Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (59)

58.

Уил пристигна първи. По негово настояване Кати винаги заключваше вратите, дори и когато бе у дома. Още от дете Уил изпитваше необоснован страх, че нещо може да й се случи. Вероятно това бе естествено за момче, което растеше само с единия си родител. Неговата бъдеща съпруга може би щеше да се дразни, че Уил толкова покровителства майка си, но Кати щеше да потърси разрешение на този проблем, когато му дойдеше времето. Беше си наляла чаша вино и се опитваше да се отпусне, когато той натисна без прекъсване звънеца на входната врата, така че камбаните на Уестминстър зазвучаха оглушително из цялата къща.

— Идвам! Идвам! — извика Кати. Краката и още се подкосяваха от преживения наскоро шок. Пулсът й постепенно се беше поуспокоил, но като видя лицето на сина си, сърцето й отново заби лудо. Беше се зачервил и изглеждаше като че е плакал.

— За бога, скъпи, какво се е случило?

— Мамче…

Не беше я наричал така от детската градина насам.

— Какво има, сине? Кажи ми.

Той я изучаваше с поглед, изпълнен със страдание.

— Къде беше днес следобед? Биби каза, че си си тръгнала около един часа.

— Ами тук си бях. Приготвях вечерята — тя посочи трапезарията. Масата беше наредена с чиниите от най-скъпия й сервиз, а в средата имаше ваза с цветя от градината. Миризмата на лазанята, която се печеше във фурната, изпълваше цялата кухня.

— Ще вечеряме любимите ти ястия — лазаня и чийзкейк.

— Ходи ли някъде?

Кати усети как ръцете й изстиват. Сякаш той знаеше!

— Защо ме питаш?

— Звънях ти и тук, но ти не ми вдигна.

— Ами, предполагам, че съм била навън да набера цветя.

Уил присви очи.

— И не си чула телефона?

— Как бих могла? Бях в долната част на градината.

— Оставих ти съобщение на телефонния секретар.

— Не очаквах обаждане, затова не съм обърнала внимание.

— Ти винаги си проверяваш съобщенията, когато се прибереш.

Търпението й започваше да се изчерпва. Вярно, щом се прибереше у дома, винаги прослушваше съобщенията, но днес изобщо не й беше до това.

— Какво пък, днес не го направих — отвърна му тя остро. — Защо са всички тези въпроси, Уил? Защо си толкова разстроен?

Той прокара пръсти през косата си. Беше разрошена, явно го бе правил вече няколко пъти.

— Беше ме страх… да не си решила да отидеш до Хърбисън Хаус… да се видиш с баща ми. Помислих, че… О, мамче, нали не си ходила там?

Входната врата все още бе отворена. Докато я затваряше, Кати трябваше да измисли отговора. Досега никога не бе лъгала сина си. Понякога бе прибягвала до дребни, незначителни лъжи, за да не го нарани, когато беше малък, но никога не го бе лъгала умишлено.

— Е, добре, сине, хвана ме — каза му, обръщайки се с лице към него. — Наистина тръгнах към Хърбисън Хаус, но не ми стигна смелост и се върнах. Не исках да ти казвам, за да не си помислиш, че майка ти е глупачка.

Видя какво облекчение се изписа на лицето му. Той протегна ръце и я прегърна силно.

— Никога не бих си помислил такова нещо за теб. Просто се страхувах…

— Знам от какво се страхуваш — прошепна Кати, притиснала лице в ризата му. — И аз се страхувах от същото. Затова обърнах колата и се прибрах у дома. Нямам си доверие. Уплаших се, че Трей може пак да ме омагьоса със своя чар. — Тя се измъкна от прегръдката. — Хайде, ела да пийнем малко вино!

— Не ми обръщай внимание. Просто съм в гадно настроение, защото знам що за човек е баща ми… как ни заряза, без да ни каже едно довиждане. Това направо ме побъркваше през всичките тези години, въпреки че не исках да си призная.

Тя приглади къдриците на челото му.

— Струва ми се, че ние двамата с отец Джон ще ти помогнем да се почувстваш по-добре.

Изпита облекчение, че Уил не пожела да гледа телевизия, докато чакат Джон да се появи. Регионалната телевизия прекъсваше всяко предаване за някоя извънредна новина. Но и двамата бяха толкова изнервени, че не можеха да седят на едно място. Кати се зае да върши абсолютно ненужни неща в кухнята, а Уил крачеше наоколо с ръце в джобовете, като често поглеждаше през големия прозорец навън в нощта. На Кати й мина през ума, че той може би все още очаква да се появи Трей, и сърцето й спря. Разговорът между тях не вървеше. Кати непрекъснато си гледаше часовника. Защо се бавеше Джон? За да се поуспокои малко, тя се опита да се съсредоточи върху предстоящия момент, когато Уил щеше да научи, че Джон е истинският му баща.

Най-накрая чу двигателя на колата и се отправи с бързи стъпки към входната врата. Какво ли не би дала да си легне с Джон тази вечер, дори и само за да се гушне в него и да потърси утеха от ужаса, който утрешният ден със сигурност щеше да й поднесе. Не можа да се въздържи и се хвърли в прегръдките му както никога досега. Уил също изглеждаше изключително радостен, че го вижда. Прегърна го вместо само да му стисне ръката и тримата останаха така известно време в коридора като семейство, което се събира отново след преживяно бедствие.

— Това се казва посрещане за добре дошъл — рече Джон.

Кати хвана сина си под ръка. Не можеше да чака повече.

Всички имаха нужда да си отдъхнат от страхотното напрежение, на което бяха подложени.

— Уил е разстроен тази вечер, че Трей си тръгва, без да се опита да се свърже с него, отец Джон — поде тя. — Нека да го успокоим, преди да вечеряме, какво ще кажеш?

— Мисля, че идеята е добра — съгласи се Джон и се усмихна на Уил.

Младежът местеше поглед от майка си към Джон.

— За какво става дума?

— Мисля, че е най-добре да седнеш, сине, а ние ще ти кажем — рече Джон.

— Имам лоши новини, Дик — съобщи Чарлс.

— Защо? Какво се е случило?

— Ранди Уолас тръгнал насам заедно с уликите, но го извикали по спешност. Извършено е престъпление в неговия район. Щеше да ти се обади, ама ти няма номера на мобилния.

Дик въздъхна уморено.

— По дяволите. Сега ще трябва да чакаме до понеделник, за да сравним отпечатъците.

— Май така ще се наложи. А може да не успеем и в понеделник. Ранди ще бъде зает с разследването на това убийство.

— Убийство ли?

— Да. Убили са някого. Не ми каза кого.

— Вероятно е жертва на сбиване в бар.

Наближаваше девет. Дик тръгна към колата си. Стори му се, че беше минала цяла вечност от срещата му с Трей Дон Хал в единайсет сутринта. Чувстваше се смъртно уморен, сърцето го болеше от мъка. Нямаше значение, че се отлага сравняването на отпечатъците от потира с онези от въжето. Знаеше, че ще съвпаднат. Така поне имаше време да реши какво точно да прави. Съжаляваше единствено, че Т. Д. Хал вече ще се е прибрал в Сан Диего, когато Ранди вероятно щеше да арестува Джон въз основа на доказателствата.

Не каза на Паула, че се е върнал в Амарило, защото първоначалните му планове бяха да отиде до Делтън и заедно с Ранди да посетят Джон и Трей още тази вечер. Жена му сигурно му се сърдеше и дори можеше да не му приготви вечеря, ако се прибереше. Но всъщност копнееше да чуе нейните утешителни думи и да заспи до нея в собственото си легло.

Звънна на входната врата. Паула го изненада, като го прегърна силно.

— Мелиса ме предупреди, че временно си откачил — каза му тя.

— А ти какво й отвърна? — попита Дик и я погледна нежно. Припомни си защо я обичаше толкова много.

Тя се засмя.

— Благодарих й за предупреждението.

Приготви му омлет и препечени филийки, а той си наля бира. Не го попита къде е ходил. Разпознаваше добре симптомите от времето, когато се занимаваше с полицейски разследвания. Тя никога не проявяваше любопитство, по принцип не се интересуваше от тъмната страна на неговата работа, не защото беше безразлична, а от страх, че няма да го пусне да излезе от къщата, ако знае за злото и опасностите, които го дебнат.

След вечеря го изпрати да си вземе горещ душ, докато тя разтребваше в кухнята и слушаше новините в десет часа. Дик тъкмо се беше насапунисал, когато за първи път от времето на тяхната младост жена му плъзна вратата на душкабината.

— А, за бога, Паула! — възкликна изумен Дик.

— Не е каквото си мислиш — побърза да каже тя. — Става въпрос за Трей Дон Хал. Намерили са го мъртъв.