Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (45)

45

Ударът в бронята на колата изкара въздуха от дробовете му. Той се претърколи върху капака, блъсна главата си в предното стъкло и се строполи на паважа.

Шофьорската врата се отвори със замах и от колата изскочи млада жена с изкривено от ужас лице. Затича се към падналия Бен, който с мъка се надигаше от земята. Заговори на картечен немски, като му се извиняваше многословно.

Бен се изправи със залитане и се подпря с длан на калника. Виеше му се свят. Опита се да фокусира погледа си в тясната уличка, от която бе дошъл. Онези щяха всеки миг да се появят.

— Няма нищо — промърмори той. — Не сте виновна.

Очите й се разшириха от изненада.

— Ама вие американец ли сте?

— Англичанин. — Бен се опита да подреди мислите си. — Нападнаха ме.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Крадци — поясни той. — Обраха ме.

Жената кимна.

— Мръсници! Ще повикам полиция — каза тя, като извади телефона си. — Вие се качете в колата. Трябва да си поемете дъх.

— Не! Никаква полиция. Само ме закарайте по-далеч оттук. Моля ви! По-бързо! — Той вдигна търкалящата се по земята раница и се строполи на предната седалка. Уличката изглеждаше все така пуста, но преследвачите му едва ли бяха далеч.

— Тогава ще ви закарам на лекар. В болница. Вие сте ранен! — Тя огледа загрижено окървавената му глава, прехапа устни, запали двигателя и потегли. — Толкова съжалявам! Не ми се е случвало такова нещо. Аз…

— Не сте виновна вие! — повтори той. — Вижте, не ми трябва лекар. Ще се оправя. Имам нужда само от почивка. Ако можете да ме закарате в някой евтин хотел, това ми стига.

Жената го погледна объркано и колебливо кимна.

— Както искате — каза тя. Излезе на главната улица и се вля в движението.

Бен с мъка се извъртя на седалката си и погледна назад. От преследвачите нямаше и следа. Надяваше се Кински да се оправи.

Жената караше мълчаливо и изглеждаше силно притеснена. Изведнъж поклати глава.

— Вижте, жилището ми е само на петстотин метра оттук. Имам с какво да ви превържа, можете да си починете там. Моля ви да приемете, това е най-малкото, което мога да направя за вас.

Главата на Бен пулсираше от болка, но той размисли. Като идея не беше никак зле. Във всеки случай звучеше по-добре от това, да се появи в някой хотел, оплескан в кръв.

— Става — отвърна накрая той.

— Аз съм Ингрид — каза жената. — Ингрид Бекер.

— Бен — каза той. — Божичко, главата ми!

В този момент телефонът на Ингрид иззвъня.

— Ja! Здравей, Леони. Да… не мога сега да говоря, не съм сама… Може би по-късно ще се видим, става ли? Tchüss. — Тя изключи телефона и го прибра в джоба си. — Извинявайте — каза усмихнато тя. — Братовчедка ми. Ето, стигнахме. — Даде мигач и сви във входа на подземния гараж.

Ингрид помогна на Бен да се качи в асансьора и натисна бутона за втория етаж. Подпрян уморено на стената, той я наблюдаваше. Беше млада, на около двайсет и пет-шест години. Късо подстригана тъмна коса, тук-там с червеникави кичури. Макар и небрежно облечена — яке с кожена яка върху карирана памучна риза, джинси и войнишки боти — изглеждаше извънредно привлекателна.

Вратата на асансьора се отвори, тя го хвана внимателно под ръка и го поведе към апартамента си.

— Добре ли си?

— Ще се оправя.

Жилището на Ингрид беше малко, но уютно. Тя го насочи към дивана в дневната. Вътре беше топло; Бен свали коженото си яке и го положи върху облегалката на дивана. Излегна се на една страна, докато тя изтича до банята за превръзки, памук и дезинфектант.

— Ще ти щипе малко — каза тя, после се наведе над него и попи кръвта от челото му с памук, напоен със спирт.

— Ох! — извика той.

— Извинявай. Чувствам се ужасно. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

Бен извади плоската бутилка от джоба си.

— И ти пийни една глътка — каза той. — Струва ми се, че имаш по-голяма нужда от мен.

Ингрид донесе две ниски чаши и приседна до него на дивана. Той изсипа в тях всичкия скоч, който бе останал в бутилката му. Огледа лицето й. Имаше приятна усмивка и тъмни очи, в които се четеше тъга.

— Е, наздраве!

— Prost!

Чукнаха чаши и отпиха.

— Ммм, не е лошо — каза тя. — Харесваш ли шнапс? Имам някъде една бутилка.

— Не бих отказал — отвърна Бен. Световъртежът започна да преминава и той се почувства приятно отпуснат и спокоен. Сътресението на мозъка не беше проблем. Просто беше много уморен. Умората го обхващаше на вълни, бавно и неумолимо.

— А нещо за главоболие искаш ли?

— Предпочитам шнапс — каза уморено той и Ингрид се засмя.

— Толкова се радвам, че си добре, Бен! — възкликна тя. — За момент се уплаших, че съм те убила.

Бен допи уискито си, докато тя развърташе капачката на шнапса. Наля му малко от безцветната напитка и той предпазливо отпи. Беше поне два пъти по-силна от скоча.

— Не се безпокой — каза накрая той. — Не съм толкова лесен за убиване.

— Цигара? — попита тя и извади от джоба си смачкан пакет „Голоаз“ без филтър.

Бен си взе една и посегна за запалката си. Докато палеше първо нейната цигара, дългите й пръсти се обвиха за миг около ръката му. Той се облегна на дивана и притвори очи.

— Ти си рядка порода — отбеляза тя, като го наблюдаваше през облака от дим.

— В какъв смисъл?

С върха на цигарата си тя посочи чашата шнапс в ръката му.

— Вече не познавам много мъже, които пушат истински цигари и пият истински питиета. — Усмихна се и добави: — Горките, толкова се боят за здравето си. Лигльовци.

— Баба ми беше ирландка. През живота си сигурно е изпушила милион цигари.

— Милион?!

— По шейсет на ден, от петнайсетгодишна възраст, та чак до смъртта си. Смятай сама.

— Mein Gott! А от какво почина?

— На деветдесет и петия си рожден ден се напи, падна по стълбата и си счупи врата. — При спомена за бойката старица Бен се усмихна. — Умря щастлива, без да усети нищо.

— Ето това е! Явно трябва да пия и пуша повече — рече Ингрид, като постави ръка на коляното му. Дланта й беше топла. На Бен му се стори, че допирът продължи малко повече, отколкото беше необходимо. — Хей, обичаш ли музика? — Тя скочи и пристъпи към скрина, върху който бе поставена стереоуредба.

— Да имаш случайно нещо на Барток? — попита Бен.

Тя се изсмя.

— Дума да не става! Такава музика ме кара да си гриза ноктите. Прекалено е натоварваща за мен.

— Харесвам натоварващата музика.

— Наистина си странен мъж — каза тя. — Аз пък обичам джаз. Какво ще кажеш да пусна малко джаз?

— Имаш ли Дон Чери или Орнет Коулман?

— Ама ти наистина си падаш по натоварваща музика. — Тя прекара пръсти по редичката дискове и извади един. — Имам „Бичиз Бру“ на Майлс Дейвис. Вещерска смес.

— Майлс става. — Двамата поседяха известно време, заслушани в музиката, като отпиваха от шнапса и разговаряха тихо. Тя го попита по каква работа е във Виена и той отвърна, че е журналист на свободна практика. Това го подсети за Оливър.

Очите го смъдяха от умора и безсъние, на няколко пъти главата му клюмна встрани. Надяваше се огненият фюжън на Майлс Дейвис да го поободри, но явно не му действаше.

— Изглеждаш изтощен — каза тя. — Може би трябва да подремнеш малко.

— Може би — промърмори той.

— Полегни тук, на дивана — каза с усмивка тя.

Беше твърде уморен, за да й откаже. Тя спря музиката, постави възглавници под главата и краката му и донесе едно одеяло от спалнята. Той задряма.

Събуди се като че ли само след секунди. Ингрид седеше на ръба на дивана и го гледаше нежно. Бен се надигна на лакти, примигвайки.

— Колко време съм спал?

— Малко повече от час. Аз съм гладна — каза тя и стана. — А ти?

Бен се протегна, стана и я последва в кухнята. Беше малка и чиста.

— Не бива да се заседавам много тук — каза той. — Не искам да те притеснявам.

— Моля те, не ме притесняваш. Пък и самата аз имам нужда от компания. Освен това си ми полезен.

— Така ли? За какво?

— Упражнявам си английския.

— Та аз повечето време спя! Пък и английският ти си е наред.

— Обичаш ли вурст? — попита тя, като отвори хладилника. — Имам и печено пиле.

Тя извади две чинии от бюфета и подреди в тях парченца студено пиле, няколко колелца салам, филийки хляб и салата. Двамата седнаха на високите столчета пред бара и тя му наля чаша минерална вода. Докато се хранеше, Бен усети как силите му се възвръщат.

— Така и не те попитах с какво се занимаваш — подхвърли той.

Тя направи гримаса.

— Работя за една голяма фирма като секретарка.

— Не си ли харесваш работата?

— Ненавиждам я — каза натъртено тя. — Иска ми се да се махна оттам.

— Звучи доста зле. Какво те карат да вършиш?

— Представа си нямаш! — отвърна тя. Усмивката й беше изчезнала.

— Може би си струва да помислиш за нова работа.

— Не е толкова лесно — отвърна тя. За миг погледите им се срещнаха. Ингрид дори не можеше да си спомни кога за последен път е била в компанията на мъж, който да не й е противен. А този определено й харесваше.

— Съжалявам, че имаш проблеми — каза той.

Тя вдигна рамене.

— Та кой ли няма?! — Помълча малко, после рече: — Хайде да пийнем по още един шнапс, а?

— Защо не? — отвърна той.

Тя му се усмихна, смъкна се от високото столче и отиде в другата стая за бутилката. След минута се върна с две чаши.

— Е, хайде, това ми е за сбогом — каза той, като пое своята чаша от ръката й.

Ингрид проследи с поглед чашата, докато стигна до устните му. Бен отпи една-две глътки. Вещерска смес, каза си тя.

— Трябва да тръгвам — каза той, като погледна часовника си. Главоболието му бе преминало. — Много ми беше приятно да се запознаем, Ингрид. Пази се, обещаваш ли?

— И на мен ми беше приятно — каза тя. Ах, как се мразеше! Идваше й да крещи.

— Напусни я тази работа, ако те кара да се чувстваш нещастна — посъветва я той. — Намери си нещо, което да обичаш.

— Ех, ако можех!

— Не се тормози толкова, Ингрид — каза той, като я докосна нежно по ръката. — Ти си от добрите, не го забравяй!

Тя отдръпна ръката си, избягвайки погледа му.

— Какво има? — попита той, като видя изражението на лицето й.

— Нещата не стоят така, както си мислиш.

— Какво искаш да кажеш?

Защо не бе послушала собствената си съвест и не го бе отпратила да си ходи? Този мъж не беше като останалите. Тя искаше да върне лентата с няколко минути назад и да му каже: Бягай, човече! Бягай далеч оттук!

Но вече нямаше връщане назад. Бен бе поел шест капки от приспивателното и след броени секунди щеше да му подейства. Беше бистра течност, без вкус и мирис и той изобщо не усети каквото и да било. Усмихна й се, но очите му бяха като стъклени.

Тя знаеше какво ще направят с него. Бе подписала смъртната му присъда.

Той се плъзна надолу от високото столче и стъпи на земята. Изведнъж го обзе някакво странно чувство, а нямаше сили да му се противопостави, дори да накара съзнанието си да го регистрира. Коляното му се огъна под тежестта на тялото. Кракът му се хлъзна настрани и той усети как се строполява, сякаш в забавен кадър. Проснат на пода, видя как чашата с шнапс се разби на педя от лицето му.

Зрението му се замъгли. Погледна нагоре. Жената стоеше изправена над него и говореше по телефона. Гласът й беше необичайно дебел и ехтеше странно, сякаш идваше отнякъде далеч.

— Можете вече да дойдете да го вземете — каза Ева, като го погледна. Той губеше съзнание. Главата му се килна безжизнено на една страна.

Тя коленичи до него и го погали по косата.

— Много съжалявам, Liebchen.

Четири минути по-късно мъжете пристигнаха. Нахлуха безцеремонно в апартамента на Ева, вдигнаха го от пода и го понесоха към чакащия ван.