Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (7)

7

Село Астън, Западен Йоркшър

Вече падаше мрак, когато стигнаха до затънтеното селце. Бен каза на шофьора на таксито да ги остави на площада. Купиха си провизии от селския магазин и поръчаха местно такси, което да ги откара до имението Лангтън Хол, на около три километра от селото.

Голямата вила беше разположена сред обширен участък земя, обрасъл с дъбове и върби, като до нея се стигаше по дълга криволичеща алея. На тъмносиньото небе се открояваха силуетите на множество комини и капандури; върху покрива проблясваше скреж. Прозорците бяха тъмни. От едно близко дърво се обади бухал.

Лай отключи тежката дъбова врата и бързо набра кода на алармената система. Едва тогава запали лампите.

— Хубава къщичка! — Гласът на Бен отекна в празния вестибюл. Той огледа с възхищение богато орнаментираната дървена ламперия и широкото парадно стълбище, което водеше за горния етаж.

— Ще стане, когато я подредя — отвърна Лай, като потрепери. — Обаче е старичка. Котелът е почти на нейната възраст, та централното отопление не работи.

— Няма проблем — каза той. — Ей сега ще запаля камините. Скоро ще стане топло.

— Благодаря ти, Бен. Под навеса има дърва.

Той я последва в обширната кухня с под от каменни плочи и остави торбичките с провизии на ниската чамова маса. Убеди се, че старомодната ключалка на кухненската врата работи, после тихо отвори едно чекмедже и откри онова, което търсеше. Незабелязано мушна нож за обезкостяване в якето си.

— Лай, отивам да донеса дърва и да поогледам наоколо. Заключи вратата след мен.

— Какво…

— Не се безпокой, обикновена предпазливост.

Лай изпълни заръката му. Големият железен ключ се превъртя гладко в ключалката и тя чу как стъпките му се отдалечават по коридора.

Отвори бутилка вино, което бяха купили от селския магазин. В килера имаше прости водни чаши, тенджери и тигани. Тя свали един тежък чугунен тиган от куката и го постави върху готварската печка.

Докато вадеше кутия яйца от торбите, неволно се усмихна на себе си. Чувстваше се някак особено в компанията на Бен Хоуп след всичките тези години. Навремето го бе обичала, беше лудо влюбена и готова заради него да жертва кариерата си още преди да бе започнала.

— Ще ти хареса — бе й казал Оливър в онзи далечен ден. И се бе оказал прав. Новият приятел на брат й от армията не приличаше на нито един от мъжете, които бе срещала дотогава. Тя току-що бе навършила деветнайсет, а Бенедикт — както й го бяха представили — беше с четири години по-голям от нея. Винаги усмихнат, с бърз и остър ум. Заговори я по начин, по който никой не я бе заговарял преди. И ако до момента си бе мислила, че любов от пръв поглед има само в приказките, изведнъж й се случи на самата нея. Това беше за пръв и последен път в живота й и тя до ден-днешен помнеше всеки миг от петте месеца, които прекараха заедно.

Дали Бен се бе променил много през всичките тези години? Физически не й изглеждаше чак толкова различен. Лицето му бе станало някак по-изпито, по-угрижено; имаше сякаш повече бръчки от мръщене, отколкото от смях. Беше все така пълен със сили и в отлична физическа форма. Но нещо в него все пак се бе променило. Онзи Бен, когото познаваше преди, беше някак по-мек, по-нежен. На моменти й изглеждаше дори уязвим.

Сегашният Бен Хоуп беше различен. От Оливър тя бе чувала много за живота му през изминалите петнайсет години; знаеше, че е видял и изтърпял, а вероятно и извършил ужасни неща. Подобни преживявания нямаше как да не оставят своя отпечатък върху човека. На моменти й се струваше, че долавя студен блясък в очите му, някаква ледена твърдост, каквато не бе забелязвала преди.

Двамата вечеряха, седнали върху килима пред камината в още необзаведения й работен кабинет. Това беше най-малката стая в обширната къща и пукащите дърва в камината бяха успели бързо да прогонят студа. По дъбовата ламперия пробягваха отблясъци от огъня. В тъмните ъгли на стаята бяха струпани запечатани с тиксо кашони.

— Пържени яйца с бекон и евтино вино — подметна той. — Трябвало е да се родиш войник!

— Когато работиш толкова часове в денонощието, колкото аз, се научаваш да се радваш на простите неща в живота — отвърна с усмивка тя.

Бутилката помежду им беше вече преполовена и Лай Луелин за пръв път от много дни се чувстваше приятно отпусната и спокойна. Двамата поседяха мълчаливо известно време, докато погледът й блуждаеше в хипнотичния ритъм на пламъците.

Бен наблюдаваше лицето й, осветено от огъня. В съзнанието му изплува ясен образ от последния път, когато бяха седели така преди много години. Двамата с Оливър бяха в домашен отпуск от войската и заедно бяха отишли на гости на семейството Луелин в дома им в Уелс. Старата градска къща, някога принадлежала на богати търговци, беше позападнала подобно на бизнеса на Ричард Луелин — акордьор и реставратор на стари пиана, и се нуждаеше от ремонт. Преди това Бен само веднъж и за кратко бе виждал бащата на Оливър и Лай — добродушен едър мъж в средата на шейсетте, с посивяла брада и зачервено от повечко портвайн лице, с тъжни очи на вдовец, загубил съпругата си преди шест години.

Беше вечер, навън валеше пороен дъжд, в комина свиреше вятър. Оливър се бе възползвал от седмичния си отпуск, за да се впусне, както сам се бе изразил, в „търсене на физическа красота, която да хармонира с душевните му нагласи“. Ричард Луелин се бе оттеглил в личния си кабинет на горния етаж, където прекарваше голямата част от времето си, заровен в стари книги и вестници.

Останали сами долу, Бен и Лай бяха приседнали край буйния огън, който той бе разпалил в камината, и бяха разговаряли тихичко в течение на часове. Това бе вечерта на тяхната първа целувка. Бяха последвали и други, но не много.

Усмихвайки се на себе си, той се върна към настоящето. Загледа се в нея, докато отблясъците от огъня пробягваха по страните й. Нито времето, нито славата я бяха променили.

— За какво си мислиш? — попита той.

Лай се извърна и го погледна.

— Мислех си за теб — отвърна тя.

— Какво за мен?

— Дали си се женил, дали си срещнал някоя…

Той замълча за момент.

— За мен е трудно да създам семейство при живота, който водя. А и си мисля, че не съм от онези, които ще се заседят на едно място.

— Значи не си се променил.

Думите й го жегнаха, но той не отговори.

— Толкова дълго те мразих — продължи тихо тя, вперила поглед в пламъците, — след всичко, което ми причини.

Бен продължи да мълчи.

— Защо не дойде онази вечер? — настойчиво попита тя, като се извърна с лице към него.

Той въздъхна и помълча още известно време, преди да отговори:

— Не знам. — Самият той често си задаваше този въпрос.

— Аз те обичах — каза тя.

— И аз те обичах — отвърна той.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Но повече обичаше полка си…

— Бях млад, Лай. Струваше ми се, че знам какво искам.

Тя отново се загледа в огъня.

— Онази вечер, след като падна снегът, те чаках. Бях така развълнувана. Беше моят дебют. Мислех, че си сред публиката, пях за теб с цялото си сърце. Ти беше обещал, че ще дойдеш в гримьорната да ме вземеш за партито. Но така и не дойде. Просто изчезна.

Той не се сещаше какво да й каже.

— Наистина разби сърцето ми — продължи тя. — Може би дори не го съзнаваш.

Той се пресегна и я докосна по рамото.

— През цялото време чувствах вина за това, което направих. Така и не успях да го изтрия от съзнанието си и оттогава много често си мисля за теб.

— Съжалявам — каза тя. — Не биваше да ровя в миналото. Беше толкова отдавна.

Известно време седяха мълчаливо. Той сложи още една цепеница в камината и пак седна до нея, загледан в оранжевите искри, които излитаха през комина. Не знаеше какво повече да й каже.

— Липсва ми Оливър — каза внезапно тя.

— И на мен ми липсва — отвърна той. — Иска ми се да се бяхме виждали по-често през последните години.

— Той те споменаваше много.

Бен поклати глава.

— Какво, по дяволите, е правил при онова езеро?

— Никой не знае със сигурност — каза тя. — Единственият свидетел на инцидента е дамата, с която е бил онази вечер.

— Коя е тя?

— Мадлен Лоран. Съпруга на някакъв дипломат. Получил се лек светски скандал. Имало намеса на странични хора, които настоявали следствието да протече при пълна дискретност. Някои от подробностите са доста завоалирани.

— Разкажи ми какво всъщност е станало.

— Знам само, че е бил на някакво събиране, всъщност официален прием с фракове и тъй нататък, на който били поканени много важни хора. Не знам нито къде се е провел, нито кой друг е бил поканен на него. Ако е имало свидетели, вероятно не са искали да се замесват в скандала.

— Фракове и важни хора, казваш — промърмори замислено Бен. — Не ми звучи като събитие, на което Оливър би отишъл.

— Бил е с нея. Тя твърди, че я бил преследвал. Съпругът й бил някъде другаде. Пили шампанско. Той изпил доста порядъчно количество.

— Това си е в негов стил — призна Бен.

— Двамата пили и танцували през цялата вечер. Тя също си била пийнала, но не чак колкото него. Постепенно нещата стигнали дотам, че той настоявал да отидат някъде насаме. Тя твърди, че й предлагал да я откара в хотел, да си наемат стая заедно.

— Не са ли могли просто да се вмъкнат в някоя от спалните?

— Явно не.

— Не ми звучи убедително. Не беше в стила му да шофира пиян.

— И аз си казах същото — отвърна Лай. — Само че видях колата, беше я ударил на път за хотела. Така че е истина. Видях щетите по нея.

— Онова старо ем джи ли?

— Да. Беше го смачкал здравата. Предницата беше цялата огъната и хлътнала. Сякаш се бе удрял в стена или нещо такова.

— Ако се е появил в хотела пиян и със смачкана кола, сигурно е имало и други свидетели — каза Бен.

Тя поклати глава.

— До хотел изобщо не са стигали. Явно не са могли да чакат. Просто са отбили от пътя на някакво закътано място.

— Край езерото?

Тя кимна. Лицето й се изопна.

— И там е станало всичко. Според жената той си мислел, че ще е забавно да се попързаля по леда.

— Това пък съвсем не е в негов стил!

— Знам — каза тя. — Но по всичко личи, че тъкмо така е станало. Дошла му е тази щура идея и е излязъл на леда. Отначало и на нея й се сторило смешно. После се отегчила и се върнала в колата. Заспала на седалката.

— Толкова е била пияна, че неусетно да заспи? — отбеляза Бен. — Странно, защото впоследствие си спомня доста подробности.

— Предавам ти само това, което твърди тя. Няма доказателства, че е било нещо по-различно.

— Той кога е излязъл на леда, преди или след секса?

— Според нея до секс не се е стигнало.

— Значи той е бил толкова нетърпелив, че не е дочакал да стигнат до хотела, пък като спрели край езерото, най-напред отишъл да се попързаля?!

— Знам, знам — каза тя. — И аз си помислих същото. Не звучи никак логично. Но предполагам, че е бил пиян…

Бен въздъхна.

— Е, добре. Разкажи ми всичко докрай.

— Тя се събудила, премръзнала от студ. Предполага, че е станало след около половин час. — Лай се спря, въздъхна, притвори очи, отпи глътка вино. — И това е. Била сама. Оливър не се бил върнал от леда. Не се виждала и следа от него. Само дупката, през която бил пропаднал.

Бен разтърка огъня. Не каза нищо; мълчаливо претегляше чутото. По дяволите, Оливър, та ти си специално обучен да не се замесваш в такива неща! Как можа да го допуснеш, глупако! Такава нелепа смърт…

— А какво търсеше Оливър в Австрия? — попита накрая той.

— Събираше материал за книгата си.

Бен остави ръжена.

— Книга ли? Каква книга, роман ли?

— Не, пишеше нещо за Моцарт.

— Биография, така ли?

— Не за живота на Моцарт — каза тя. — Житейската му история е описвана милион пъти. По-скоро за неговата смърт.

— Странна тема. Не че съм осведомен кой знае колко по въпроса.

— Оли се беше посветил изцяло на тази тема. Постоянно ми пращаше бележки, за да ме държи в течение на проучванията си. Аз го финансирах, така че може би се е чувствал задължен да го прави. Така и не ми оставаше време да прочета нещата му, а когато се случи… този инцидент, вече не можех да ги докосна. Дори в деня на смъртта си ми беше изпратил нещо. Така и не го отворих. — Тя наведе глава, отпи от виното си и продължи: — Но през последните два месеца постепенно стигнах до идеята да продължа започнатото от него.

— Да довършиш книгата му, така ли?

— Ами да! Мисля, че бих го направила в негова памет. — Лай посочи с палец през рамо. — Всички те му бележки са тук, изпратих ги с багажа от Монте Карло. Опаковани са в един от онези кашони ей там. — Тя се усмихна. — Смяташ ли, че е толкова смахната тази идея?

— Коя, да довършиш книгата му? Не, смятам, че е чудесна. А ти мислиш ли, че ще успееш?

— Аз съм все пак певица, а не писателка — отвърна тя. — Но темата е интересна и, да, наистина смятам, че ще се справя. Може пък да ми е и от полза. Нали разбираш, да ми помогне да приема смъртта, загубата на близък човек…

Бен кимна замислено. Наля отново чашите. Бутилката беше празна и той си помисли да донесе още една.

— Смъртта на Моцарт — каза унесено той. — Аз пък си мислех, че и за нея всичко се знае.

— Че е бил отровен от завистлив съперник? — Тя се изсмя. — Тази теория е доста остаряла. Пореден мит, който се взриви с времето.

Бен вдигна чашата си и се загледа в танцуващите пламъци през червения филтър на виното.

— А каква беше гледната точка на Оливър?

— Той твърдеше, че проучванията му са довели до сензационни разкрития около теорията за убийството на Моцарт. Ето защо придаваше такова значение на книгата си.

— И кой все пак го е убил?

— Според Оливър това може да е било работа на масоните — каза Лай.

— Някакви типове с ленти през рамо и с един навит крачол на панталона?

Тя го изгледа ядосано.

— Оливър го приемаше доста сериозно.

— А защо им е било на масоните да правят такова нещо?

— Заради „Вълшебната флейта“.

— Онази опера, която спомена. Има ли още, или очакваш да отгатвам?

— „Вълшебната флейта“ е пълна с масонска символика — обясни търпеливо тя. — С тайни, които масоните са положили клетва да опазят.

— И откъде Моцарт е научил всичките тези тайни?

— Ами просто самият той е бил масон.

— Виж, това не го знаех. И какво? Раздрънкал се е и те са го цапардосали с нещо тежко по главата?

— Да речем. Самата аз не знам много повече по въпроса.

— Сигурно ще се получи интересно четиво. — Бен се усмихна. — А откъде Оливър е получавал всичката тази информация?

— От откритието на татко — отвърна тя. — Не помниш ли?

Той помнеше.

— Онова писмо…

Лай кимна.

— То беше в основата на проучванията му. Книгата щеше да се нарича „Писмото на Моцарт“.

Бен се канеше да отговори нещо, когато телефонът й иззвъня. Тя го измъкна от джоба си.

— Лай Луелин.

От другата страна Бен дочу мъжки глас. Лай слушаше намръщено.

— Вече не съм в „Дорчестър“ — каза тя. Последва кратка пауза. — Намирам се на вилата си, Лангтън Хол… За какво става дума?

Бен не чуваше какво казва мъжът. Вместо това наблюдаваше Лай внимателно. Очите й се разшириха.

— О, господи! Цялата къща?! — Отново пауза. Тя изглеждаше разстроена. — Не са били докоснати? Не… е, добре. — Нова пауза. Тя вдигна ръка и несъзнателно разроши косата си. — Добре — каза тихо тя. — Аз ще… благодаря ви, че ме информирахте.

Лай прекъсна връзката и въздъхна дълбоко.

— Господи! — промълви тя.

— Какво има?

— Беше полицията. Апартаментът ми в Лондон е бил… разбит.