха някакво почти дяволско удоволствие. Не бе прочел нито едно от тях, но докато продължаваше да му пише, значи още изпитваше чувства към него. А той искаше да е така — тя да страда, да бъде наказана за нейното предателство. Все пак се срина вътрешно, след като до края на октомври не получи нито едно писмо от нея. Преживя особено мрачен момент, когато един ден забеляза син плик сред писмата, но той се оказа някаква реклама. Хвърли го ядно в кошчето за боклук и се закле повече никога да не се абонира за „Млад атлет“.

Подреждаше писмата й в хронологичен ред, защото не можеше да ги изхвърли. Понякога изваждаше купчинката, хваната с ластик, и прокарваше пръсти по синята им повърхност, но след няколко минути сърцето му отново ставаше ледено, а челюстта му се стягаше. Тя беше минало. В университета беше пълно с високи и пищни красавици, които само чакаха да ги повика с пръст. Проблемът бе, че той не се чувстваше готов, но и това щеше да стане.

Времето лекува най-добре. Това бе една от любимите поговорки на леля му и той често си я повтаряше. Имаше много време пред себе си, очакваха го най-вълнуващите години от живота му и щеше да преодолее Катрин Ан Бенсън.

Беше шокиран, когато леля Мейбъл му писа, че Кати загубила стипендията си от баптистката църква и няма да дойде да учи в Маями. Изпадна в истинска паника, защото не знаеше дали изпитваше облекчение, че тя няма да дойде, или бе дълбоко разстроен, че тя трябваше да се откаже от мечтата си. Този ден направи толкова много обиколки, че треньорът накрая излезе на терена и му нареди да спре да тича.

Първоначално в писмата си леля му съобщаваше новините около Кати, като го умоляваше да се върне у дома и да „изпълни дълга си“ — пак този израз. Но когато той не й отговори, тя промени тактиката си и започна да пише така писмата си, че да събуди гузната му съвест.

„Кати постъпи на работа като сервитьорка при Бени. Само тази работа успя да си намери. Милтън Грейвс отказа да я наеме в клиниката, защото неговата придържаща се към високите морални принципи жена нямало да одобри това. Имаше и други възможности за работа из града, но никой не пожела да наеме момиче, което е неомъжено и очаква дете. Сигурна съм, че разбираш отчаянието на Кати, довело я дотам, че потърси при Бени работа, която е толкова много под нейните възможности, интелигентност и достойнство. Но тя е готова да работи каквото и да е, само да може да издържа себе си и бебето.

Ема ми каза, че Кати е подложена и на презрителното отношение и съжалението на някои от най-видните ни съграждани, както и че получава някои доста неприлични предложения от страна на клиентите мъже в заведението. Господин Милър, вашият учител по биология, който навремето я наричаше доктор Бенсън, сега я нарича Кати.

Сметнах, че ще искаш да знаеш.

Руфус остарява. Навършва осем през януари.

Помниш ли, когато двамата с Джон го откраднахте от Одел Улф, за да го подарите на Кати. Ти така и не се досети, че аз нарочно те наказах да отидеш в стаята си онази вечер, защото знаех, че ще се измъкнеш през прозореца и няма да пропуснеш да видиш на живо как Джон подарява кутрето на Кати. Ема казва, че не помни някога да те е виждала толкова развълнуван и толкова премръзнал! Това сладко кученце бе такава утеха за Кати.“

Трей смачка писмото с усещането, че ще експлодира всеки момент, ала отново не отговори и след време леля му разбра, че ако очакваше от него да започне да й пише, беше най-добре да се откаже от това да се опитва да събужда чувството му за вина и съжаление към Кати. Рядко разговаряха и по телефона. Дори тогава разговорите им бяха мъчителни. Леля Мейбъл трябваше внимателно да избягва мините, които можеха да се взривят и да сложат край на разговора в редките случаи, когато имаше възможността да чуе гласа на единствения си роднина. След тези разговори Трей се чувстваше зле, че не може да бъде нежният племенник, който тя заслужаваше, пък и нейното неизказано, но явно разочарование от него бе издигнало стена между тях, която той не можеше да преодолее.

Денят на благодарността наближаваше заплашително. Падаше се през идния месец. Леля Мейбъл предполагаше, че той ще си дойде у дома. „Ще си бъдем само двамата, така че тази година ще бъде едно спокойно празненство“, каза му тя, но на Трей дори и през ум не му минаваше да се върне в Кърси въпреки желанието си да види леля си и въпреки мъката, която изпитваше, че я наранява. За да не я кара да го очаква напразно, той й писа по-отрано, че е приел поканата на един свой приятел да гостува на семейството му в Мобайл, Алабама. Написа кратката бележка със заседнала в гърлото му буца. Знаеше, че това ще е само едно от многото подобни писма, които щяха да донесат разочарование на леля му. Предишният му живот бе вече минало и най-вероятно той нямаше да прекара нито един празник в своя стар дом.