Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tumbleweeds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Лийла Мийчам

Заглавие: Тръни в пустошта

Преводач: Александра Главанакова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-365-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3538

История

  1. — Добавяне

25.

От своята стая Джон чу звука от телевизора. Първата работа на баща му, щом се прибереше вкъщи, бе да включи телевизора. Следваше силното тупване на ботушите му върху пода, което бе вторият знак, че си е у дома. След това се разнасяше думтенето от стъпките му, докато отиваше по чорапи до кухнята да си вземе бира, която смяташе, че му се полага след въздържанието от футболния сезон насам. Сетне се връщаше обратно и се отпускаше на стола с въздишка на задоволство.

— Джон! В стаята си ли си? — извика той.

— Точно така! — извика му в отговор Джон.

— Събираш ли си багажа?

— Точно така!

— Ела тук, когато свършиш. Имам изненада за теб!

По този начин бяха общували винаги — викаха си през стаи и през стени. Джон все още не бе съобщил на баща си новината, че вместо да замине за университета на Маями, заминава за „Лойола“ в Ню Орлиънс на следващата сутрин.

Вече си бе взел довиждане с останалите. Първо бе отишъл при Биби Болдуин. Биби бе на касата в бензиностанцията на баща й, когато той влезе, и лицето й грейна при неочакваната му поява. Джон усети обичайното угризение, че не може да отвърне на чувствата й. Сега поне имаше оправдание. Лицето й помръкна, когато научи новината.

— Не говориш сериозно — каза тя.

— Съвсем сериозно е, Биби.

— Но ти си толкова мъжествен, толкова секси, направо великолепен, как ще ставаш свещеник!

Той се усмихна.

— Тези неща не изчезват, когато един мъж стане свещеник, Биби.

— Да, каква невероятна загуба обаче! Момичетата никога няма да те оставят на мира.

— Това тепърва ще го разбера.

Тя въздъхна.

— Ами, благодаря ти за спомените, Джон. Ако си промениш решението и искаш да имаме още общи спомени, обади ми се.

После отиде в къщата на леля Мейбъл, която бе празна и кънтяща без Трей, а оттам при мис Ема в библиотеката. Накрая се сбогува с Кати у баба й.

— Чувал ли си се с Трей? — го бе попитала леля Мейбъл.

— Не съм — отвърна, вгледан в тъмните кръгове около очите й, ясен признак на срама и тревогата, които изпитваше. — Явно не е имал време да отговори на писмото ми.

— Сладкият ми лъжец — каза тя и го потупа по бузата.

Беше дал същия отговор и на мис Ема, отбелязвайки колко дълбоки са бръчките на лицето й.

Кати не спомена Трей. Каза му на френски:

— Dieu etre avec vous, mon ami. (Господ да бъде с теб.)

— Et avec vous aussi, ma chere ami. (И с теб също, приятелко моя) — бе й отвърнал той.

Обади се и на треньора Търнър. Новината за промяната в плановете му все още не се бе разчула из града. Очакваше Търнър да се изненада и натъжи, но едва ли щеше да е шокиран от новината. Той бе наясно колко дълбока бе връзката на Джон с католическата църква през последната година. Щеше да допусне, че причината да не изпълни договора си с отбора на Маями е Трей. Защото изостави Кати.

Но изобщо не бе очаквал такава разпалена реакция от страна на треньора.

— Ама какво се оказа само това момченце — каза му с изненадваща горчивина в гласа. — Много по-добре ще си без този юда.

Сега единственият, с когото оставаше да си вземе сбогом, бе човекът, който с основание или без го наричаше свой син. Джон вече се чудеше дали някога ще може искрено да прегърне идеята, че всички човешки същества са деца на Бога, независимо колко посрамваха своя Създател, но поне щеше да опита.

— Кога се отдалечи толкова от нас, Джон, и то така, че никой да не забележи? — бе го попитала Биби.

Би могъл да отговори, че всичко започна в ноемврийската вечер, когато отиде в църквата да моли Господ за прошка за деянието, извършено същия следобед. Бе запалил свещ, бе коленичил пред олтара и бе започнал да се моли. През всички следобеди на идните седмици след тренировките ходеше да се моли в църквата, но без да казва на Трей. По това време единственият човек, с когото Трей прекарваше остатъка от деня, бе Кати. Но той се бе досетил къде ходи приятелят му:

— Кажи една молитва и за мене, нали ще го направиш, тигре?

Отец Ричард бе забелязал колко често идва момчето. Един следобед, скоро преди мача за щатското първенство, отчето седна до него на пейката.

— Молиш се да спечелите мача ли?

Тази мисъл никога не му беше минавала през главата, но вместо да измисли някакво оправдание, просто замълча.

Отец Ричард му се усмихна с разбиране.

— Няма нищо лошо да попиташ за напътствие как да преминеш през препятствията, които ти пречат да постигнеш целите си.

Отец Ричард имаше предвид противниковите играчи, но Джон го разбра в по-широк смисъл и започна да се моли за напътствие, което да му помогне да изкупи греха си и да му „донесе мир“. Започна да усеща, че го влече към свещеничеството и към ордена на йезуитите. Бе чел достатъчно за етапите, които водеха към ръкополагането, и разбираше, че може би не е подходящ за духовник. В университета възнамеряваше да учи в бакалавърската програма по бизнес и да се запише в програмата, чрез която кандидатите, желаещи да се присъединят към ордена на йезуитите, можеха да установят дали това поприще е за тях или не. Приемането в тази програма не задължаваше кандидатите по никакъв начин и те можеха да се оттеглят от нея по всяко време.

След като събра целия си багаж, Джон отиде до вратата на хола и там спря. Баща му седеше на фотьойла, а на главата си бе нахлупил шапка с надпис „Хърикейнс“ в цветовете на отбора от Маями — зелено, оранжево и сиво. На лицето му грееше широка усмивка.

— Взех една и за теб — каза. — На масата в хола е. Поръчах две. Реших, че можем да си ги сложим и да те заведа някъде на вечеря да го отпразнуваме.

— Татко… — не беше се обръщал към Бърт така откакто бе на осем години, — трябва да ти кажа нещо. Може би е най-добре да изключиш телевизора.

— Разбира се, сине. — Бърт веднага натисна дистанционното, а Джон го хвана срам, че баща му с такава готовност посреща възможността да си поговорят. Побърза да свали крака от табуретката и я побутна към сина си. — Седни и кажи на своя стар баща какво ти се върти из главата. Но първо ми отговори дали си заредил колата за пътуването до Корал Гейбълс? Разстоянията между бензиностанциите са големи, докато излезеш от района Панхандъл.

— Заредил съм, но няма да ходя в Корал Гейбълс, тате. Заминавам за Ню Орлиънс.

Бърт примигна.

— В Ню Орлиънс? Ама не трябваше ли да си в Маями за тренировките след два дни?

— Трябваше, но няма да ходя в Маями. Записах се в университета „Лойола“ в Ню Орлиънс.

— Какво? — Очите на Бърт сякаш щяха да изскочат от орбитите. Опита се да се поизправи на стола. — Как ли пък не! Отиваш в Маями, където си спечелил стипендия, за да играеш футбол!

— Отказах стипендията. Ще постъпя в „Лойола“, възнамерявам да се подготвя за свещеник.

Бърт отвори широко уста като риба на сухо. Скочи от стола и впи свиреп поглед в Джон.

— Това е работа на оня проклет, шибан отец Ричард, нали?

— Той няма нищо общо с това.

Бърт замахна във въздуха с юмрук.

— Много общо има. Джони, послушай ме… — Бърт седна отново и се наведе към младежа. — Даваш ли си сметка от какво се отказваш? Шансът да станеш един от най-големите играчи от колежанските отбори, да те приемат в НФЛ, да изкараш купища пари, да живееш така, както повечето хора могат само да мечтаят…

— Да, тате, знам това — отвърна Джон и се изправи, — но аз вече не го искам. Имам нужда от друго. Отивам в „Лойола“.

Бърт вдигна поглед, свил пренебрежително устни.

— И ще живееш без секс през остатъка от живота си? Какво не ти е наред?

— Много неща. Затова обмислям да стана свещеник. Първата стъпка към това е осъзнаването, че си грешен.

— Ама че глупости! Джони — лицето на Бърт се разкриви от усилието да убеди сина си, — ти си добро момче, най-доброто, което познавам. Няма нужда да се пречистваш. Няма нужда от такава жертва, за да се почувстваш по-добре.

— Не го правя по тази причина. Правя го, за да помогна на другите хора да живеят по-добре.

Бърт смръщи вежди. Разочарованието и ненавистта придадоха онова изражение на лицето му, което щеше да се появява щом се сетеше за сина си от сега нататък. Поне Джон очакваше такава да бъде реакцията му.

— Като че ли няма да ходим на вечеря да празнуваме — отбеляза той.

— Не, по дяволите! — Бърт запрати шапката в другия край на стаята. — Отивам да се напия.

Джон прекара остатъка от вечерта с отец Ричард в неговия кабинет, където заедно обсъждаха подробностите, свързани с приемането му в университета „Лойола“.