Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (12)

12

Край Виена

Беше мрачен и мъглив зимен следобед. Застудяваше. Езерото беше замръзнало и на повърхността му се трупаше бял пухкав сняг. Четиристотин метра по-нататък, отвъд тънкия лед, на фона на сивкавото небе се очертаваше черният назъбен силует на борова гора.

Маркус Кински разтърка премръзналите си длани и вдигна яката на шубата си. Облегнат на джипа, той си припомни предишното си идване тук. Беше в деня, когато измъкнаха онзи чужденец от водата.

Оттогава бе изминала близо година, отново беше зима. А какво търсеше той на това място? Може би Моника беше права — Маркус Кински винаги биваше обсебен от някаква фикс идея.

За момент си спомни за жена си. Вече близо три години я нямаше до него. Отиде си млада. На два пъти й бяха поставяли грешна диагноза. Липсваше му.

Той въздъхна и отново се замисли за случая „Луелин“. Беше приключен преди месеци, но не му даваше покой. Имаше нещо, което не бе съвсем наред. Приключиха го някак твърде бързо, твърде чистичко дори по стандартите на австрийския перфекционизъм. Така просто не се случваше в живота. На него му бяха нужни месеци, за да го изтрие от съзнанието си, и тъкмо бе започнал да забравя тази история, когато изведнъж се натъкна на Мадлен Лоран. Или както там се казваше.

За момента Кински не бе стигнал доникъде в издирването на Лоран. Кредитната карта на името на Ерика Ман беше истинска, но коя ли беше пък тя? Адресът, който бе получил от кредитната компания, го отведе до изоставен склад в индустриалната зона на града. Не че се изненада особено.

Така че към досадните въпроси без отговор, изникнали при случая „Луелин“, сега се добавяха и нови.

Мадлен Лоран не беше единствената мистерия около удавения чужденец. Друга такава беше Фред Майер. Той имаше много общо с Оливър Луелин. Твърде много. И двамата бяха музиканти, и двамата пианисти, и двамата мъртви. Бяха загинали в една и съща нощ на няколко километра един от друг. Часовникът на Луелин — механична антика — бе спрял още с потапянето си във водата и от полицията знаеха с точност до минута часа на смъртта му. Когато на другия ден откриха Фред Майер обесен в студентската си квартира, от момента на смъртта бяха изминали около дванайсет часа. Което означаваше, че двама пианисти се бяха простили с живота си практически по едно и също време. Първо Майер, а Луелин вероятно малко след него.

При Майер не бяха открили предсмъртно писмо, липсваше видим мотив. При разпитите на роднини не бяха констатирани данни за минали случаи на депресия. Както повечето студенти, и той бе живял с малко пари, но ги бе харчил внимателно и нямаше дългове. Не бяха открити и емоционални проблеми — по всичко личеше, че Майер се бе разбирал добре със сериозната си приятелка. Съвсем наскоро си бе намерил място като преподавател по музика в едно училище в Залцбург и чакаше да завърши следването си във Виенската консерватория през есента, за да започне работа. Всичко си беше наред в живота на Фред Майер. Докато го откриха, увиснал на едно въже.

Е, да — ставаха и съвпадения и може би между нелепата смърт на един музикант и безпричинното самоубийство на друг действително нямаше нищо общо. Поне в това се бе опитвал да убеди себе си Кински през последните месеци. Имаше обаче една малка подробност, която упорито дразнеше съзнанието му като загнездила се в окото прашинка, която не иска да излезе — билетите за опера, открити в квартирата на Майер.

Кински въздъхна и хвърли още един поглед към обвитото в мъгла езеро. Ледът още беше тънък, но след няколко седмици щеше да е достатъчно здрав, за да издържи човешко тегло. От време на време той бе виждал хора да се пързалят с кънки по него.

Опита се да си представи какво изпитва човек, пропаднал през леда. Шокът от мразовитата вода сам по себе си бе достатъчен, за да предизвика спиране на сърцето. Течението, което отнася тялото под слоя плътен лед — толкова здрав, че трябва тежък чук, за да се пробие дупка до въздуха, който е на половин педя.

Припомни си всичките видове смърт, които бе виждал, всичките лица на мъртъвци, с които го бе срещала професията. Изражението на посинялото, полузамръзнало лице на Оливър Луелин бе една от най-ужасните гледки, останали в паметта му. Нямаше изтриване. Нямаше забрава. И сега, застанал на езерния бряг, Кински извика в съзнанието си образа на удавника — ярък и отчетлив както винаги.

Погледна часовника си. Бе прекарал доста време на брега. Останалите съмнения по случая го теглеха все към езерото, когато дългът го зовеше другаде. Беше казал на Хелга, бавачката на Клара, че днес за разнообразие той ще вземе детето от училище. Клара растеше бързо — беше вече на девет и половина, а него все го нямаше край нея. Сега бе твърдо решен да прекарат заедно вечерта, да се позабавляват — да я заведе например на кънки или на кино. Той не жалеше сили и пари за детето си — частно езиково училище, уроци по цигулка, най-скъпи играчки. Клара си имаше всичко, освен бащина близост.

Зад гърба си чу стъпки по заскрежената трева. Обърна се.

— Ей, Макс, къде се губиш?

Кучето приседна на хълбоци и го загледа очаквателно; голямата му черна глава беше наклонена на една страна, челюстите му стискаха здраво гумената топка. Ротвайлерът му беше на пределна възраст за породата си, но Кински се грижеше за добрата му физическа форма.

— Дай топката де — подкани го той. — Още веднъж ще я хвърля, и после се махаме. И без това нямаме работа тук.

Кучето внимателно пусна топката в дланта му. Беше олигавена и покрита с кал.

— Нямаш представа какъв си късметлия — каза му Кински. — Къде да можех и аз да гоня топки по цял ден… Повярвай, приятелю, това е далеч за предпочитане пред мръсотията, в която съм принуден да се ровя. — Той запрати още веднъж топката във високата изсъхнала трева и кучето се втурна след нея, хвърляйки подире си замръзнала кал.

Макс търсеше топката, душейки сред тръстиките. Изглеждаше неуверен, удряше с лапа земята пред себе си и въртеше насам-натам голямата си глава.

— Само не ми казвай, че отново си я загубил — извика ядосан Кински. Пристъпи напред и се взря да открие синкавото гумено кълбо сред заскрежената трева и калта. Търсейки играчката си, Макс бе повалил изсъхналата трева и тръстиките върху голям участък от брега. — Хубава работа! — смъмри го той. — Хич не ти пука, че тия топки струват по осем евро парчето. Ах ти, негоднико!

В калта се валяха фасове. Кински инстинктивно си дръпна ръката — страх го бе да не се набоде на игла, защото наоколо сигурно се навъртаха и наркомани. Тези нещастници осираха всичко около себе си.

Изведнъж се взря по-внимателно. Вдигна един фас и го приближи до очите си. Не, не беше фас, а гилза. Месингът беше потъмнял и изгубил блясъка си, на места зеленееше. Ръждивият капсул в основата на гилзата бе хлътнал навътре в средата при произвеждане на изстрела. Около него с миниатюрни букви бяха щамповани думите: 9 мм парабелум.

Кой ли бе стрелял с деветмилиметрови патрони на брега? — запита се Кински, докато ровеше във високата изсъхнала трева. Макс седеше на крачка встрани и го фиксираше с поглед. Той разгърна една замръзнала туфа и намери втора гилза. После още една, после още две, полускрити сред пожълтелите стебла. Заскуба тревата и откри още, и още, и още. За три минути успя да събере двайсет и една гилзи; вдигаше ги една по една с върха на химикалката си.

Двайсет и една гилзи — доста изстреляни патрони на едно място. По всяка вероятност от един-единствен стрелец, заел позиция на брега. При това едва ли бе ползвал обикновен пистолет, освен ако не е бил с удължен пълнител. По-вероятно бе стрелял с автоматично оръжие — картечен откос, продължил около секунда и половина. Това си беше сериозна работа. Плашеща.

Нахлузвайки отново една по една гилзите на края на химикалката си, за да не оставя отпечатъци, той внимателно ги разгледа. Всичките имаха отстрани едни и същи драскотини от триенето със стените на тесния пълнител; горният им ръб беше леко хлътнал по един и същи начин при силния удар в изхвърлящия механизъм на затвора. Миризмата на барут отдавна се беше изпарила. Кински пусна гилзите една по една в найлоново пликче и ги прибра в джоба на якето си. Изправи се, забравил за гумената топка. Пресмятайки наум траекторията на изхвърлените от затвора гилзи, се опитваше да определи точното местоположение на стрелеца.

Дойде му една идея. Наоколо нямаше никого. Той се пресегна и замислено почеса Макс по главата. Заведе го до колата. Отвори задната врата и кучето тромаво скочи вътре с изплезен език. Резервната гума беше прикрепена с ремъци към вътрешната стена на калника; той я разкопча, свали я от колата и я дотъркаля до езерния бряг.

През цялото време мъглата над езерото се сгъстяваше и когато Кински запрати гумата далеч навътре върху замръзналата му повърхност, от брега тя изглеждаше като размазано черно петно. Гумата се търкаля известно време, докато загуби инерция, спря и се захлупи на една страна.

Той бръкна в якето си и откопча каишката на кобура. Свали предпазителя на служебния зиг зауер, огледа се и изстреля един патрон в леда малко встрани от гумата. Резкият изстрел от 9-милиметровия пистолет оглуши тъпанчетата му и отекна над смълчаното езеро. Той изстреля още един патрон, после още един, след което свали оръжието и зачака.

Ледът се пропука. Резервната гума от колата му се хлъзна във водата и потъна с глухо гъргорене на петнайсетина метра от брега.

В този момент по-важни неща занимаваха Кински от цената на едно скъпа гума с джанта за мерцедес. Той си мислеше за теглото на възрастен мъж. По-дебел лед изискваше по-голямо усилие, за да се пропука. Колко по-голямо обаче? Дали двайсет и един патрона от 9-милиметров картечен пистолет биха свършили работа? Той бръкна в джоба си и усети глухото подрънкване на гилзите. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че се бяха въргаляли на езерния бряг от миналия януари.