Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (19)

19

Вечеряха в продълговатия салон на яхтата. Крис разля бутилка изстудено вино и поднесе рибена яхния със зелена салата.

— Лай казва, че пишеш филмова музика — подхвана Бен.

Крис кимна.

— Основно. Ти обичаш ли да гледаш филми, Бен?

Бен вдигна рамене.

— От време на време гледам по нещо. — Опита се да си припомни как се казваше последният филм, който бе гледал. Това се бе случило в Лисабон преди около шест месеца при изпълнение на поръчка. Потенциалният информатор, когото следеше, се бе отбил в някакво кино. Бен бе седнал през два-три реда зад него. След около час човекът погледна часовника си и си излезе. Бен го последва само за да го открие две минути по-късно, проснат по лице в задната уличка. Изобщо не помнеше заглавието на филма. — А за кои филми си писал музика?

— Последният е „Низвергнатите“ с Хамптън Бърли. Знаеш ли го?

Бен поклати глава.

— А може би повече си падаш по операта? — попита Крис, хвърляйки поглед към Лай.

— На Бен не му остава много време за такива неща — отвърна тя вместо него.

— Та с какво се занимаваш, Бен?

— Пенсионер съм.

Крис го изгледа учудено.

— Пенсионер ли? Откъде си се пенсионирал?

Бен допи чашата си.

— От войската.

Бутилката пред тях беше празна. Крис я погледна, повдигна вежда и извади нова от хладилника.

— ВВС?

— Сухопътните сили.

— Военен значи. Какъв чин имаше?

— Майор — отвърна тихо Бен.

Крис се опита да не изглежда прекалено впечатлен.

— И в кой полк беше, майоре?

Бен му хвърли кос поглед през масата.

— Вече никой не се обръща така към мен. Викай ми Бен.

— Бен и Оливър бяха приятели от армията — каза Лай. — Така се запознахме.

— Аха, значи отдавна се познавате — каза с леден тон Крис, без да отделя поглед от Бен.

— Но не се бяхме виждали от години — добави Лай.

Крис изгледа втренчено Бен, после измърмори нещо под нос и се върна към чинията си. Тримата привършиха мълчаливо вечерята си под воя на вятъра и плисъка на вълните по корпуса на яхтата.

Бен се прибра в каютата си и известно време седя замислен. Провери още веднъж пистолетите, като ги разглоби и почисти с добре отработени движения. После ги прибра в сака и го качи обратно върху шкафа за багаж. Около час полежа на койката, заслушан в равномерния грохот на вълните. Вятърът се усилваше и полюляването на „Изолда“, отначало леко, ставаше все по-силно.

 

 

Наближаваше полунощ и Лай също се готвеше да си ляга. От другата страна на масата Крис се беше свлякъл надолу в креслото и навъсено гледаше телевизия. След вечерята почти не си бяха продумали.

— Какво има, Крис?

Той мълчеше. Лицето му беше мрачно.

— Кажи де! Познавам този поглед. Какво има?

Той натисна ядно копчето на дистанционното и загаси телевизора.

— Тоя беше, нали?

— Какво?!

— Същият. Сега си спомням. Бен. Твоята стара любов. Мъжът, в когото си била лудо влюбена. За когото си искала да се омъжиш.

— Това беше преди петнайсет години, Крис.

Крис се изсмя горчиво.

— Досетих се, че нещо се мъти.

— Нищо не се мъти.

— А, така ли? Чух ви как си шепнете насаме в каютата като някакви хлапаци. — Той изсумтя презрително. — Ако знаех истинската цел на това пътуване, никога нямаше да се съглася. Сигурно ме смяташ за някакъв мекушав глупак. Старият Крис да ти осигурява безплатен транспорт до Франция с гаджето ти, та да си изкарате един хубав полов ден. Боиш се да не те надушат фотографите ли? Абе защо просто не взема да обърна яхтата назад!

— Нищо не си разбрал, Крис!

— Не мога да повярвам, че постъпваш така с мен. Не съм забравил, да знаеш! Още помня сълзливите ти историйки за мъжа, който разбил сърцето ти, та после ти били нужни години, за да се съвземеш. А сега отивате да се усамотите някъде заедно и очакваш от мен да ти помагам?! С какво съм заслужил това? Не аз на теб ти разбих сърцето. Ти разби моето! — Той забоде пръст в гърдите си. Лицето му бе станало мораво.

— Да, може би когато те хванах да чукаш оная празноглавка точно на рождения ми ден…

Крис завъртя очи нагоре.

— Едно незначително прегрешение… а колко пъти трябваше да ти се извинявам!

— Не бих го нарекла незначително прегрешение.

— А теб все те нямаше! Все беше по представления!

— Да, но тъкмо онази вечер си бях вкъщи — отвърна тя. Двамата се изгледаха враждебно. После тя въздъхна. — Моля те, Крис. Не искам да се караме. Това вече сме го говорили много пъти. И ти, и аз знаем, че нещата между нас не вървяха. Надявам се, че поне сме приятели, нали?

— Пенсионер… — промърмори ядовито Крис. — На колко години е тоя тип? Що за непрокопсаник трябва да си, за да се наричаш „пенсионер“ на тая възраст?! А откъде можеш да си сигурна, че не се лакоми за парите ти? — Той млъкна за момент, после пак се сети за нещо. — Ти ли му купи часовника?

— За бога, Крис, остави ме на мира! Изобщо не е това, което си мислиш.

— Така ли? А какво търсиш при мен?

— Има някои неща, които тъкмо сега не е време да ти обяснявам. Трябва да ми имаш доверие, разбираш ли? — Тя го погледна искрено. — Заклевам ти се, между двама ни с Бен няма нищо. Високо оценявам загрижеността ти и съм ти много благодарна за съдействието. Наистина. — Тя го прегърна и Крис я притисна силно към себе си.

— Липсваш ми, Лай — каза той, като я целуна по косата. — Много си мисля за теб, да знаеш! — После се отдръпна назад и се опита да я целуне по устата.

Тя го отблъсна.

Бен беше излязъл от каютата си и стоеше неподвижно в рамката на вратата.

Лай се откъсна рязко от Крис; няколко мига и тримата стояха замръзнали по местата си, като се гледаха втренчено.

— Извинете! — каза тихо Бен. — Не исках да ви преча. — После се обърна и тръгна по стълбата нагоре към палубата.

Вятърът беше много по-силен отпреди и той вдигна ципа на якето до шията си. Ледени струи дъжд шибаха по корпуса на „Изолда“ откъм изток, платната плющяха, заглушавайки на моменти дори воя на вятъра и грохота на вълните. Облечен в оранжево непромокаемо наметало, Мик държеше руля в яките си ръце. Двамата си кимнаха. Бен бръкна за цигарите си и му предложи една. Закри с ръка пламъка на бензиновата си войнишка запалка, вдиша дълбоко дима и известно време, присвил очи и стиснал с ръце парапета, се взира напрегнато в бушуващата водна стихия.

Носът на „Изолда“ се вдигна стръмно нагоре, вълнорезът й се вряза в поредния запенен гребен, после яхтата преодоля вълната и се наклони надолу сред ураган от водни пръски. Вкопчен в парапета, Бен с мъка се задържа на крака, докато палубата под него се люлееше и танцуваше на всички страни, а платната трещяха като топовни изстрели.

— Напред ни чака лека буря — обади се Мик, прекъсвайки мислите му.

Бен погледна към нощното небе, по което се носеха гъсти черни облаци, закриващи луната. На оскъдната светлина във всички посоки се виждаха бели гребени на вълни.

Той остана дълго време на палубата. Нямаше смисъл да се връща долу. Тъй или иначе, нямаше да заспи. Мислите му се носеха трескаво във всички посоки, скачайки от едно на друго. Оливър. Писмото на Моцарт. Видеозаписът. Убийството. Лангтън Хол. Телефонното обаждане от полицията.

Но съзнанието му не търсеше единствено решение на загадката. Мислите му го отнасяха и към Лай; гледката на ръцете на Крис, обвити около кръста й, изплуваше отново и отново пред очите му. Защо ли му беше толкова неприятно да предположи, че тя все още изпитва чувства към своя бивш съпруг?

А какво изпитваше самият той — Бен — към нея? Може би ревност? Разумът му се съпротивляваше на тази мисъл. И въпреки това не можеше и за миг да престане да си мисли какво усещаше, озовал се отново в нейната близост.

Тя сигурно вече спеше. Той си я представи легнала на койката, на някакви си два метра под него, с разпилени върху възглавницата коси.

Бен изпуши още няколко цигари, като отпиваше от уискито в плоската бутилка, и за известно време сякаш забрави ритмичното повдигане и спускане на палубата под краката си.

Бе почти забравил и за надигащата се буря, когато изведнъж „Изолда“ се залюля и се наклони на една страна с такава сила, че за малко не го изхвърли зад борда. Вълните бушуваха. Яхтата се вряза в поредния гребен, носът й се вдигна рязко нагоре, после устремно се стовари надолу. Истински въртоп от ледена вода и морска пяна ослепи Бен в продължение на няколко безкрайни секунди, докато той с мрачна упоритост стискаше с две ръце парапета. Цигарата му угасна с ядовито съскане и той запрати подгизналия фас в морето.

 

 

Долу Лай се мяташе неспокойно на койката, като се опитваше да успокои изранената си душа. Напразно. Не можеше да прогони Бен Хоуп от съзнанието си. Какво й ставаше?

Погледна часовника си — наближаваше четири сутринта. Увита в одеялото, тя стана и тръгна към кухнята да си направи кафе. Яхтата се мяташе по вълните и всяка стъпка й костваше усилие.

Крис я чу да ходи по коридора и излезе от своята каюта, блед и със зачервени от безсъние очи. Докато Лай пиеше кафето си, той включи компютъра и прегледа последния бюлетин на метеорологичната служба.

— Бурята скоро ще премине. — Погледна я злобно. — Къде е гаджето ти, майорът?

— Престани, Крис. В каютата си е, къде другаде?

— Вратата му е отворена, а него го няма вътре.

— А, така ли? И ти реши, че е при мен. Май наистина ми нямаш доверие, а?

Крис изръмжа и се запъти към палубата. Когато отвори люка, порив на вятъра обля лицето му с пръски морска вода и го задави. Обърса очи с ръкав, поклати глава и огледа палубата. Бен и Мик работеха заедно на руля с мълчалива упоритост. Защитните им наметала лъщяха от дъжда. Тоя майор разбира от мореплаване, помисли си Крис, изпсува наум, приглади назад мократа си от дъжда коса и се върна долу.

По средата на стълбата внезапно му хрумна нещо. Майора го нямаше в каютата му. Отдаваше му се възможност. Той премина на пръсти покрай портала на главния салон и тихомълком се шмугна през вратата на каютата. Внимателно я затвори зад гърба си и я залости с резето, после се огледа. Свали зеления брезентов сак от шкафа над койката и откопча ремъците.