Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (46)

46

Бен възвръщаше съзнанието си на пристъпи. Най-напред смътно си даде сметка за вибрациите, които разтърсваха черепа му — там, където главата му лежеше върху металния под на каросерията, точно над задното колело. Зрението му беше замъглено, повръщаше му се. Изведнъж усети ужасен, болезнен студ. Тялото му затрепери, зъбите му затракаха.

Беше проснат по гръб върху голата ламарина в някаква друсаща се раздрънкана камионетка. Металните стени на каросерията резонираха гръмко от грохота на двигателя и воя на предавателния механизъм. Той изохка и размърда крайници, като се опитваше да се изправи на крака. Виеше му се свят по-силно от всякога.

В съзнанието му се лутаха накъсани спомени. Апартаментът на Ингрид. Ударът в предницата на пежото. Преди това — надбягването с онази непозната кола по тесните улички. Раняването на Кински.

Изведнъж разбра всичко. Бяха го упоили.

Той се хвана за една от усилващите метални греди на каросерията и се повдигна до изправено положение. Камионетката друсаше и се накланяше на завоите и му беше трудно да стои на краката си. Освен това нямаше прозорци. Той погледна часовника си. Наближаваше шест. Сигурно пътуваха повече от час и половина. Къде ли го водеха?

Тръскането и подскачането в металната клетка продължи още четвърт час, като в един момент забавиха ход, понеже пътят стана по-грапав и неравен. На всеки завой Бен се мяташе ту на едната, ту на другата страна, докато накрая камионетката спря. Затръшнаха се врати, чуха се мъжки гласове — той различи поне три, разговарящи на груб, насечен немски. После камионетката тръгна на заден ход и изведнъж шумът на двигателя заехтя по-силно, сякаш се намираха в голямо помещение с метални стени.

Задните врати се отвориха и ярката светлина го ослепи. Няколко чифта силни ръце го сграбчиха под мишниците и го смъкнаха долу. Той падна на четири крака върху мокрия бетонен под и се огледа, примигвайки. Беше заобиколен от петима… не, седем… девет мъже, до един въоръжени с пистолети или автомати „Хеклер & Кох“. Приличаха на бивши военни — с корави, сериозни лица, от които го гледаха безстрастни студени очи.

Леката постройка от сглобяеми елементи приличаше на хангар от някогашна военновъздушна база. Простираше се във всички посоки наоколо подобно на огромна алуминиева катедрала. Бетонният под беше боядисан в зелено. Единствените мебели бяха тръбен стол и метална маса. В печка за дърва със стъклена вратичка гореше огън; дълъг кюнец се издигаше до тавана.

В средата на огромното помещение стоеше висок, облечен в черно мъж и грееше ръцете си на огъня. Беше с пясъчноруса късо подстригана коса.

Бен присви очи срещу ярките прожектори. Този тип му беше познат отнякъде. Но кой, по дяволите, беше той?

Един от въоръжените мъже се приближи до него и Бен видя своя шанс. Замахна и нанесе саблен удар, с леко присвити пръсти. Мъжът издаде болезнен хрип, закашля се; трахеята му бе смачкана от удара, той се строполи на пода, като се държеше с ръце за гърлото. Късият, черен автомат още се превърташе във въздуха, когато Бен го грабна. Беше зареден, с вдигнат ударник, поставен на предпазител. Бен натисна лостчето и освободи предпазителя. Беше по-бърз от тия мъже, може би щеше да ги очисти до един, преди да успееха да реагират.

А може би не.

Оръжието изпадна от ръцете му и изчатка на пода; Бен се захлупи по очи и тялото му се разтресе в спазми. От него се влачеха чифт къдрави изолирани жички, съединяващи забитата в гърба му стреличка с електрошоковата пушка, която я бе изстреляла. Бен не бе видял стрелеца — той се бе подал в последния момент иззад камионетката. По цялото му тяло течеше силен електрически ток, който караше мускулите му да се свиват неконтролируемо и за миг го приведе в състояние на пълна безпомощност.

— Достатъчно — каза мъжът в черно.

Електрошоковете престанаха. Бен лежеше проснат върху бетона и не можеше да си поеме въздух. Единият от гардовете държеше в ръка брезентовата му раница. Той пристъпи до високия мъж в средата на хангара и му я подаде. Мъжът изсипа съдържанието й върху желязната маса: комплект дрехи за преобличане, аптечка за първа помощ, 45-калибровия колт на Бен.

Но мъжът не се интересуваше от всичко това. Вниманието му беше насочено единствено към класьора с бележките на Оливър. Той ги запрелиства, като се взираше внимателно във всеки лист и кимаше замислено. Да, това бе всичко, което му трябваше. Дадените му инструкции бяха пределно ясни.

Той смачка бележките на топка, отвори вратата на печката и ги пъхна вътре. Свел безпомощно глава на една страна, Бен видя как целият труд на приятеля му избухна в жълт пламък, после хартията се сгърчи, почерня и изчезна. Този път изцяло и завинаги.

След това мъжът извади навитото на руло писмо на Моцарт, дръпна грубо панделката и я хвърли през рамо. Разгъна пожълтялата трошлива хартия; очите му пробягаха по листа, лицето му се изкриви в подигравателна усмивка.

За момент Бен си помисли, че ще изгори и писмото. Но мъжът го нави отново на руло и го пъхна в картонената тръба. Остави тръбата настрана и продължи да рови из нещата върху масата. Следващият предмет, който вдигна нагоре, бе кутийката с диска. Той отново кимна сякаш на себе си, отвори я, убеди се, че дискът е вътре, и я пъхна в страничния джоб на панталона си. Изглеждаше доволен.

— Доведете го тук — каза той на гардовете.

Бен изохка, когато мъжете го вдигнаха грубо под мишниците и го повлякоха през хангара. От стоманена греда на тавана висеше тежка верига, като стигаше на около два метра от бетонния под. Някой опря пистолет в тила му. Сграбчиха ръцете му и той усети хладния допир на стоманата. Два чифта белезници, по един за всяка китка. Повдигнаха ръцете му нагоре и закопчаха втората халка за висящата верига. След това мъжете се дръпнаха назад и застанаха в полукръг, осмина на брой с насочени към него оръжия. С огромно усилие на волята той успяваше да се задържи изправен, за да не увисне на китките си.

Едрият мъж пристъпи към него. Главата му бе наведена на една страна, лицето му — злорадо ухилено. Бен знаеше какво следва.

Мъжът стъпи здраво на двата си леко разтворени крака, сви месестата си лява ръка в юмрук и замахна с все сила. Беше много як и явно не му бе за пръв път. Удара си го биваше; Бен се бе приготвил да го посрещне, като стегна коремните си мускули, но това не бе достатъчно. Юмрукът му изкара въздуха със свистене през трахеята. Коленете му се подгънаха и той увисна на окованите си в белезници ръце.

— Радвам се да те видя отново, Хоуп. Помниш ли ме? Надявам се, че ме помниш.

Докато си поемаше дъх, Бен вдигна очи да погледне мъжа. И изведнъж си спомни.

Джак Глас. Светът беше малък. Същият психопат, който за малко не го уби по време на оня поход преди петнайсет години.

Мозъкът на Бен работеше на пълни обороти, за да смели случващото се. Откъде се бе взел Глас, какво правеше тук, защо точно на него му се случваше всичко това?

Глас се ухили, обърса струйка пот от челото си и запретна ръкави.

— Много време мина оттогава — рече той.

Бен го наблюдаваше. Беше наедрял, изглеждаше много по-набит от едно време, но допълнителната маса, която бе натрупал, в никакъв случай не беше сланина. Ръцете му под лактите бяха дебели и мускулести; имаше вид на човек, който всеки ден вдига тежести. Но това не беше единствената промяна, която Бен забеляза у него. Дясното му ухо беше обезобразено, висулката липсваше, сякаш беше восъчна фигура и някой я бе стопил на пламък.

Макар и зашеметен, мозъкът му направи връзката. Видеоклипът. Похитителят на Клара Кински.

— Какво правиш тук, Хоуп? — попита подигравателно Глас. — Да не си дошъл да нагледаш умрелия брат на гаджето ти? С това няма да го съживиш. Повярвай ми, разбирам от тия работи. — Той замахна с юмрук и го стовари под ребрата на Бен.

Този път Бен беше готов. Стегна още по-силно мускули и се извъртя на една страна, за да посрещне удара с корема вместо с бъбрека си. Но от това не го заболя по-малко. Болката се разпространи в тялото му като взривна вълна, изкарвайки за пореден път въздуха от дробовете му. Той чу хриптенето на трахеята си и пред очите му се посипаха искри.

Глас отстъпи крачка назад, като разтриваше юмрука си.

— Не е нужно да ми отговаряш — каза той. — Това не е разпит. — Той потупа джоба на панталона си с диска вътре. — Имам всичко, което ми трябва. Не си ми нужен жив, нали разбираш?

Една мисъл споходи Бен и го изпълни с ужас. Не го питаха нищо за Лай. Защо ли?

Глас се пресегна и взе от масата някакъв метален предмет. Беше тежък стоманен бокс. Хвана го с лявата си ръка, разпери пръстите на дясната и го нахлузи. Сви ги в юмрук, погледна Бен в очите и се усмихна.

— Няма да бързам — каза той. — Ще те бия бавно и за удоволствие. Най-напред ще те поразмекна. После… — Той се спря колкото да размени съзаклятнически усмивки с останалите. — Абе, я направо да ти покажа. — Той кимна на един от гардовете, нисък и дебел, с посивяла коса, вързана на конска опашка. Мъжът свали автомата надолу, запаса го през рамо и пристъпи до една пътна чанта, която се търкаляше на пода. Отвори ципа.

Вътре имаше моторен трион. Шишкото впръска малко бензин в миниатюрния карбуратор, за да запали мотора. Хвана с месестите си пръсти въженцето за запалване и го дръпна. Ядовитият шум от малкото моторче изпълни хангара. Мъжът даде газ.

Глас кимна и онзи угаси мотора. В хангара настана тишина. Мъжът постави моторния трион върху масата. Глас се обърна към Бен.

— Както казах, това не е разпит. Слушай внимателно, сега идва забавното. Ще те режа парче по парче, защото това ми доставя удоволствие. — Глас приближи лицето си до неговото. Кожата му беше бледа и се потеше обилно. — Също както ми достави удоволствие да убия приятелката ти Луелин. Точно така. Беше много лесно.

Като чу последните думи, Бен настръхна. Глас беше смъртник. Щеше да го ликвидира със собствените си ръце. Само веднъж да се измъкнеше от тази ситуация. Което тъкмо сега не му изглеждаше твърде вероятно.

Той дръпна веригата. Беше закачена неподвижно за тавана. Обръч от дула на автомати и пистолети сочеха право в главата му. Нямаше отърваване.

Зад гърба на Глас се виждаше моторният трион. Бен си представи как острието се приближава до него, как зъбите бясно се въртят, разкъсват жива плът. Достатъчен беше съвсем лек допир до тялото, за да причини непоправими травми. Откъде ли щяха да почнат да го режат? Не от рамото или от корема — това щеше да го убие прекалено бързо. Докато те искаха да се забавляват. Може би първо щяха да му отрежат крака. Но долу ниско, далеч от бедрото. Острието щеше да проникне отстрани, под коляното. Мигом щеше да разкъса дрехите и да потъне в месото му. С малко по-силен натиск щеше да задълбае в костта. Човешки пищял нямаше изобщо да му се опре.

Първо щяха да отрежат единия крак, после другия. Отрязаните парчета щяха да падат под него като круши от дърво. Каквото и да предприемеха по-нататък, той беше обречен. Щеше да виси безпомощно от веригата, да се мята отчаяно, да крещи от болки, размахвайки кървавите си чукани; под него щеше да се образува локва кръв. Представи си ги как му се смеят доволно.

Не, той нямаше да допусне това. В никакъв случай.

Бен задърпа отново веригата. После пак и пак.

Боксът проблесна за миг на светлината на неоновите тръби над главите им. Глас замахна няколко пъти във въздуха, като пъшкаше театрално. После се спря ухилен и вдигна юмрук нагоре, като оглеждаше лицето на Бен за най-добро попадение.

Увиснал на веригата, Бен не изпускаше от очи облечения в стоманени шипове юмрук и мислено се готвеше за безмилостния удар, който щеше да смачка хрущялите на носа му и да натика предните му заби в гърлото. После щяха да последват още по-страшни. С усилие на волята той се опита да изключи сетивата си и да се приготви за неизбежното.

Има обаче неща, за които човек никога не е напълно готов.