Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (63)

63

Планините на Словения

Няколко часа по-късно

Пътят от летището на Любляна до Блед, в северозападния край на Словения, беше дълъг. Бен беше издул докрай наетото ауди. Нямаше търпение да я види отново, но и беше леко притеснен. Ужасният мъртвешки образ на онази снимка се бе запечатал в съзнанието му.

Малкият градец Блед беше сгушен сред борови гори. Шосето минаваше по брега на едноименното езеро под свъсеното зимно небе. Насред водата се виждаше миниатюрно островче; между короните на дърветата се подаваше острият шпил на барокова църква. Околовръст се извисяваха заснежени планински върхове. Пътят беше пуст, а падналият дъжд бе стопил остатъците от леда.

Когато стигна покрайнините на градчето, Бен направи справка с картата, която носеше със себе си. Указанията, които Лай му бе дала по телефона, го изведоха до голяма вила в алпийски стил, разположена в края на тиха уличка. Когато паркира пред портата, по предното стъкло почукваха капки дъжд. На стената на къщата имаше месингова табелка, върху която с плътни черни букви бе изписано името Аня Ковач. Преди името имаше титла, която не му беше позната, но като цяло табелката приличаше на онези, които си слагат лекарите и адвокатите на Запад. Той отново свери адреса. Беше същият, който му бе дала Лай, но нещо сякаш не беше наред. Какво ли правеше тя в тази къща?

Бен поседя няколко минути в колата, за да проясни съзнанието си. Откакто му се бе обадила, той не бе спирал да размишлява върху чутото по телефона. По стъклата на колата се стичаха дъждовни капки. Накрая той посегна към дръжката, отвори вратата и спусна единия си крак.

В този момент вратата на къщата се отвори и той я видя, застанала на горното стъпало. Дрехите, с които беше облечена, й бяха леко големи — черен плътен вълнен пуловер и свободно падащи черни панталони. Изглеждаха чужди. Някой й ги бе заел. Някой, който обичаше черния цвят.

Той слезе от колата и бавно пристъпи към портичката. Дъждът се засилваше. Лай тръгна към него. Колкото повече се приближаваха един към друг, толкова повече се забързваха крачките им. Когато се срещнаха, тя обгърна шията му с ръце и силно го притисна към себе си.

Той я държеше в прегръдките си и не искаше да я пусне. Бе забравил за болката в ребрата. Изведнъж му се прииска отново да я целуне, но… не можеше да реши дали е редно.

Двамата останаха дълго време прегърнати, после Лай се отдръпна крачка назад, като взе ръцете му в своите. Косата й беше мокра от дъжда. Тя плачеше и се смееше едновременно.

— Толкова се радвам да те видя!

— Мислех те за умряла! — успя да каже той. — Последните няколко дни бяха истинско мъчение!

Тя вдигна лице и го погледна в очите.

— Ти каза, че всичко е приключило. Така ли е наистина?

Той кимна.

— Така е. Всичко приключи. Ти си в безопасност. Можеш отново да разполагаш с живота си.

— Откри ли ги?

Той кимна.

— И какво им направи?

— Не ме питай.

— Къде е Клара?

— У дома, при баща си. Добре е. И двамата са добре.

Лай погледна към небето, обгърна се зиморничаво с ръце и потрепери.

— Вали. Да влезем вътре.

Той я последва в къщата. Подът в антрето беше застлан с теракота, стените бяха бели. Всичко изглеждаше някак стерилно. Някой наблизо се покашля и той извърна глава. На стената имаше надпис, който не можеше да разчете. През една отворена врата се виждаха няколко души, насядали на столове. Двама-трима четяха списания. Някой отново се изкашля. До носа му достигна миризма на хлор. Беше попаднал в лекарска чакалня.

— Какво правиш тук? — попита той Лай, когато преминаха покрай вратата и се насочиха към следващата.

— В момента Аня преглежда болни — каза Лай. — Можем тук да поговорим.

Тя бутна вратата и влязоха в някаква кухня, малка и практична. На газовия котлон гъргореше машинка за еспресо, във въздуха се носеше аромат на истинско кафе.

Лай наля две чашки и му подаде едната.

— Изглеждаш някак различно — каза тя. — Какво си направил с косата си? По-тъмна е.

— И ти ми изглеждаш различно. Жива…

— Е, умряла със сигурност не съм — каза през смях тя.

— Знам за случилото се в манастира — каза той. — Трябваше да съм там, до теб.

— Дни наред се опитвам да се свържа с теб. Телефонът ти беше все изключен. Много се бях разтревожила!

— Телефонът не беше у мен — каза той, без да й дава подробности. — А с теб какво става? Какво правиш тук?

— Няма кой знае какво за разказване. Хеликоптерите си тръгнаха. Отвлякоха Клара. Нищо не можех да направя. — Тя помълча, сякаш се напрягаше да си спомни. — Изчаках да си отидат. Виждах дима. Досещах се какво е станало, страхувах се, че онези може да се върнат. Исках да избягам колкото се може по-бързо и по-далеч. Бях цялата в кръв.

— Чия? — попита той.

— Не беше моя.

— Старата двуцевка, а?

Тя кимна.

— Трябваше да я използвам. — Тя потрепери, притвори за миг очи и отпи от кафето си. — Усещането, че съм покрита с чужда кръв, беше непоносимо. Намерих наблизо някаква рекичка и я измих от себе си. Дълго време се лутах в снега. Вървях, без да спирам. Не знаех накъде отивам. Наоколо беше пустош, само дървета и хълмове. Не си спомням всичко. Те казват, че когато са ме намерили, съм залитала и всеки момент съм щяла да падна.

— Кои са те?

— Аня и приятелите й.

— Лекарката?

Лай кимна.

— Имала съм късмет. Аня няма много почивни дни. Била излязла на ски с приятели. Открили ме и ме отнесли в някаква скиорска хижа в долината. Отначало Аня предложи да ме откарат в болница. Тя беше единствената, която говореше английски. Дълго я молих да не го прави. Накрая тя се съгласи и ме докараха в частната й клиника. Цяла седмица съм тук. Вече съм добре.

— Много съм благодарен на Аня — каза той. Погали ръката й. Кожата й беше мека и топла. — Имам да ти казвам нещо, Лай. Писмото на баща ти… бе унищожено. Съжалявам.

— Аз пък не съжалявам — отвърна тя. — Иска ми се изобщо да не го бях виждала. Или самата аз да го бях унищожила!

— И още нещо — продължи Бен. — Мисля, че баща ти се оказа прав. Също и Арно. Мисля, че писмото не беше фалшификат.

— Е, това никога няма да го разберем, нали?

Той поклати глава.

— Точно така. Между другото, и аз се радвам, че писмото вече го няма.

— И че тази история наистина е приключила?

— Да, наистина приключи.

— Имам чувството, че не знам всичко.

— Не ти и трябва да знаеш. Загинаха хора, това е.

Тя мълчеше.

— Ще те отведа у дома — каза той.

— Нямам документи. Загубих всичко.

— Няма нужда от документи. Ще пътуваме с частен самолет.

Лай повдигна вежди.

— Така ли? Чий?

— На Филип Арагон.

— Арагон? — Тя поклати озадачено глава. — Онзи, политикът?

— Не ме питай повече. Ще бъдеш ли готова да отпътуваме утре сутринта?

— Аз и сега съм готова.

— Първо да вечеряме някъде.

— Каниш ме на вечеря? Нямам какво да облека…

— И така изглеждаш страхотно — отвърна той и се усмихна.

 

 

Вечерята беше в ресторанта на грандхотел „Топлице“, на брега на езерото Блед. Седнаха на маса за двама в ъгъла. Бен поръча бутилка от най-доброто вино. Не можеше да откъсне очи от Лай. Имаше нужда да си напомня, да убеждава сам себе си, че тя е там, до него — жива и истинска.

— Гледаш ме, сякаш съм привидение — засмя се тя.

— Ако се беше видяла на онази снимка… — отвърна той. — Побърках се от мъка! Само като се сетя, и дъхът ми спира.

— Толкова години играя трагични героини — каза тя. — Хиляди пъти съм умирала на сцената. В операта е пълно с кървави убийства. Кармен я намушкват. Тоска скача от крепостната стена. Лучия наръгва съпруга си, полудява и умира, покрита с кръвта му. С такава практика всеки може да се престори на мъртъв. Понякога представленията се заснемат, така че ти навират камерата в лицето. Аз мога да си задържам дъха като ловец на бисери, както и да си държа очите изцъклени, без да мигам.

— Е, мен поне успя да убедиш!

Тя отпи от виното си.

— Сега всичко ми изглежда толкова нереално…

— Хайде да не говорим повече за това.

— Все пак, не разбирам как оня не ме улучи — каза тя. — Когато чух изстрела, си казах: с мен е свършено. Чак когато падах надолу по склона, си дадох сметка, че съм жива и здрава. Беше истинско чудо.

— Няма никакво чудо — каза Бен. — Не благодари на Господ, благодари на светеца покровител на кривите мерници. Помниш ли снежния човек?

Тя вдигна чашата си и го погледна усмихнато.

— Такъв си скептик! Като си помисля само, че си следвал теология…

— Още тогава ти казах, че пушката бие вдясно.

— Да бе! Аз уцелих снежния човек право в главата, не помниш ли?

— Така си е. Но ако мерникът беше изправен, нямаше да го уцелиш.

Тя се засмя.

— Има логика в това, което говориш.

Той я остави да се посмее, но собствената му усмивка се стопи. Пръстите му въртяха нервно чашата за столчето. Искаше да й каже нещо, но се чудеше как най-добре да подходи.

Тя забеляза промяната в изражението му и го погледна с любопитство.

— Какво те мъчи?

— Лай — започна той, — аз дълго мислих.

Тя го погледна внимателно.

— Е, и?

— Не искам повече да върша това.

Тя примигна.

— Да вършиш какво?

— Мисля да се оттегля.

— Ти не се ли беше пенсионирал?

— Искам да кажа, да спра да се занимавам с всичко това.

Тя се облегна назад.

— Защо?

— Защото не с това ми се занимава.

— Но защо? — попита отново тя.

Той вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

— Заради теб.

— Заради мен?

— Искам да започна нов живот, Лай. Толкова много пожертвах, когато си тръгнах от теб навремето. Съжалявам. Трябваше да послушам Оливър. Трябваше да се оженя за теб, когато ме искаше. Какъв глупак съм бил!

Тя мълчеше.

— Когато ми казаха, че си мъртва, изведнъж разбрах нещо. Разбрах колко много все още те обичам. Че не съм спирал да те обичам. — Той се пресегна през масата и я хвана за ръката. — Ще ми дадеш ли още един шанс?

Тя го погледна замислено.

— Искам да бъда с теб — каза искрено той. — Има ли в живота ти място за мен?

Тя мълчеше и го гледаше.

— Искам да се омъжиш за мен, Лай. Готова ли си да ме приемеш?

— Смаяна съм — отрони накрая тя.

Той пусна ръката й и посегна разсеяно към чашата си.

— Не е нужно да ми отговаряш веднага.

— Ама ти сериозно ли ми предлагаш?

— Да, Лай. Напълно сериозно.

— Аз пътувам много — каза тя. — Работата ми е важна за мен. Пък и с мен не е лесно да се живее.

— Това не ме плаши — каза той.

— Ами къщата ти в Ирландия?

— Ще я продам — каза без колебание той.

— Искаш да живееш с мен в Монако?

— Франция ми харесва — каза той. — Храната, виното… Имам малък апартамент в Париж. Франция не е проблем.

— Ще ти омръзне да бездействаш.

— Ще си намеря какво да правя — каза той. — Вече съм го намислил.

— Освен това мразиш операта…

Той помълча малко.

— Е, тук ме хвана натясно. Наистина мразя операта, и най-вече Моцарт.

Лай се засмя, после утихна и стана сериозна, като го гледаше внимателно.

— Петнайсет години — каза тя. — Толкова дълго време, откакто се разделихме. Толкова много има да наваксваме… Пък и двамата сме се променили.

— Знам — отвърна Бен. — Но ти го предлагам искрено. Ще си помислиш ли?