Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (20)

20

Виена

Същата вечер

Кински сновеше из дневната си. Нервите му бяха изопнати докрай, усещаше наближаващ пристъп на мигрена. Ръцете му трепереха, стомахът му се бе свил на топка.

Къде беше тя? Кой я бе отвлякъл? Дали това беше отмъщение за някого, когото бе арестувал? Той си припомни някои от най-закоравелите престъпни типове, с които си бе имал работа през последните месеци. Повтори си наум имената им, прехвърли лицата им като на кинолента през съзнанието си. Знаеше добре какво бе в състояние да й стори всеки един от тях. Беше ги виждал в действие.

Ако й навредяха по какъвто и да било начин, щеше да ги убие. Да ги изтреби един по един. До последния човек.

Той се строполи в креслото и зарови лице в шепи. После стана и закрачи отново, спря се до стената и заблъска с юмруци по нея, докато ги разкървави. Кучето Макс го наблюдаваше с неспокоен поглед от леглото си в ъгъла.

Телефонът иззвъня и той се хвърли към него. Ето отговора на загадката! Сега щяха да му искат откуп. Ръката, с която вдигна слушалката, трепереше.

Някой се опитваше да му продаде покривна изолация.

— Да го духаш, тъпако! — изрева Кински и му тресна телефона.

Стресна го шум на двигател; пред къщата му потегли кола, а след минута чу звънеца на входната врата. Затича се по коридора и отвори, когато черното ауди вече се отдалечаваше с бясна скорост по улицата. Не успя да види номера.

Клара му се усмихваше мило от стълбището.

— Здрасти, тате! Здрасти, Макс!

Едрото куче скочи от мястото си в ъгъла и се хвърли върху нея, облиза лицето й, като махаше радостно отрязаната си опашка. Тя извърна със смях лице настрани и изтича навътре в къщата.

Кински блъсна кучето, обви ръце около Клара и я притисна с все сили към гърдите си.

— Ще ме смачкаш! — извика тя, отскубна се от мечешката му прегръдка и го погледна изненадано. — Какво ти става?

— Къде беше досега? — успя само да я попита той.

Накара я да седне на един стол и да му разкаже всичко. Тя не разбираше защо баща й е толкова разстроен, какво толкова се бе случило. Франц се беше държал мило с нея. Представил й се бе като приятел на баща й, полицай като него. Казал, че татко й го е помолил да се грижи известно време за нея, понеже бил зает. Били на сладкарница, хапнали. Франц бил голям шегаджия, разправял й разни смешни историйки, от които се заливала от смях. Не, изобщо не я бил докосвал. Нито веднъж, освен когато я хванал за ръката, за да я заведе в сладкарницата. Не, изобщо не помнела името на сладкарницата, нито на коя улица се намирала. Просто сладкарница, някъде в града. Защо, какво пък чак толкова била направила?

Кински слушаше разказа й, забил поглед в пода.

— Как изглеждаше тоя Франц? — попита той, сдържайки с мъка гнева си.

Клара поклати глава, сякаш въпросът му беше глупав сам по себе си.

— Едър като теб, но не толкова дебел. — Тя се изкиска.

— Сериозно ти говоря, Клара!

Момиченцето отметна назад сламенорусата си коса и го погледна сериозно.

— Беше стар. Може би на четирийсет, ако не и повече.

— Добре. Друго?

— Имаше странно ухо.

— Какво искаш да кажеш? Защо пък странно?

Тя направи гримаса.

— Ами… направо ужасно. Сякаш дъвкано.

— С белег?

— Питах го какво му е на ухото. Той ми каза, че на рамото му бил кацнал голям папагал и се опитал да му го откъсне. Показа ми как е станало. Умрях си от смях. Много е симпатичен!

Кински за малко не я шамароса.

— Никога повече да не правиш така! Сериозно ти говоря, Клара. Единствените коли, в които можеш да се качваш, са нашата и на Хелга. Разбираш ли какво ти говоря?

Тя наведе глава, подсмръкна и обърса една сълза от лицето си.

— Да, татко.

Телефонът отново иззвъня. Кински вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Хер Кински?

— Кой се обажда?

— Просто ме изслушай.

— Хубаво, слушам.

— Това беше предупреждение. Стой далеч от случая „Луелин“.

— Кой си ти?

— Следващия път хубавото ти момиченце може и да не се прибере усмихнато вкъщи.

Кински прехапа език и продължи да стиска зъби, докато усети в устата си вкус на кръв. Връзката прекъсна.