Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285

История

  1. — Добавяне

54

Имението на Фон Адлер

Същата вечер

От всички прозорци на грамадната къща струеше светлина; мощни прожектори осветяваха фасадата и покрития със сняг парк на имението на стотици метри наоколо. Гостите заприиждаха. Под ярките светлини край портала се изви истински парад от скъпи возила — елегантните, издължени линии на ферарита се редуваха с царствените силуети на ролс-ройси. Униформени портиери посрещаха пътниците на главния вход и ги въвеждаха вътре, докато шофьорите на колите ги паркираха по протежение на фасадата.

В огромното мраморно фоайе цареше оживление. Келнери с бели смокинги разнасяха сребърни подноси с шампанско; бармани смесваха коктейли и сервираха сухи мартинита на мокрия бюфет. Дългите маси бяха отрупани с деликатеси.

Гостите бяха облечени подобаващо за случая — мъжете в строги вечерни костюми, а елегантните жени, които ги държаха подръка, бяха изложили на показ всичките си накити. Диамантени огърлици проблясваха като прясно навян сняг на светлината на полилеите, под високите, богато орнаментирани тавани отекваше безгрижен смях, примесен с пукот от отваряне на шампанско. През двойните врати на балната зала долитаха звуците на струнен квартет, който изпълняваше първата си поредица валсове за вечерта; няколко двойки вече се пробваха на дансинга.

Далеч от цялата тази глъчка, охранителите при портала се разхождаха нервно напред-назад, потропваха с ботуши в снега и пляскаха с ръце, за да се стоплят. Единият остави за малко радиостанцията си, когато забеляза фаровете на някаква закъсняла кола да се приближават по замръзналото шосе. Черният ягуар спря пред бариерата. Охранителят пристъпи напред и прозорецът откъм шофьора се смъкна безшумно. Наведе се и огледа купето на колата. Вътре имаше четирима мъже, подходящо облечени под тежките си палта. Бяха сякаш малко по-млади от повечето гости — някъде около четирийсетгодишни.

Guten Abend, meine Herren! — поздрави ги пазачът и учтиво зачака да му покажат поканите си.

Ръцете на четиримата бръкнаха едновременно в джобовете на саката. Гардът събра четирите покани и се дръпна встрани от колата, за да ги огледа на светлината от портиерната. Поклати глава. Имаше проблем. Нещо с поканите не беше наред.

Той се извърна към ягуара.

И това бе последното, което се случи в живота му.

Бен улови безжизненото му тяло още във въздуха, преди да бе оставило следи по белия сняг. Откъм портиерната се чу приглушен вик. Първият охранител посегна към радиостанцията си, но в този момент задната врата на ягуара се отвори. Изскочи мъж, който изстреля на два пъти по два патрона от пистолета „Хеклер & Кох“ със заглушител. Вторият охранител залитна и падна по гръб навътре през отворената врата на портиерната.

Мъжът на задната седалка се казваше Рандъл. Някога беше служил в Специалните десантни части. Бен лично го бе обучавал и му имаше пълно доверие. Бърз, съобразителен, с ум и телосложение на лисица. Говореше без акцент немски, който бе наследил от майка си — идеален избор за дежурен при портиерната, който да преглежда поканите на закъснелите гости и да ги упътва навътре. За подкрепление Бен му остави Брайънт — смуглия бивш десантник от Ланкашър.

Без да губят време, те поставиха двамата убити пазачи на пода на портиерната. Бен кимна. Рандъл и Брайънт бързо свалиха палтата и смокингите и започнаха да навличат униформите.

Бен се върна при ягуара и седна зад волана. Мъжът на седалката до него се казваше Жан Гардие, бивш член на елитната жандармерийска част на Луи Моро и най-младият член на екипа, който набързо, но извънредно внимателно бяха сформирали в кабинета на Арагон. Красив и с изящни маниери, с къдрава черна коса и ослепителна усмивка, която не слизаше от лицето му, Гардие бе определен да се смеси с тълпата на приема. От онова, което му бе казал за него шефът на охраната на Арагон, младият мъж щеше да се справи отлично със задачата си.

Високата порта се отвори с приглушено бръмчене и колата се плъзна безшумно по алеята към сияещата къща, подобна на замък.

Колкото повече се приближаваха, толкова къщата на Фон Адлер се извисяваше над тях като някакво приказно видение. Всеки лист бръшлян по огромната фасада беше ярко осветен. Бен отвори елегантна кожена кутийка и извади очила с метални рамки и стъкла без диоптър.

След като направи последна проверка на звука в невидимата слушалка в ухото си, той слезе от колата и подаде ключовете на лакея. Гардие го последва към входа на къщата. Портиерите ги поздравиха учтиво и Бен им подаде палтото си. Двамата влязоха едновременно и моментално тръгнаха в различни посоки, без дори да разменят поглед помежду си.

Безкрайното фоайе беше приятно затоплено; въздухът трептеше от изискана музика и светски разговори. През тълпата грациозно се носеше келнер, вдигнал пред себе си сребърен поднос с шампанско. Без да се спира, Бен грабна една запотена чаша и я поднесе към устните си. Застана в близкия ъгъл и за миг се огледа в едно от множеството огледала с позлатени рамки. Черният смокинг му стоеше като излят; с очилата и боядисаната в тъмнокестеняв оттенък коса едва разпозна отражението си. Понякога съвсем дискретни промени бяха достатъчни, за да преобразят изцяло вида на един мъж. Разбира се, Крол или Глас щяха да го познаят, ако го видеха отблизо, но стига да внимаваше, това нямаше да се случи. Поне за момента. Трябваше на всяка цена да проникне във вътрешността на къщата.

Все си хапка от чиниите на близката масичка, сдъвка я и внимателно избърса устни с книжна салфетка.

— Проба! — изрекоха незабелязано устните му зад салфетката. Миг по-късно чу гласа на Гардие в ухото си.

Без да привлича внимание върху себе си, Бен се огледа наоколо. Фоайето на огромната къща беше достатъчно обширно, за да побере неголям реактивен самолет. От средата започваше вито мраморно стълбище, застлано с червен килим, което водеше към междинна площадка под висок сводест таван, със сатенени завеси и грамадна маслена картина на стената, която се стори позната на Бен. Може би Дьолакроа.

Над площадката стълбището се разделяше на две симетрични, грациозно извити половини, които водеха към първия етаж. Самата площадка беше преградена със златен кордон, а в подножието на стълбите Бен забеляза гардове с дискретно прибрани под костюмите радиостанции и оръжия.

Смесвайки се с тълпата, той бавно премина в балната зала и се спря за момент да послуша струнния квартет. От Гардие нямаше и следа.

Заоглежда един по един гостите. Повечето бяха от виенския хайлайф — крупни бизнесмени със съпругите си, обикновени богаташи, дошли да се позабавляват. Те дори и не подозираха истинския повод за този прием — кръвожадния ритуал, който щеше да се разиграе съвсем наблизо, докато си пийваха шампанско и опитваха хапките.

Към него се приближи келнер с пълен поднос и Бен се пресегна да си вземе още една чаша шампанско. В същия миг забеляза Крол, който крачеше забързано право към него. За момент му се стори, че усеща пронизващия поглед на стареца върху себе си. Извърна се бавно на другата страна, отпивайки от чашата си, като се опита да потисне внезапния прилив на адреналин. Имаше чувството, че е гол сред тълпата. Престори се, че се любува на картините по стената, докато усети с гърба си как старецът премина с бърза крачка покрай него. Изпусна въздуха в дробовете си и погледна встрани. Крол си пробиваше целеустремено път сред гостите и скоро тесните му рамене се изгубиха от очите на Бен.

Докато изпращаше с поглед отдалечаващата се хилава фигура, Бен изведнъж изпита друго неприятно усещане — нечии очи го наблюдаваха. Обърна се. Някаква жена с чаша в ръка стоеше сама насред дансинга. Погледите им се срещнаха за миг през навалицата от танцуващи двойки. Тя леко се намръщи, сякаш го оглеждаше внимателно и не знаеше какво да предприеме.

Дългите й руси коси — всъщност изкусно изработена перука — бяха вдигнати и прибрани на тила с диамантена шнола; ефирна бална рокля без гръб обгръщаше стройната й фигура. Но под грима и фризурата нямаше съмнение коя е.

Ева се обърна и скоро се изгуби от погледа му, оставяйки го да се пита дали моментното пламъче в очите й беше знак, че го е познала. Дали можеше да й се довери? Или ако не, дали бе в състояние да предотврати онова, което тя би могла да му причини?

Той хвърли бърз поглед назад през двойната врата към фоайето. Гардовете се бяха махнали от подножието на парадното стълбище. Погледна часовника си. 8:51 ч. Изкашля се в шепа и се запъти към балната зала.

— Отвлечи им вниманието! — каза тихо той в шепата си.

Две секунди по-късно откъм дъното на балната зала се чу оглушителен трясък. Един от келнерите се бе препънал и подносът му, пълен с чаши, се бе стоварил на пода. Някакъв млад господин с къдрава черна коса смутено и многословно му се извиняваше. Около мястото на произшествието веднага се струпаха зяпачи, които оживено коментираха. Други двама келнери притичаха отнякъде с парцали и рула хартия и започнаха да отстраняват щетите. Скоро всичко приключи. Но тези няколко секунди бяха достатъчни на Бен, който с два скока се изкачи до междинната площадка на стълбището, като се усмихваше на изобретателността на Гардие, и в миг се провря под златния кордон. Никой не го видя. Свали очилата си и ги пъхна в горното джобче на смокинга. Надяваше се, че междувременно О’Нийл, Кук, Ламбер и Делма са заели позиции отвън. Колко ли души от охраната щеше да им се наложи да неутрализират? Всичко сякаш вървеше по план — засега.

— Как е положението с параклиса? — попита той в шепата си, докато се изкачваше към първия етаж.

Тишина. В ухото си чу припукване. После тих мъжки глас: „Няма вход отвън“. Беше Делма — още един от елитните жандармеристи на Моро. Бен бе очаквал такъв отговор.

Тръгна по някакви коридори, като се оглеждаше за нещата, които бе запомнил от видеоклипа на Оливър. Ето това ми изглежда познато, каза си той, като се спря пред една сводеста ниша в стената, малко по-висока от човешки ръст. Вътре върху мраморен пиедестал беше поставена египетска скулптура — фараонската маска в черно и златно, която Оливър случайно бе заснел с камерата си. Движеше се във вярната посока.

Но тези коридори бяха истински лабиринт. Вляво от него някаква врата водеше вероятно към поредния дълъг коридор, по протежение на който бяха подредени изящни антики, а по стените висяха картини в златни рамки. Той отново погледна часовника си. Времето летеше.

За пореден път му мина смразяващата мисъл: Ами ако това беше грешка?

Пробва вратата. Беше заключена. Премина на следващата и също я пробва. Тя беше отключена. Натисна позлатената брава. Вратата изскърца и той пристъпи вътре. Остави вратата открехната. Изчака очите му да се адаптират към тъмнината и тръгна през стаята. Хълбокът му се удари в нещо тежко и кораво. Той протегна ръка да го опипа.

Беше билярдна маса. Бен я заобиколи, отиде до осветената отвън врата насреща и я отвори. Излезе на каменния балкон, като потръпна за миг от ледения нощен въздух. Никой от хората му не се виждаше, но така и трябваше да бъде. Тези мъже бяха обучени да бъдат невидими.

Той извади от джоба си фенерче колкото дамско червило и присветна два пъти.

С подаването на сигнала четири тъмни силуета напуснаха прикритията си в сенките и запълзяха през ливадата към страничната фасада, като скоро се събраха под балкона на Бен. Нямаше гардове, които да ги изненадат по пътя им. Бен знаеше, че самите гардове са били изненадани.

Гумираната кука на специалното катераческо въже прелетя над ръба на балкона и падна вътре. Бен я закачи за рамката на балконската врата и подръпна един-два пъти въжето. Усети как се изопна надолу, когато първият от мъжете увисна на него с цялата си тежест.

Изведнъж в стаята зад гърба му нахлу светлина. В рамката на вратата се очерта мъжка фигура.

Was machen Sie da? — излая гневен глас.