Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (2)

2

Южна Турция

Единайсет месеца по-късно

Двамата мъже, които играеха карти на кухненската маса, внезапно чуха рев на двигател и вдигнаха глави в мига, когато бронята на пикапа беше на сантиметри от прозорците.

Последва удар. В стаята се изви тайфун от късчета стъкло, трески и отломки от зидария. Пикапът повлече гуми и спря; ръждивата му, обсипана с хоросан предница се подаваше наполовина през назъбения отвор в стената.

Мъжете се хвърлиха на пода, по който се търкаляха празни бирени бутилки, но беше късно. Вратата на пикапа се отвори с трясък. От него слезе облечен в черно мъж. Черно кожено яке, черна скиорска маска, черни ръкавици. Картоиграчите запълзяха заднешком към дъното на стаята. Мъжът ги гледа няколко секунди, после извади 9-милиметров браунинг със заглушител и ги простреля с по два бързи изстрела в гръдния кош. Телата им се отпуснаха безжизнено. По плочките издрънча гилза. Мъжът в черно пристъпи до по-близкия от двамата и го довърши с куршум в главата. После и другия.

Той бе наблюдавал усамотената къща цели три дни, без да бърза, добре скрит зад дърветата отвъд оградата. Разбрал бе всичко за нея и за обитателите й. Знаеше, че отзад има гараж, в който държат ръждясал форд пикап с ключовете на таблото; знаеше също, че може да прескочи оградата и да стигне до него, без да го видят от прозорците на кухнята, в която двамата пазачи обикновено играеха карти.

И най-важното — знаеше точно къде е момичето.

Прахолякът в разбитата кухня вече се слягаше. Когато се убеди, че и двамата мъже са мъртви, пришълецът върна още топлия браунинг в кобура и влезе навътре в къщата. Погледна часовника си. Откакто бе прескочил оградата, бяха изминали само две минути. Нещата вървяха по план.

Вратата на стаята, където държаха момичето, беше паянтова и се откъсна от пантите си на третия ритник. Още при първия бе дочул писъците й. Той нахълта в стаята. Тя лежеше, свита на кълбо в далечния ъгъл на кревата, набързо покрита с чаршаф. В очите й се четеше ужас. Мъжът знаеше, че съвсем наскоро е навършила тринайсет години.

Той пристъпи към нея и се спря до ръба на леглото. Тя запищя още по-силно. Мъжът се запита дали да не й постави една от упойващите инжекции, които винаги носеше със себе си. Вместо това свали скиорската си маска и тя видя обветреното му лице с плътен загар и гъста руса коса. Той протегна ръка.

— Ела с мен — каза тихо.

Момичето престана да пищи и го погледна колебливо. Другите мъже, които познаваше, имаха зли очи. Този беше различен.

Той бръкна в джоба на якето си и й показа своя снимка заедно с родителите й. Тя не ги беше виждала отдавна.

— Не се бой — проговори той. — Казвам се Бен и съм дошъл да ти помогна. Семейството ти ме изпраща, Катрин. Чакат те. Ще те отведа при тях.

Бузите й бяха мокри от сълзи.

— Полицай ли сте? — запита тя.

— Не съм полицай — отвърна той. — Просто приятел.

Дланта му се протегна още по-близо до нея. Накрая тя му разреши да я улови над лакътя и да й помогне да се изправи. Под грубата тъкан на блузата ръката й изглеждаше безплътна. Тя не оказа съпротива, когато я поведе навън, нито реагира при вида на двата трупа на пода в кухнята.

На двора момичето запримигва от ярката слънчева светлина. Явно отдавна не беше излизала от къщата. Краката й не я държаха, затова Бен я вдигна и я понесе към ленд ровъра, паркиран зад храстите на петдесетина метра от къщата. Отвори вратата и я положи на предната седалка. Тя трепереше цялата. На задната седалка имаше одеяло; той се пресегна и я зави с него.

Отново погледна часовника си. Оставаха пет минути до завръщането на другите трима мъже, ако се движеха по обичайното си разписание.

— Да вървим — промърмори той, заобиколи колата и седна зад кормилото.

Момичето каза нещо в отговор, но гласът й беше отслабнал и не се чуваше.

— Какво? — попита Бен.

— Ами Мария? — повтори тя, като го гледаше уплашено.

Той присви очи.

— Мария ли?

Катрин посочи къщата зад тях.

— Тя остана вътре.

— Коя е Мария, момиче като теб ли? И нея ли я държат насила?

Катрин кимна мрачно. В този момент той взе решение.

— Добре, изчакай ме тук за минута. Нали мога да ти имам доверие?

Тя отново кимна.

— Къде е Мария?

Откри я точно за три минути. За да стигне до нея, трябваше да мине през една вмирисана стая, в която имаше разхвърлян креват, заобиколен от видеокамери на стативи. В ъгъла на купчина бяха натрупани евтини прожектори, а на ниска масичка с дебели крака имаше телевизор и видеокасетофон, които работеха с намален звук. Бен се загледа разсеяно в образите на екрана; изведнъж си даде сметка какво вижда. Разпозна единия от мъжете, които бе застрелял току-що. Голото, мятащо се момиче на несръчно заснетия видеофилм едва ли имаше и дванайсет години.

Обзет от внезапна ярост, той с ритник запрати телевизора на пода. Кинескопът се пръсна на хиляди малки частици.

Вратата на Мария не беше заключена. Когато влезе в мизерната стаичка, от пръв поглед му се стори, че е мъртва.

Беше момичето от филма. Дишаше, но беше тежко дрогирана. Мършавото й телце беше облечено само в камизолка и зацапани бикини. Бен я вдигна внимателно от леглото и я понесе към ленд ровъра. Положи я на задната седалка, свали якето си и я зави с него. Катрин се пресегна, хвана я за ръката и го погледна въпросително.

— Не се бой, ще се оправи — каза тихо той.

Усилващ се шум от двигател го накара да застине. Онези се връщаха. Ленд ровърът беше добре скрит в храстите и не се виждаше от пътя. Нито пикапът, който бе хлътнал наполовина в кухнята отзад, макар че скоро щяха да го открият.

Бен седна зад волана, като се ослушваше напрегнато. Чуха се гласове — един от тримата бе слязъл от колата. Желязната порта изскърца. Чакълът изхрущя под гумите на сузукито. Двигателят гъргореше през пробития на много места ауспух. Колата спря пред къщата; вратите й се затръшнаха. Чуха се стъпки и мъжки смях.

Той безшумно затвори вратата на ленд ровъра и посегна към ключа на запалването. Още преди ония да имаха време да реагират, щяха да са далеч оттук. После той щеше да върне Катрин на семейството й, а Мария щеше да предаде на властите, на които все още имаше доверие.

И тогава ръката му, посягаща към ключа, се спря във въздуха. Той се притисна с гръб към седалката и зажумя. Пред очите му изплуваха онези сцени. Същите, от филма. Груби мъжки ръце, опипващи детска плът. Разтегнати в мазна усмивка усти с прогнили зъби. Молещите очи на момичето, проснато по гръб на кревата.

Бен погледна през рамо; крехкото телце на Мария лежеше кротко на задната седалка. Катрин се извърна към него и го погледна, сбърчила чело.

Е, какво пък, каза си той. Бръкна под седалката и извади резервното си оръжие — гладкоцевна пушка „Итака“, 12-и калибър „помпа“, черна и брутална, дълга не повече от 60 сантиметра между пистолетната ръкохватка и дулото на прерязаната цев. Тръбният магазин под цевта беше зареден с ловни патрони със сачми за глиган — от онези, които отварят заключена врата, без да се налага да търсиш ключа.

Бен отвори вратата и слезе.

— Веднага се връщам — каза той през рамо на Катрин.

Тримата бяха вече на предната веранда, когато той ги настигна изотзад. Двама от тях — дебелият и дългокосият — си разправяха някакъв виц на турски и се заливаха от смях. Третият имаше сериозен вид — беше с татуировки и зализана с брилянтин коса, а в ръката си подрънкваше връзка ключове. В колана му беше затъкната китайска имитация на „Колт-А1“ от 1911 г., с прибрано навътре чукче на ударника. Аматьор, каза си Бен.

Когато металното прещракване на „помпата“ отекна рязко зад тях, тримата се извърнаха едновременно с разширени от ужас очи. Нито един не се сети да посегне към оръжието си. От нечия зяпнала уста изпадна недоизпушен фас.

Той ги изгледа студено за секунда, после изпразни магазина на пушката от упор в телата им.