Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (31)

31

Младежът се оказа прав за колата. Беше стара, но можеше да й се разчита. За по-малко от четири часа бяха в Милано. По пътя се отбиха в една бензиностанция край магистралата, откъдето Лай си купи шал за глава и тъмни очила с големи стъкла, които закриваха лицето й, джинси и топло яке.

Трафикът в Милано беше безумен; минаваше десет сутринта, когато най-после откриха музея „Висконти“ — импозантна сграда от XVIII век, някогашно крайградско имение, в което сега се помещаваше музей на музиката. Входната галерия гледаше към ограден парк, закътан от уличния шум.

Още с влизането им ги лъхна познатата музейна миризма на мухъл и политура за дърво. Музеят беше почти празен, само няколко възрастни посетители се разхождаха между експонатите, разговаряйки приглушено помежду си. Паркетът беше излъскан до огледален блясък. От невидими говорители тихо струеше симфонична музика. Тежки плюшени завеси рамкираха вратите към отделните помещения. Дежурният пазач изглеждаше около осемдесетгодишен.

Двамата тръгнаха от зала в зала под зоркия поглед на охранителните камери, покрай витрини с медни инструменти от отминали епохи и впечатляваща колекция от пищно орнаментирани старинни арфи. Бен надникна през една от вратите в обширна зала с маслени портрети на знаменити композитори.

— Тук няма нищо — каза той. — Само глави на умрели хора с напудрени перуки.

— Пълен невежа! — сряза го шепнешком Лай.

Вито дървено стълбище водеше от централната зала към горния етаж. Бен се заизкачва по скърцащите стъпала, следван от Лай. Озоваха се в продълговато помещение с два реда стъклени витрини покрай стените, в които бяха изложени театрални костюми и други експонати. Лай се спря пред една витрина и се зачете в малката месингова табелка:

— Това е мантията на Карузо от първото му появяване пред публика през 1894 година — каза тя. После направи няколко крачки и се спря пред друг експонат. — Я виж ти! А това е роклята, с която Мария Калас е пяла Норма в Милано през 1957 година. Невероятно! Как съм пропуснала това място?!

— Лай, моля те! Не сме дошли да зяпаме някаква си стара рокля. Търсим писмото, забрави ли!

Когато се върнаха в главното фоайе, старият пазач поклати глава.

— Не съхраняваме писма и каквито и да било други документи — каза той.

— А дали случайно няма и друг музей, наречен „Висконти“? — попита Бен, макар да се досещаше за отговора.

Старецът отново поклати глава. Приличаше на опечален шпаньол.

— Работя тук от петдесет години — каза той. — Този е, друг няма.

Тръгнаха си.

— Знаех си, че така доникъде няма да стигнем — каза Лай.

— Но Арно им е направил дарение. Разписката доказва това.

Двамата поеха по дълъг коридор, от едната страна на който бяха изложени старинни цигулки, виоли и виолончела.

— Професорът беше колекционер — каза Лай. — Може да им е подарил какво ли не. Маслено платно, музикален инструмент… — Тя посочи една от цигулките зад стъклото. — Може и тази цигулка да им е подарил, ако питаш мен.

Бен се спря и я погледна.

— Ние сме идиоти!

— Какво?!

— Там, където му е мястото — каза той.

Тя го гледаше неразбиращо.

— Писмото било отишло там, където му е мястото — повтори той. — Арно го каза. Там, откъдето е дошло. Не е имал предвид самия музей. Писмото никога не с било в него по-рано.

— Значи нямаме работа тук — каза Лай.

— Може би не, а може би… — Бен огледа коридора. — Трябва да намерим залата с пианата.

Изведнъж по лицето й се изписа разбиране.

— Ах, дявол да го вземе, май си прав!

— Би ли познала старото пиано на баща си, ако го видиш?

— Разбира се, ти как мислиш!

Стъпките им отекваха из коридора, докато тичаха по излъскания паркет към залата за клавирни инструменти. Откриха я малко встрани, зад една сводеста врата с червени плюшени завеси. Беше доста обширна и пълна с пиана, спинети, клавесини — всичките превъзходно възстановени и полирани. Всеки инструмент беше поставен на отделен постамент и ограден с плюшено въже с надпис „Моля, не пипайте!“.

Бен се запровира между тях.

— Виждаш ли го някъде? — попита той.

— Ето го! — извика тя, като сочеше с пръст. После се затича и спря пред един стар роял близо до прозореца. Беше огромен и богато орнаментиран. Полираното дърво блестеше меко на изкуствената музейна светлина. Тя заобиколи, за да го огледа от всички страни. — Боже мой! Последния път, когато го видях, беше в реставрация, със свален лак, отдолу се виждаше дървото, беше цялото очукано, с липсващи части. Но определено е същото.

— Сигурна ли си?

— Бих го познала където и да го видя.

Бен огледа рояла. Очите му обходиха полираната повърхност, седефените инкрустации, лъснатите клавиши от абанос и слонова кост. Над клавиатурата със златни букви беше изписано името на производителя: Йозеф Бьом, Виена. Имаше три изкусно резбовани крака — два отпред и един под опашката. Беше дълъг около три и половина метра, солиден и тежък на вид.

— Я ми припомни — каза той — кой от краката беше кух?

Лай захапа пръст и се замисли.

— Със сигурност беше един от предните.

— Левият или десният?

— Десният, мисля… Не, левият!

Бен се наведе напред над ограничителното въже, но не може да се приближи достатъчно, за да разгледа подробно рояла. Озърна се. Освен тях двамата не се виждаше никой. От съседната зала се чуваха стъпките на стария пазач.

— Десният е — каза тя. — Определено е десният преден крак.

— Не ми звучиш много убедено.

— Напротив, убедена съм.

Малкото оченце на охранителната камера го наблюдаваше неотлъчно от скобата високо горе под тавана. Бен се отдръпна от постамента с рояла и направи небрежно няколко крачки встрани, докато попадна в сляпото петно на камерата — покрай стената, точно под нея. Вдигна глава и погледна нагоре. После се върна при рояла и спокойно прекрачи ограничителното въже.

— Тази камера не върши за пет пари работа — каза усмихнато той. — Стара е почти колкото експонатите, а и половината от жиците й отзад са прекъснати.

— Типично по италиански — отвърна тя.

— Не задълбавай, моля те.

Бен коленичи до рояла и огледа отблизо предния десен крак. Инструментът беше безупречно реставриран и се намираше в такова превъзходно състояние, че никой не би могъл да му даде истинската възраст от близо двеста години. Отначало Бен не виждаше нищо; после очите му различиха малка пукнатина в лака на три четвърти от височината на крака, от вътрешната страна. Драсна я с нокът. От нея се отчупиха микроскопични частици лак, разкривайки тънък като косъм прорез. Бен подраска още малко. Прорезът минаваше напречно през крака, като едва се виждаше с просто око. Дали някой не бе пипал инструмента след последната му реставрация? Дали този някой не бе свалил кухия крак, поставил нещо вътре и върнал крака на мястото му, след което бе замазал прореза с безцветен лак?

Имаше само един начин да се разбере.