Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (18)

17.

Четири дни по-късно Дик Тайсън, областният шериф, тъкмо бе седнал да вечеря, когато телефонът звънна. Жена му вдигна и му даде знак да продължи да се храни, въпреки че обаждането бе за него. Съпругът й в момента не е на работа, обясни тя с мил глас и предложи на този, който се обаждаше, да позвъни в полицейската служба. След още няколко хапки Дик разбра по тона на жена си, че който и да го търсеше, нямаше да се откаже лесно, и затова протегна ръка за слушалката.

Паула му я подаде с раздразнение.

— Гласът ми е познат, но не иска да се представи. Ама че работа — да те безпокоят по никое време у дома, и то след такъв дълъг ден. — Каза го достатъчно високо, за да може човекът от другата страна да я чуе. — Дори не успя да си свалиш униформата.

Дик я погали успокоително по бузата, а в слушалката каза:

— Тук шериф Тайсън. С какво мога да ви помогна?

От изражението на лицето му човек можеше да се досети за естеството на обаждането, защото когато затвори, Паула, сложила ръце на хълбоците, му заяви:

— Няма нужда да ми казваш дори. Налага се да излезеш пак.

— Можеш ли да ми отрежеш едно парче от печеното и да го сложиш между две филийки, за да има какво да хапна, скъпа? Ще бъде дълга нощ.

— Дик…

— Моля те, просто го направи, Паула.

Обаждането бе от Лу Хърбисън. Той бе помолил Дик да дойде в дома му без своя заместник и да не споделя с никого това, за което щяха да си говорят. Лу и жена му Бети се върнали след няколкодневно пътуване в Амарило и открили тялото на мъртвия си син в плевнята. Дони се бил обесил. Лу не се обадил в полицията, защото не искал никой друг да вижда тялото, освен Дик. Имало нещо, което Лу и Бети предпочитали да не става достояние на властите и на роднините, ако е възможно. Дик сам щял да види за какво става дума, като дойде.

Измъченият глас на Лу продължаваше да звучи в ушите на шерифа, докато караше по шосето. Замисли се и за собствените си деца — за деветнайсетгодишния си син, който учеше в Техническия университет на Тексас, и за дъщеря си, втора година в гимназията, и как една такава трагедия би се отразила на него и жена му. Паула обичаше дъщеря им, но синът им бе слънцето на нейния небосклон. Тя никога не би могла да преживее подобна загуба. Дик си помисли, че вероятно и Бети няма да може да я преживее.

Докато ядеше сандвича си, си припомни малкото факти, които знаеше за семейството, тъй като те бяха от друг град в окръга. Знаеше, че живеят във фермерска къща с множество пристройки върху доста голямо парче земя извън града. Къщата и земята бяха наследили след смъртта на бащата на Бети. Лу Хърбисън работеше като инженер в градската управа, а Бети бе домакиня, продаваше яйца и зеленчуци, за да изкара пари допълнително. Имаха две деца: дъщеря им Синди живееше в Амарило и бе омъжена за човек от град Оклахома. А синът им Дони се бе появил на бял свят малко непланирано, около шест-седем години след Синди. Мелиса, дъщерята на Дик, бе споменала, че се запознала с него на лагера на оркестъра миналото лято. Сторил й се симпатичен, но нямало начин да се сближат, тъй като той учел в училището, което бе главният съперник на гимназията в Кърси.

Единственият път, когато шерифът бе имал повод да посети дома на Хърбисън по работа, бе преди няколко зими, когато го извикаха да се справи с едно от домашните им кучета, заразено с бяс. Лу не бе успял да го застреля и затова Дик бе свършил тази работа. Помнеше, че домът им бе приятен, а семейството — много гостоприемно. Бети му бе изпратила впоследствие писъмце, в което изразяваше своята благодарност, и няколко буркана от вкусните й сладка.

Но най-важното, което помнеше за тях, бе, че Хърбисънови бяха ревностни католици, включително и Дони. А самоубийството бе изрично забранено от католическата църква. Дик не можеше да си представи какво би накарало Дони да отнеме собствения си живот и да остави родителите си да страдат, че синът им ще прекара вечността в ада.

Когато Дик стигна до дома им, слънцето вече бе залязло, оставяйки една сивкаво-червена ивица в безкрайното небе над Панхандъл, като кръв, стичаща се от отворена рана. Лу сигурно би предпочел Дик да не се появява със служебната си кола, но все пак идваше по служба, така че щеше да остави на Лу да обяснява на хората защо колата на шерифа е била паркирана пред дома му. Не че трябваше толкова да се притеснява какво биха си помислили съседите. Всъщност най-близките съседи живееха най-малко на километър и половина разстояние.

Преди Дик да успее да си свали колана, Лу вече бе излязъл на верандата с измъчено изражение на изпитото си лице. Той затвори вратата на къщата зад себе си и дойде да пресрещне шерифа на пътеката.

— Дай да отидем в плевнята, шерифе. И съм ти благодарен, че дойде сам.

— Съжалявам, че трябваше да дойда по такъв повод. Моите съболезнования.

Без да каже нищо повече, Лу го поведе към плевнята, която бе на доста голямо разстояние зад къщата.

Дик влезе и усети как нещо го прободе в гърдите. Едно въже бе преметнато над ниската греда под покрива, която използваха да сушат треви и билки. На края на въжето висеше момчето, което бе на възрастта на дъщеря му. От брадата до пръстите на краката, обути в бели спортни чорапи, то бе покрито със светлосиньо одеяло. Дик забеляза, че краката му се намират едва на няколко сантиметра от пода, достатъчно близо, така че е можел да стъпи на пръсти, ако е искал. Наоколо имаше разпръснати порнографски списания. Едно бе отворено на снимка на сцена, наподобяваща тази в плевнята. На стола, който бе близо до тялото, точно до износените, сложени една до друга обувки, бяха поставени добре сгънати панталоните му и белите му гащета.

— Боже милостиви, Лу! — възкликна Дик, като присви устни, усещайки миризмата на смърт. — Какво се е случило?

— Смятахме, че ти ще разбереш — отвърна Лу. — Ние с Бети не сме сигурни. Свали одеялото, шерифе, няма проблем.

С голямо нежелание, досещайки се каква гледка ще види, Дик пристъпи внимателно, както би постъпил при оглед на местопрестъпление, и с върховете на пръстите си вдигна одеялото.

— О, боже, Лу…

Момчето бе съвсем голо, коремът му се бе подул и бе започнал да позеленява. Дебел шнур бе увит около врата му.

— Майка му го намери така — обясни Лу. — Как се нарича тази… сексуална перверзия, шерифе?

— Автоеротична асфиксия — отвърна Дик и покри тялото на момчето с одеялото. — Не знам много за нея, освен че е последната откачена секс мания. — Той посочи с пръст отворената страница. — Изглежда е обяснена тук. В основни линии е почти да се обесиш, за да намалиш притока на кислород и кръв към мозъка, докато мастурбираш. Явно намаляването на кислорода и кръвта допринася за сексуалното удоволствие.

Лу пребледня дотолкова, сякаш всеки момент щеше да припадне. Дик го хвана за ръката и го изведе от плевнята в задния двор. Сивопепелявото лице на Бети Хърбисън се появи на прозореца на кухнята, приличаше на труп под вода.

— Как приема жена ти всичко това? — попита Дик и веднага съжали, че е задал този абсурден въпрос.

— Както може да се очаква. Неутешима е. Нещо не се връзва. Просто нещата изобщо не отговарят на неговия характер.

— Кое например?

— Бети добре възпита момчето. В много отношения то прилича на нея. Обича да му е подредено и чисто. А е оставил всичко толкова разхвърляно в кухнята…

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам нищо за това… авто… там каквото и да е. Но явно му е дошло желанието, докато си е хапвал закуската в кухнята. Станал е, като е оставил сандвича си наполовина изяден и няколко бисквити, намазани с фъстъчено масло. Има трохи навсякъде, а и бурканите с фъстъчено масло и с горчицата не бяха затворени. Досега никога не е правил така. Винаги почиства и разтребва.

— Може ли да видя?

— Разбира се.

Влязоха през задната врата в кухнята, която бе толкова широка, че в нея спокойно биха се хранили и наемателите от цялата къща. Бети седеше до голямата кръгла маса, безмълвна и страшно бледа. Тя вдигна разстроен поглед към шерифа и той, макар и насила, трябваше да я погледне в очите.

— Скъпа — рече нежно Лу, като хвана безжизнената й ръка, — шерифът е дошъл тук, за да направи разследване.

— Какво има да се разследва? — попита Бети с празен поглед.

— Ами казах му, че Дони никога не би оставил масата във вида, в който я намерихме.

Дик забеляза какво имаше предвид Лу. Обелки от портокал, недояден сандвич, разделени на две бисквити, ножът, който бе използван за намазване на фъстъченото масло, залепен за масата. Но все пак родителите на момчето бяха отсъствали за няколко дни. Имал е достатъчно време да почисти, преди те да се приберат у дома.

— Хм, Лу, вие кога заминахте за Амарило?

— В понеделник сутрин след закуска. Бебето на Синди трябваше да се роди следобед. Днес се прибрахме, заради мача утре вечер.

— Понеделник сутринта — повтори тихо Дик. Днес бе четвъртък. Момчето, изглежда, бе починало в понеделник или във вторник. — Има ли нещо друго, което не е наред.

— Ами, да, Рамзи. Беше много гладен, когато се прибрахме.

— Рамзи ли?

— Овенът, който е талисман на отбора и за който Дони се грижи. Когато се прибрахме, куката, с която се заключва портата на кошарата му, я нямаше. Намерихме я в сламата. Дони никога досега не я е оставял така. Овнето е свикнало да стои в кошарата и дори не се е сетило да бутне вратата. Можело е да излезе и да пасе от тревата на двора. Обаче си беше вътре, намерихме го почти умрял от глад. Единственото обяснение е… — Лу отстъпи назад, за да не чуе жена му, — че Дони си е помислил, че поема риск… със собствения си живот и затова е свалил куката, за да може Рамзи да излезе сам и да потърси храна, когато тази в хранилката му свърши.

— Остани с Бети, докато аз огледам наоколо — нареди Дик. — И можеш ли да ми запалиш някаква лампа в задния двор?

— Разбира се — отвърна Лу и натисна ключа за осветлението.

Задният двор бе озарен от ярка светлина. Все пак Дик отиде до колата си за фенерчето. Върна се и започна да оглежда земята, търсейки… следи от борба, може би? Не видя такива, но твърдата набита почва едва покрита с изсъхнала трева в кошарата на овена изглеждаше така, сякаш съвсем скоро е била заравнявана с гребло. Обходи със светлината на фенера цялата кошара и накрая тя попадна върху две блестящи, предпазливо наблюдаващи го очи. Дочу тревожно сумтене, но овенът си остана там, където лежеше, и не дойде да изучава посетителя. Куката бе сложена обратно на вратата. В хранилката имаше прясна храна.

Дик насочи светлината от фенера към масата от бетон и видя нещо в пълзящите сенки. Застана на четири крака, за да го хване с кърпичката си. Беше лапата на препарирана сива котка, отрязана с трион, ако се съдеше по липсата на кости и сухожилия. Твърде голяма беше за домашна. Ноктите й изглеждаха твърде извити и невероятно остри и Дик заключи, че вероятно лапата принадлежеше на някой планински лъв или рис.

— Лу! — извика той.

Лу, който го бе наблюдавал през отворения кухненски прозорец, веднага изтича навън. Дик му показа откъснатата лапа.

— Виждал ли си това преди?

Лу протегна ръка, но Дик не му даде находката си.

— По-добре е да не я докосваш. Може да се окаже улика.

— Улика ли? — повтори като ехо Лу.

— Само ако не е било нещастен случай. Затова искам да знам дали е твоя.

Лу разгледа лапата със скръбен поглед.

— Не, никога досега не съм я виждал.

— Намерих я под масата за пикник. Как е попаднала там?

— Нямам представа. Миналата седмица тук се навърташе един бездомник, някакъв скитник, когото намерихме да спи в плевнята. Заключихме я, но на следващата вечер пак беше дошъл. Може да е била негова. Хора като него носят такива неща за късмет или като оръжие.

— Земята в кошарата изглежда като да е била заравнявана с гребло. Защо? — попита Дик.

Лу вдигна рамене.

— Сигурно Дони го е направил, докато ни е нямало. Той се стараеше нещата да са винаги в ред.

— Да, както ми каза. — Дик се замисли. — Отивам до колата, за да прибера това в торбичка, и ще се върна.

— Шерифе… — Лу пъхна ръце в джобовете си и стъпи още по-здраво на земята. — Не искаме да има разследване. Затова те извиках да дойдеш сам. Било е нещастен случай, съвсем ясно и просто е. Ами… — устата му се изкриви, — може и да не е толкова ясно и просто. Дони си го е причинил сам. Защо, само господ знае. Никога не съм мислил, че момчето се интересува от порнография или че има сексуални фантазии… — Той сведе глава смазан от скръб.

Дик сложи ръка на рамото му.

— Да поговорим малко за тези списания — подкани тихо той. — Виждал ли си ги преди? Къде ги е държал скрити?

— Най-вероятно в стаята си, но никога преди не съм ги виждал.

— Нямаше ли Бети да ги открие, когато е прибирала праните му дрехи? Майките обикновено имат нюх за такива неща, за скришни тайни. — Дик помнеше как Паула намери такива списания в сака за къмпинг на сина им.

— Момчетата намират начин да скрият тези неща от майките си — каза Лу.

Вътрешно Дик не беше съгласен с него, но на глас рече:

— А ти самият? Нищо ли не ти подсказваше, че момчето се интересува от такива неща?

Лу поклати глава.

— Нищо, затова ми дойде като такъв шок. Дони харесваше момичета, но отношението му към тях и към секса изобщо бе напълно нормално. Искам да кажа, че никога не съм го чувал да казва, нито съм виждал да прави нещо неприлично…

— Точно затова трябва да има разследване, Лу, и съдебният лекар да определи точната причина за смъртта. Може тук да се крие нещо повече от това, което виждаме ние.

— Не! — Лу разтърси ръката на шерифа. — Не бива да правите разследване, да пращате тука полицаи, да има аутопсия, да пишат за това във вестниците. Няма да го позволя. Срамът от всичко това ще убие Бети. Никога вече няма да можем да погледнем хората в очите. Сега съжалявам, че не го облякох, но исках ти да видиш, че не… се е самоубил. Така щеше да изглежда, ако бях му облякъл ризата и панталона и бях прибрал списанията.

— Къде е ризата? — попита Дик.

— Какво?

— Ризата му. Къде е? Предполагам, че е бил облечен с риза, когато е отишъл в плевнята. Все пак е ноември, Лу.

— Ами… не знам — сбърчи вежди Лу. — Не сме се сетили за ризата му. Нещата са си така, както ги намерихме. Не я е оставил в кухнята.

— Виж, аз ще отида до колата да сложа лапата в торбичка, а през това време ти виж дали ще можеш да намериш ризата, с която е бил облечен. Не е нужно нищо да казваш на Бети. Не вярвам Дони да я е закачил на закачалка в стаята си, когато е почувствал сексуалното желание. Не и след като е оставил кухненската маса в това състояние.

Лу се обърна и с неохота се върна в къщата, а Дик се отправи към полицейската кола, където пъхна лапата в една книжна торба. В главата му сякаш се очертаваха малки ясни образи на съмнението. Той бе главният пазител на закона в района. И въпреки че искаше да прояви уважение към чувствата на семейство Хърбисън и желанието им да запазят своята тайна, не мислеше, че смъртта на Дони е била чиста случайност. Имаше несъответствие между бъркотията в кухнята и прилежно сгънатите му дрехи. Но какво друго обяснение би могло да има? Самоубийство? Не, Дик можеше спокойно да изключи тази версия. Момчето не би искало да го намерят в такова състояние, ако е решило да се самоубие, а и щеше да остави бележка.

И… още едно дребно нещо. Би ли искал ученик от гимназията в Делтън да пропусне най-големия мач за сезона срещу своя основен съперник в петъчната вечер? Делтън и Кърси бяха в тясна надпревара за районния шампионат. Това вече водеше към версията за убийство, но кой би искал да убие Дони Хърбисън и по каква причина?

Дик направи списък на нещата, които трябваше да провери, докато вадеше чифт гумени ръкавици, за да прибере уликите — шнура и списанията. Щеше да научи малко повече за този вид сексуални опити, да провери дали Дони има застраховка живот, да претърси пикапа му за порно списания, да поразпита съседите дали са виждали скитника, да поговори с приятелите и учителите на момчето от гимназията в Делтън. Щеше да занесе списанията и шнура в лабораторията по криминалистика в Амарило, за да ги проверят за отпечатъци.

Лу го чакаше в задния двор.

— Ризата я няма, шерифе.

— Не намираш ли това за странно, Лу?

— Може би, но няма значение. Двамата с Бети го обсъдихме и решихме, че не искаме подробностите за смъртта на Дони да се разгласяват. Моля те, шерифе. Умолявам те. Помисли си какво би искал и ти, ако ставаше въпрос за твоя син. Как щяхте да се чувствате с жена ти?

Дик не отговори. Паула би го молила да потулят всичко, но той самият би настоявал да научи какво точно се е случило със сина му.

— Не мога да отговоря на този въпрос, Лу.

Бети Хърбисън излезе от задната врата. От подутите й очи се стичаха сълзи.

— Моля те, шерифе… — Тя падна на колене пред него и стисна ръката му в своите като за молитва. — Моля те, нека да не се разчува. Нашият свещеник ще откаже да го включи в литургията за възкресението, ако научи. Няма да разреши и да го погребем в християнските гробища. Ще нарече смъртта на Дони самоубийство, защото с това, което е направил, е поставил живота си в опасност напълно съзнателно. Не искам дъщеря ни да узнае как е починал брат й. Моля те, шерифе… — Тя го пусна и покри лицето си с ръце.

— Бети… Бети… — Лу се опита да я успокои, като се свлече на колене до нея и прегърна тялото й, което се тресеше от риданията.

Смутен от тази проява на искрена скръб, която развълнува дълбоко собственото му бащинско сърце, Дик се чу да казва:

— Добре, Бети, добре. Ще се обадя на мировия съдия да дойде сам. Той ще подпише смъртния акт, но на него може да му се има доверие. Нищо няма да каже. Ще напише, че смъртта е настъпила поради нещастен случай и това ще е краят. Никой друг, освен нас четиримата, няма да научи какво точно се е случило. Сега се приберете вкъщи и се обадете на погребалната агенция. Аз ще изчакам Уолтър в плевнята. Той ще свали Дони и ще се погрижи за тялото.

Ридаейки, Бети рухна в ръцете на мъжа си, а Дик се отдалечи, за да се обади на мировия съдия от колата си, защото не можеше да понесе сълзите на Лу, които капеха върху главата на жена му.