Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285

История

  1. — Добавяне

34

Бен караше с бясна скорост по магистралата, за да се отдалечат колкото се може по-бързо от Милано, като на всеки няколко минути поглеждаше в огледалата. Никой не ги следваше. Вече два часа лапавица засипваше предното стъкло на фиата, докато се приближаваха през планините към австрийската граница. На седалката до него Лай се беше надвесила замислено над писмото. Покрай тях прелитаха табели на мотели и бензиностанции.

Крайпътното заведение беше полупразно. Взеха си две кафета и отидоха на масата в ъгъла, която беше най-отдалечена от останалите посетители и най-близо до аварийния изход. Бен седна с лице към помещението, като не изпускаше от очи входната врата.

И двамата не бяха хапвали троха от предишната вечер, но писмото им беше по-важно от всичко. Лай го разви и разстла върху пластмасовата маса, като затисна ръбовете му със солта и пипера.

— Това нещо е безценно — каза тя, като прекара пръсти по пожълтялата хартия.

— Фалшификат или не, за нас то има стойност само ако можем да научим нещо от него — каза Бен. Той извади папката на Оливър от чантата и отвори бележника си. — Да видим сега с какво разполагаме. Как е немският ти?

— Пея на немски по-добре, отколкото превеждам. А твоят?

— Устно го владея по-добре, отколкото писмено. — Той огледа изписания на ръка лист хартия. Дали това наистина беше почеркът на Моцарт? Изглеждаше автентичен, но откъде можеше да бъде сигурен? Наведе се и го разгледа отблизо. На места беше неравен, сякаш писмото бе писано в движещ се файтон.

Най-добре беше все пак да започне отначало.

Mein liebster Freund Gustav — прочете Бен. — Скъпи мой приятелю Густав.

— Дотук добре — обади се Лай.

— Дотук беше лесно — каза той.

Двамата поработиха здравата около час, докато чашите с кафето им изстиваха недокоснати. Преводът напредваше много бавно, дума по дума. През няколко секунди Бен вдигаше глава и се оглеждаше внимателно на всички страни за нежелана компания.

— Какво е „Die Zauberflöte“? — обади се той.

— Това поне е лесно. „Вълшебната флейта“. А тази дума тук какво значи? — попита Лай, като сочеше с пръст. — Не я знам. — И тя замислено загриза писалката си.

Adler.

— Адлер?

— Означава орел — каза Бен, като прехапа долната си устна. Думата нищо не му говореше, но той я включи в превода си. Може би по-късно щеше да разбере за какво става въпрос. Най-напред трябваше да преведат отделните думи.

След още три изстинали кафета и няколко изпълнени с чернови и зачерквания страници от бележника, преводът се оформи. Бен го извъртя на една страна, за да могат и двамата да прочетат написаното:

Виена

16 ноември 1791 г.

Скъпи мой приятелю Густав,

Пиша ти набързо това писмо, като с цялото си сърце се надявам да стигне до теб навреме. Така бих искал да можех да ти предам само добри вести за възторжения отзвук на „Вълшебната флейта“! Но, уви, имам да ти съобщя по-спешни неща. Няма нищо по-приятно от свободата да живееш в мир и спокойствие, къде да можеше и нашите братя да се насладят на такъв живот! Само че, както изглежда, Бог е решил друго.

Вчера бях излязъл на любимата си разходка край Операта, когато срещнах нашия приятел и брат Ц. Изглеждаше ужасно разстроен и унил, а като го попитах какво се е случило, ми разправи за някои нови събития. Както знаеш, Ц. е в течение на определена информация, която е била обсъждана на сбирките на Ордена на Ра. Благодарение, убеден съм, не на последно място и на личната благосклонност на нашия Император към Орела, враговете ни стават все по-силни и влиятелни с всеки изминал ден. Боя се, че успехът на моята опера ги е разгневил извънредно много и че Братството ни може би се намира в по-голяма опасност от когато и да било. Нашият приятел препоръчва да предприемаме всички свои ходове с огромна предпазливост. Моля те, драги ми Густав, да бъдеш внимателен. Не се доверявай на непознати. Орденът на Ра има агенти навсякъде, и то не само в границите на тъй любимата ни Австрия.

Съжалявам за краткостта на това си писмо, ала трябва сега да привършвам. Искрено се надявам предупреждението ми да те свари навреме, преди силите, които са си поставили за цел нашето унищожение, да са ти сторили по-голяма вреда. Пази се, бъди здрав. Моля те, предай поздравите ми на твоята скъпа Катарина. Оставам вечно

твой брат

В. А. Моцарт

— Как ти се струва?

— Да поговорим, докато обядваме. Умирам от глад!

Лазанята беше топла и вкусна, а порциите големи. Двамата започнаха да се хранят, без да прекъсват разговора си, след като грижливо бяха скътали писмото в чантата на Бен. Бележникът му беше разтворен на масата, до чинията.

Лай изглеждаше разочарована.

— Не научихме нищо ново извън онова, което вече знаехме от професора. Моцарт е искал да предупреди свой приятел от ложата за онези от Ордена на Ра, които са се заканили да ги унищожат. Това е всичко. Губим си времето.

Адлер — каза Бен с пълна уста. — Орел.

— Какво имаш предвид?

Той посочи бележника.

— От това тук излиза, че този „Орел“ е важна фигура, свързана по някакъв начин с Ордена на Ра.

— Да, но как?

— Не знам — каза той. — В бележките на Оливър често се споменават орли.

— А може би „Орел“ е кодово название на нещо?

Бен кимна.

— Възможно е. Орел… Може да символизира нещо.

— Императорският орел?

— Едва ли. Прочети по-внимателно. „Орел“ е нещо или някой, който се е ползвал с благосклонността на императора.

— Ако можехме да разберем в какво се е изразявала тази благосклонност…

— Само че не можем. — Очите му пробягаха още веднъж по писмото. — Няма нищо друго.

— По същество се върнахме в изходна позиция — въздъхна Лай. — С нищо не сме се приближили до отговора на въпроса: Какво всъщност се е случило с Оливър? — Тя пусна вилицата си, която издрънча на масата, и подпря глава с длан. — Може би просто гоним призраци. Може би писмото няма нищо общо със станалото. Ами ако се окаже фалшификат?

Бен поклати глава.

— Бих се съгласил с теб — каза той, — но едно нещо ме озадачава. Залата, в която се извършва убийството. Спомняш ли си овена?

Тя се бе опитала да забрави видяното на видеоклипа.

— Овен ли?

— На стената, над олтара или каквото беше там, имаше златна глава на овен с дълги рога.

Тя се поколеба.

— Овни, кози… Идоли. Рога… Ти май намекваш за черна магия?

— Не. Имам предвид нещо много по-старо. Спомняш ли си, бях ти казал, че едно време учех теология.

— Ето, сега наистина ме изненада!

Това беше период от живота му, за който самият той не обичаше да говори, та смени бързо темата.

— Ра е бил Богът Слънце на древните египтяни. Арно го потвърди.

Лай го погледна неразбиращо.

— Но невинаги е бил известен с това си име — продължи Бен. — Изобразяван е бил и със символи, пиктограми. Обикновено във форма на слънце, но често и като овен. В египетското изкуство се представя във вид на човек с овнешка глава, понякога само главата.

— Сигурен ли си? А защо като овен?

— Заради рогата. Символизират лъчите, които разпръсква слънцето. Това е стара символика, доста разпространена през вековете. Например на иврит думата каран, която означава лъч, е близка по звучене до керен, или рог.

Няколко мига Лай разсъждава върху чутото, после кимна.

— Продължавай.

— Когато за пръв път гледах клипа на Оли, нещо в този златен овен ми направи впечатление — каза той. — Тогава не се сетих какво е, но сега като че ли имам една идея. Може да ти прозвучи налудничаво…

— Вече нищо не ми звучи налудничаво, повярвай ми!

— Мисля, че Орденът на Ра съществува и до ден-днешен.

— Е, това наистина е налудничава идея.

— Да, но помисли си само. На какво е станал очевидец Оливър? Отрязват езика на някакъв човек, след което го изкормват. Какво ни разправи Арно за онзи Лутце? И с него са постъпили по абсолютно същия начин. Съвпадение? Не, едва ли.

Тя направи гримаса.

— Слушам те, говори.

— А сега си припомни какво ни каза Арно, преди да го застрелят: Значи вярно било.

— Да, спомням си. А кое е вярно?

— Той така и не довърши изречението си. Но когато изрече тези думи, сочеше главата на овена. Мисля, че е знаел нещо. Не ме питай какво. Ала каквито и подозрения да е имал, смъртта на Оливър ги е потвърдила. Изплашил се е от писмото и е решил да го потули някъде далеч от себе си. Сама видя колко майсторски го бе скрил.

Лай замислено чоплеше храната си с вилицата.

— Ако това писмо е било толкова опасно за тях, защо не са го взели от баща ми, докато беше още у него?

— Първо, баща ти се интересуваше повече от подписа, от историческата стойност на това писмо — каза Бен. — Оливър е бил този, който е започнал да рови по-надълбоко. И второ, преди той да открие онова, което откри, никой не се е интересувал изобщо от писмото. То е станало важно за тях едва след като го е насочило по следите им.

— Но как?

— Не знам още — отвърна той.

Тя помълча, после каза:

— Да предположим, че си прав и че тези хора наистина съществуват. Кои са те? Къде могат да бъдат открити?

Той поклати глава.

— Няма да е лесно да бъдат открити. Спомни си само кои са. Това не ти е някаква загубена секта, някакво общество на смахнати хора със смешни шапки и странни ръкостискания. Те имат връзки с тайната полиция! Проникнали са в сърцето на политическия елит, и то не само на австрийския. Силните на деня дотолкова са се страхували от някаква общоевропейска революция, че на драго сърце са ги поощрявали в делата им. А сега си представи колко са се разраснали за два века. И колко здраво са пуснали пипала навсякъде!

— Но нали сега живеем в модерна, демократична Европа! За такива репресивни структури отдавна няма място!

— Знам, Лай, че не си наивница. Новият обществен ред е надстроен върху стария. Нищо не се е променило.

— А аз си мислех, че само Арно вярва в теории за световни конспирации…

— Може да е бил прав — каза Бен.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна замислено.

— Не съм ти разправял много за нещата, които вършех, докато бях в Специалните части. Обикновено не говоря за това. Не искам да говоря. Но в живота се случват толкова много неща, за които обикновените хора не желаят и да чуят. За нищо на света. Ние сме водили цели войни, които не се споменават и никога няма да се споменат в учебниците по история. Тези войни не са се водили на бойно поле и са включвали операции, които понякога и ние не сме разбирали изцяло. Изпълнявали сме заповеди, без да имаме представа какво изобщо вършим. Просто ни посочваха обекта и ни спускаха заданието. Разрушавали сме цели селища, без дори да знаем как се казват. Бяхме пионки в голямата игра. Глупаци. Оливър го бе разбрал отдавна, но аз нямах мозък в главата си, за да го послушам. А пък онези, които местеха фигурите по дъската, големите играчи, владеещи света, за тях ти дори не си и чувала. Едва ли някой знае кои са.

— И така, с кого си имаме работа в случая?

Бен сви рамене.

— Кой знае? С хора, дълбоко внедрени в структурите на държавната власт, прикрити зад много и всякакви паравани. Хора с връзки. Хора, които могат да те спипат навсякъде, стига да си подадеш носа навън, да използваш паспорта си, да платиш с кредитна карта или да позвъниш в полицията. Работата е много дълбока. Ето защо трябва да стъпваме внимателно, ако искаме да излезем живи от тази история. И да правим каквото кажа аз.

Настана дълга пауза.

— Е, добре — каза накрая Лай. — Откъде започваме?