Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (8)

8

Виена

Детектив сержант Маркус Кински никога не забравяше човешко лице. И сега, когато забеляза жената насред многолюдния площад, той инстинктивно я последва.

Беше студен виенски следобед; от надвисналото небе всеки момент щеше да завали сняг. Тя се провираше ловко през тълпите туристи и пазаруващи. Облечена беше с тъмносиня пелерина и барета в същия цвят — небрежно, но в никакъв случай не евтино. Кински пазеше трийсетметрова дистанция, без да отделя очи от обекта; леденият декемврийски вятър развяваше старата му шуба. Той я видя да влиза в чайната.

Сержантът се спря пред входа и я проследи с поглед през стъклото. Беше едно от онези тежкарски виенски заведения, които роденият в Източен Берлин Кински ненавиждаше с цялото си сърце.

Тя седна на една маса в най-отдалечения ъгъл. Метна синята си пелерина на съседния стол, извади книга с меки корици от чантата си и се зачете. Кински влезе в чайната и седна на място, откъдето можеше да я наблюдава иззад вестника си. Беше прекалено едър за малката мраморна масичка; ратановият стол скърцаше и се огъваше заплашително под масивното му тяло. Всичко в това заведение беше толкова префинено.

Кински беше водещият офицер по делото и бе присъствал в стаята за разпити, когато доведоха Мадлен Лоран. Това бе преди близо година, след случая с удавянето на Оливър Луелин. Тогава тя беше блондинка с дълга коса. Жената насреща му в чайната беше брюнетка, а косата й бе подстригана късо и оформена така, че да скрива овала на лицето. Но чертите й си бяха все същите. Тъмнокафявите очи, с които прегледа менюто и после хвърли бърз поглед на келнера, за да го повика — и те бяха същите. Поръча си торта „Сахер“ и горещ шоколад със сметана плюс чашка зелен шартрьоз.

Лакома кучка, помисли си Кински. Пък и немският ти изведнъж се е подобрил. Но че е тя, бе сигурно.

Кински си поръча еспресо. Чисто, без сметана и захар. Облегна се назад на стола си и се престори на вглъбен във вестника. Мислите му го отнесоха назад, към случая „Луелин“.

Мадлен Лоран. Двайсет и шест годишна. Националност — французойка. Омъжена за Пиер Лоран, дипломат във френското посолство във Виена. Скандалът бе умело потулен. Хората на Лоран бяха оказали натиск върху полицията да си мълчи за леката авантюра на съпругата му с чужденеца Оливър Луелин. Сълзливите й показания бяха записани на видео и архивирани… и изведнъж загадъчно изчезнаха от архива. Но междувременно бе пристигнал докладът на съдебния лекар, така че никой не обърна внимание на тази дребна чиновническа грешка.

Никой, освен Кински. Но когато започна да задава въпроси, най-официално му бе наредено да не рови повече. Случаят бил деликатен. И надлежно приключен. След няколко дни се чу, че въпросният дипломат бил изтеглен от Австрия и назначен на нов тригодишен мандат, някъде на безопасно разстояние. Във Венецуела, доколкото си спомняше Кински. В продължение на седмици след това тази история не му даваше покой.

Ако жената насреща му беше същата, какво правеше отново във Виена? На гости при приятели за Коледа? Може би все пак трябваше да я остави на мира. Може би наистина си губеше времето с нея.

Ала инстинктите му казваха друго. Освен това след двайсет и шест години стаж като полицай — първите девет от които в комунистически Източен Берлин — Маркус Кински се бе научил да се доверява на своя нюх.

Той отиде в мъжката тоалетна и се заключи в една от кабините, извади телефона си и набра номера, който бе наизустил от менюто на чайната.

После се върна да си допие кафето тъкмо в момента, когато управителката се провикна от бара:

— Моля за извинение, дами и господа, има ли тук Мадлен Лоран? Имам да й предам важно съобщение. Няма такава? — Управителката огледа помещението, вдигна рамене и се върна към задълженията си.

При споменаване на името жената замръзна на мястото си. Чашката й се спря на три сантиметра от устата, после тя се поопомни и я остави полека на масата, без да отпие. Огледа се нервно наоколо. Кински се усмихна иззад вестника си. Спипах ли те!

Жената вдигна чантата и пелерината си и стана от стола, оставяйки недоядената торта. Отиде забързано до бара, плати сметката и напусна.

Кински хвърли няколко монети на масата и я последва. Тя се промъкна ловко през тълпите пазаруващи и спря такси. Пътят на Кински бе препречен от тълпата. Беше на шест-седем метра от нея, когато тя се метна в колата. Дългият й изящен крак се прибра вътре, вратата се затръшна и таксито се вля в трафика.

— По дяволите!

Кински се върна в чайната, отиде право на бара и поиска да говори с управителката. Когато дойде при него, той й показа значката си.

— Полиция. Една жена си тръгна оттук преди две минути. Плати с карта. Трябва ми името й.

Управителката невъзмутимо посегна, извади пачка касови бележки и му подаде най-горната. Кински й хвърли бегъл поглед.

Името и подписът на бележката не бяха на Мадлен Лоран. Жената се казваше Ерика Ман.