Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (33)

33

Милано

Музеят „Висконти“ затваряше за обяд точно в един часа. Публиката кротко се изнизваше през парадния вход. Когато и последният посетител напусна музея, старият пазач Доменико Турки бутна входната врата и тя щракна зад гърба му. С трепереща ръка той посегна към дрънчащата връзка ключове на колана си и заключи вратата, след което постави масивното желязно резе. После, докато със синьора Белависта рецепционистката си разменяха шегички, синьор Турки закачи униформената си куртка и фуражката на една кука зад бюрото и двамата поеха през една странична врата към служебния изход. Той отвори едно капаче на стената и натисна няколко бутона, за да активира алармената система, и те излязоха навън, превивайки се от смях. Лука и Бепе вече бяха излезли от реставраторската работилница в сутерена и Доменико знаеше, че ще ги открият над халби бира в бистрото на ъгъла, където се събираха всеки ден за обяд.

Залите на музея бяха притихнали. Долу, в сутерена, сред лабиринта от коридори и тайни проходи, изскърца врата. Бен надникна през процепа, после безшумно излезе от изоставения килер. Лай го последва.

Бен разпозна работилницата, където малко по-рано се бяха промъкнали покрай двамата работещи мъже. Сега беше празна, по реставраторската маса бяха разхвърляни в безпорядък всевъзможни дърводелски инструменти и сечива. Върху издраскания плот лежеше старинна цигулка със свален капак на резонаторната кутия. До стената бяха подпрени две маслени картини без рамки, очакващи почистване. Във въздуха се носеше остра миризма на лепила, политура и восък.

Бен вдигна от масата един ръчен трион. Прекара пръст по наточеното острие и кимна доволно. Лай го изгледа озадачено; дори не искаше да си представя какво бе намислил той.

Наоколо не се виждаше жива душа. Бен бутна полека една врата и премина в следващото помещение. Там откри онова, което търсеше. Главното електрическо табло на музея представляваше древен шкаф с метална врата и големи, неугледни бакелитени прекъсвачи. Той ги натисна един по един, като накрая изключи и главния шалтер. После извади всички бушони и ги скри под купчина амбалажна хартия.

През служебния вход влязоха в главната зала. Бледа слънчева светлина се процеждаше през прозорците. Всички лампи бяха изгаснали, дори мигащите червени диоди на охранителните камери бяха тъмни.

Двамата поеха обратно по дългия коридор с изложените цигулки и виолончела. Залата с клавирните инструменти беше зад ъгъла.

Джермана Бианки почистваше от прах рамките на картините на горния етаж и си слушаше Мина на малкото транзисторче, когато лампите угаснаха и прахосмукачката й замлъкна. Джермана беше едра флегматична жена и й бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво става. Тя се пресегна и с месестата си ръка натисна няколко пъти копчето на прахосмукачката.

— Ах, дявол да го вземе! — изруга на глас тя. Доколкото си спомняше, досега само веднъж бе спирал токът. Също както днес тя се бе оказала сама в сградата по време на обедното почистване, когато бяха паднали бушоните и трябваше да се смъкне чак в мазето, за да ги оправи. За нея това беше голямо усилие, а и не се чувстваше никак уютно в тази голяма, пуста сграда.

Няколко минути Джермана предъвква мълчаливо сандвича си, като се надяваше токът да дойде от само себе си. Това, разбира се, не се случи. Тя въздъхна, взе си транзисторчето и затътрузи крака към стълбището.

Бен огледа внимателно рояла и си изработи план за действие. Предният десен крак трябваше да бъде отрязан колкото се може по-бързо и чисто. Не разполагаше с много време. Всеки момент някой от персонала можеше да се върне от обедна почивка. Ако можеше само да повдигне дясната страна на инструмента и да го подпре с нещо под клавиатурата, за да увисне кракът на половин педя от пода… Той грабна двойната табуретка и я изправи на едната й страна, но беше твърде висока.

Качи се на постамента, остави триона и се опита да повдигне рояла. С огромно усилие успя за миг да го отлепи на сантиметър от пода, а дори Лай да му се притечеше на помощ, едва ли можеха да разчитат на особен успех. Погледна триона, после крака. Щяха да са му нужни поне петнайсетина минути, за да пререже масивното яко дърво. Едва ли имаше петнайсет минути на разположение.

Измисли нещо, Хоуп!

Изведнъж Лай застана нащрек.

— Бен, в сградата има някой!

Бен също бе чул шума. Стъпки, бавни и тежки, слизаха по скърцащите стъпала от горния етаж. В притихналата сграда се чуваха съвършено ясно. Към тях се прибави и друг шум — забавна музика, която постепенно се усилваше. Някой се приближаваше към тях с включен транзистор.

Не, това определено не му харесваше. Сега бе единственият му шанс. Сега или никога.

Плюшеното въже около пианото беше поставено върху шест месингови кола, по около метър високи и с широка кръгла основа. Да, това беше решението! Той преряза въжето с триона и грабна един от коловете. Беше плътен и тежък. Бен го хвана за горната част и го вдигна като брадва. Месингът беше студен на пипане.

— По дяволите — промърмори той. Пред ужасения поглед на Лай замахна с кола и с всичка сила го стовари отстрани върху крака на пианото.

Зловещ трясък разцепи тишината. Дървото изпращя, роялът потрепери и изохка, струните зазвъняха в унисон. Кракът поддаде, предният край на инструмента се залюля и наклони на една страна, после се спря.

Запъхтяна и останала без сили, Джермана бе стигнала до средата на стълбището, когато ужасен трясък от долния етаж заглуши музиката от транзистора й. Тя завъртя копчето, изключи го и се заслуша. Това пък какво беше?! Сърцето й прескочи. Хвана се за парапета и ускори крачките.

Бен замахна с месинговия кол и удари още веднъж крака на пианото. Чу се повторен трясък, кракът се подгъна навътре и предният край на рояла се подви на една страна. Бен отскочи.

Един тон метал и дърво се сгромоляса с грохот върху кухия постамент. Разхвърчаха се трески. Могъщ акорд се изтръгна от всички струни на поваления роял и изпълни сградата.

Джермана вече сериозно се изплаши. В сградата имаше крадци. Тя се смъкна до най-долното стъпало и затътрузи крака към дамската тоалетна. Скри се в една от кабинките и залости вратата. Сърцето й блъскаше в гърдите, въздухът излизаше на дрезгави спазми от гърлото. В джоба на престилката си напипа мобилния телефон. Точно така. Позвъни в полицията!

Лай стоеше със зяпнала уста до съсипания роял. Трудът на баща й, стотиците часове, отишли за реставриране на скъпоценния инструмент — с един удар всичко това замина по дяволите. Част от музикалното наследство бе загубена. Това беше ужасно; усещаше, че й се гади.

Струните още вибрираха, когато Бен вдигна прекършения крак. Дано поне да си струваше. Отчупи стърчащите от края трески.

— Тук няма нищо — съобщи той. Вдигна триона и припряно закълца дървото. Острието се отплесна от една треска и се заби в ръката му. Потече кръв, но Бен сякаш не я забеляза, и настървено продължи да реже с триона. Лай бе застанала до рамото му и гледаше с разширени от ужас очи какво върши.

Бен издуха стърготините, обърса с длан кръвта от дървото.

— Кракът е плътен — каза накрая той. — Няма кухина.

Джермана заля с порой от думи дежурния в полицията. В музея „Висконти“ има крадци. Изпращаме веднага екип, отвърна гласът отсреща. Когато чу това, по лицето й се изписа облекчение.

Бен изгледа гневно Лай.

— Ти ми каза, че си сигурна!

— Ами, аз… може да е бил левият…

— Ах, неговата мамица! — изруга той, скочи на крака и погледна часовника си.

— Много съжалявам — прошепна тя.

— Ти чакай някой да ни спипа, пък тогава съжалявай! — сряза я той, после грабна отново металния кол и го вдигна над главата си.

Съсипаният инструмент лежеше върху постамента си като изхвърлен на брега кит; здравият му преден крак стърчеше под ъгъл встрани. Бен стовари с всички сили металния кол върху него. За пореден път зловещ трясък изпълни смълчаната сграда. Лай запуши ушите си с длани.

Бен се отдръпна. Кракът се бе отчупил още с първия удар. Той пусна кола, който издрънча върху дървения под, и вдигна крака.

Беше кух отвътре. Сърцето му подскочи. Бръкна с два пръста в гладката кухина и напипа нещо.

Беше навита на руло хартия. Бен обърна крака с отвора надолу и я изтърси на пода. Свитъкът беше стар и пожълтял от времето, по средата стегнат с панделка. Отскочи от пода и се претърколи сред останките от разбития роял.

Лай се наведе и бързо го вдигна. Разхлаби панделката и разгъна единичния лист хартия, като го държеше предпазливо за краищата, сякаш всеки момент можеше да се разпадне от допира й.

— Боже мой, това е писмото! — възкликна тя, като го гледаше с невярващи очи. Мастилото беше избледняло от годините, но почеркът и подписът нямаше как да бъдат сбъркани.

Тя държеше в ръка безценното наследство от баща си. Писмото на Моцарт.

Като чу сирените, Джермана Бианки се престраши да излезе от тоалетната и отиде до главния вход, за да отвори на полицията. Дърдорейки несвързано и сочейки с пръст, тя ги поведе към залата с пианата, където допреди малко били крадците. Цяла банда били, обясни тя, въоръжени и жестоки. По една случайност останала жива!

Завиха зад ъгъла. Залата с пианата беше празна. Като видяха разбития роял, всички зяпнаха. Кой би могъл да стори такова нещо?! Такъв безсмислен вандализъм…

По това време крадците вече бяха далеч и старият им фиат бе потънал в бурното море на миланския трафик.