Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285

История

  1. — Добавяне

40

Словения

Същия ден

Клара внимателно записа верния отговор на въпрос номер десет, после сгъна листовката и я пъхна в учебника по математика. Майка Хилдегард нямаше калкулатор, но на Клара той не й беше необходим. Смяташе превъзходно наум.

Детето остави учебника на бюрото си, смъкна се от коравия стол и се упъти към кабинета на монахинята, като си търсеше занимания. Огледа подвързаните с кожа томове в библиотеката. Повечето от книгите на майка Хилдегард бяха за религия и не представляваха особен интерес за Клара. В шкафа имаше две кутии с изтъркани пъзели, но тя ги бе нареждала и двата. Освен това пъзелите бяха за деца, а тя се смяташе вече за голяма. Пък и лявото око на папата, така или иначе, липсваше — нищо не можеше да се направи по въпроса.

Известно време постоя загледана през прозореца към планинските върхове в далечината. Наоколо беше толкова красиво, неочакваната ваканция й беше приятна, само не разбираше защо баща й все не може да й отдели повече време. Сестрите се държаха приятелски с нея, а и тази Лай беше много забавна. Но пък й липсваха приятелите от Виена, липсваше й училището, а най-много от всичко — бавачката Хелга. Тя й беше като по-голяма сестра. Клара се чудеше дали татко й най-после ще се ожени за нея, за да си имат истинско семейство.

Върху бюрото на игуменката се мъдреше древен телефон, единственият в целия манастир. Не приличаше на нищо, което Клара бе виждала преди, и я очароваше със загадъчността си. Беше черен и тежък, с особена слушалка, поставена напречно най-отгоре и свързана с долната част с плетен шнур. Но най-странното беше, че вместо бутони имаше кръгла шайба с дупки. От старите филми, които гледаше с баща си, тя знаеше, че трябва да си пъхне пръста в дупката и да завърти шайбата. Дупките бяха достатъчно широки за малките й пръстчета. Тя се запита дали дебелите пръсти на баща й щяха да влязат в тях.

Беше й някак странно да си помисли, че хората от отминали времена е трябвало да ползват подобна вещ непрекъснато. Тя започна да набира цифрите една след друга: 1-2-3-4-5 и после проследяваше шайбата, която с бръмчене се връщаше все по-далеч назад по окръжността.

Изведнъж й хрумна една идея. Прииска й се да поговори с Хелга, да й разправи за новата си приятелка Лай, знаменитата певица, която имаше записани дискове и се появяваше по телевизията. Огледа се. Откъм параклиса чу пеене на хор. Щеше да звънне само за малко, никой нямаше да й се скара за това.

Тя вдигна тежката слушалка, спомни си кода за Австрия и набра номера. Щом чу гласа на приятелката си, личицето й се озари.

— Хелга, аз съм! — каза тя.

 

 

Лай отпиваше от кафето си и наблюдаваше буйния огън в камината. Бен бе отпътувал преди по-малко от осемнайсет часа. Когато тръгваше, си размениха едва няколко думи, но споменът за него не я напускаше. Имаше толкова много да му казва. Съзнаваше, че се е опитвала да се самозаблуди, внушавайки си, че не го обича повече. През последните дни се питаше дали всъщност не го е обичала с еднаква сила през цялото време. Беше се проявила пред него като пълна егоистка и за това съжаляваше най-много. Първа го бе целунала, а после го бе отблъснала. Не беше честно да си играе така с чувствата му.

Тя чу вратата на къщичката да се отваря и Клара застана на прага.

— Здрасти, може ли да вляза? — Детето влезе, без да дочака покана, покачи се на един стол и започна да клати крака.

— С какво се занимаваш днес, Клара?

— Ами… с туй-онуй. Майка Хилдегард ми беше дала да решавам задачи по математика. — Клара реши да не споменава петнайсетминутния си разговор с Хелга. — После помагах на сестра Агнес да нахрани прасенцата и да събере яйцата. Искам едно.

— Яйце ли?

— Не, прасенце. Но не мисля, че ще ми позволят да гледам прасе във Виена.

— Те не остават вечно мънички и сладки, да знаеш! Много скоро ще се озовеш до едно грамадно миризливо прасе в къщата си.

Клара се ухили.

— Че аз вече си имам едно — татко!

— Това са ужасни приказки, Клара — каза Лай, но неволно се засмя.

— Лай?

— Да?

— Може ли да разгледам медальона ти?

— Разбира се. — Лай вдигна ръце зад тила си, разкопча тънката верижка и подаде на детето златния медальон във форма на мида.

— Много е красив — каза Клара, като го повъртя в ръцете си и се вгледа в изящно гравираните инициали. Намери малката закопчалка от едната страна и я натисна; двете половинки на мидата се разтвориха от скритата пружинка. От вътрешната им страна, с лице един към друг, бяха залепени миниатюрни портретни снимки на трима души. — Кои са тези? — попита тя.

Лай се наведе напред и посочи с пръст.

— Тези двамата от тази страна са родителите ми — отвърна тя.

— Майка ти е много хубава — каза Клара. — А мъжът от другата страна прилича на теб.

Лай кимна.

— Това е брат ми Оливър.

— Къде живеят?

— На небето — отвърна Лай.

Клара разбра.

— И тримата ли?

— Да, и тримата. Само аз съм останала от цялото семейство.

— Моята майка също е на небето. Дали пък случайно не познава родителите и брат ти?

Лай се усмихна тъжно.

— Сигурна съм, че всички се познават добре там горе.

— А какво правят хората, като идат на небето?

— Играят си, забавляват се, доколкото знам.

— Не звучи толкова зле. Аз обичам да си играя.

— Искаш ли сега да си поиграем?

Клара закима възторжено.

— Хайде да идем отвън и да си поиграем на криеница с Макс както онзи ден!

Лай се радваше на възможността да се откъсне за малко от мрачните си мисли и да излезе от къщата. Тя нахлузи чифт ботуши, облече ватираното си яке и двете закрачиха през снега. Небето над главите им беше дълбоко и лазурно, а снегът по планинските склонове блестеше ослепително. Пресякоха стопанския двор и се насочиха към сградите на манастира. Макс лудееше около тях, като ги засипваше с леден прашец. От малкия каменен параклис Лай дочу хоровото пеене на монахините. Самото произведение й беше добре познато — това беше един от хоралите на Палестрина.

— Хайде, ти се скрий първа! — каза Клара. — Да видим дали Макс е запомнил играта.

Лай изтича зад ъгъла на близкия навес за дърва и приклекна в декоративните храсти. Чу как Клара преброи бавно до десет и после каза: „Макс, тичай да намериш Лай! Намери Лай!“. Макс реагира моментално и с няколко тромави скока дотича до нея. Облиза лицето й и тя го погали по огромната глава.

Върху нежната хармония на църковното песнопение постепенно се насложи ритмичният шум на хеликоптерни лопати. Лай погледна нагоре, закривайки очи с ръка от яркото слънце. Хеликоптерите бяха два, високо в небето, и сякаш бавно кръжаха над манастира.

— Сигурно някой се е загубил в планината — каза тя. Но когато хеликоптерите наближиха и пулсиращият звук от роторите им се усили, тя видя, че не приличат на машини на планинската спасителна служба. Бяха черни, без отличителни знаци. Какво ли търсеха?

Клара проследи за миг погледа й, после вдигна рамене.

— Както и да е, мой ред е да се скрия. Ти дръж Макси за нашийника и брой до двайсет.

Детето изтича нанякъде. Докато броеше, Лай не изпускаше от поглед двата черни хеликоптера. Осем, девет, десет, единайсет… Хеликоптерите кръжаха и слизаха бавно надолу, заглушавайки хора на монахините.

Бяха ужасяващо близо.

Лай потрепери. Случващото се не й харесваше. Четиринайсет, петнайсет, шестнайсет…

Стига толкова!

Тя спря да брои и се изправи на крака.

— Клара! Върни се!

Клара не я чу и продължи да тича напред. Кучето се дърпаше яростно, искаше Лай да го пусне. Хеликоптерите бяха слезли на трийсетина метра от земята и шумът беше оглушителен. Постепенно се скриха зад покривите на манастира. Кацаха.

Нещо не беше наред. Нещо се беше объркало фатално. Лай пусна нашийника и едрият пес се втурна през снега към мястото, където Клара току-що се бе скрила от погледите им зад една от сградите.

 

 

Клара продължаваше да тича и да си брои наум. Всеки момент Макс щеше да дотича при нея. Тя погледна през рамо да види дали не я настигаше.

После извика тихо от уплаха, защото се блъсна в твърд, неподвижен предмет и падна възнак на снега.

Над нея се беше надвесил висок непознат мъж и я гледаше втренчено. Очите му бяха студени и не се усмихваха.