Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (64)

64

Бахамските острови

Няколко седмици по-късно

Крис Андерсън отпи разсеяно от мартинито си и погледът му се зарея над белия празен плаж. Топъл бриз разлюля палмовите клонки над главата му, докато „Изолда“ се поклащаше лениво на котвата си в трептящата мараня. Между пръстите на краката му стържеше пясък. Той протегна ръка от шезлонга и вдигна вестника.

Броят на „Таймс“ беше отпреди три дни, с дата деветнайсети януари. Новините сигурно бяха поостарели, но Крис държеше да бъде що-годе в течение на нещата, може би не до последната минута, но… какво ли пък толкова можеше да се случи за три дни?! Той прелисти страниците. Международни новини. Още убийства в Близкия изток. Бури по крайбрежието на Великобритания. Същите дивотии като всеки друг ден. Крис се протегна сънливо, хвърли още един поглед към яхтата и спокойните сини води на лагуната, после се усмихна на себе си.

Прелисти наслуки още няколко страници.

Едно заглавие с дребни букви привлече вниманието му. Крис се ококори.

— Знаех си! — процеди през зъби той. — Тази кучка. Лъжлива, подла кучка!

Заглавието гласеше: Оперна звезда се омъжва.

Той го прочете три пъти. Материалът не беше дълъг. Имаше и малка снимка. Сватбата се бе състояла преди седмица във Венеция, където булката, мис Лай Луелин, била за репетиции на вече предизвикващата голям медиен шум нова постановка на „Вълшебната флейта“. Крис дълго и злобно се взира в лицето на жениха на зърнестата черно-бяла снимка. Прочете името му в текста, после погледът му отново се върна на снимката.

— Мръсно копеле! — промърмори той. Точно както предполагаше. От снимката го гледаше майор Бенедикт Хоуп.

Отвратен, Крис смачка вестника, захвърли го настрани и отпи солидна глътка от питието си. После запокити и чашата.

Опера „Ла Фениче“, Венеция

Цялата ложа беше в червен плюш, всичко беше плюшено и червено: седалката на Бен, стената зад него, преградите от двете му страни. Той разхлаби яката на ризата си и се облегна назад. За подобно място беше облечен доста небрежно — с тъмен костюм и морскосиня риза. Една степен по-небрежно, и може би нямаше да го пуснат да влезе. Повечето от мъжете в публиката бяха със смокинги, но да облича смокинг два пъти в разстояние на две седмици щеше да му дойде много.

От ложата на Лай се разкриваше великолепен изглед към целия салон на „Ла Фениче“ — феникс на италиански — легендарната оперна институция с изключително уместното название. Бен бе прочел в програмата, че сградата многократно е била опожарявана, за последно през 1996-а. Там пишеше също, че през 2003-та тя за пореден път е била възстановена в предишния си блясък. Бен и преди бе виждал пищни обстановки, но тази опера надминаваше всичките му представи. Беше с невероятни орнаменти. Катедрален храм на музиката.

Той въздъхна. Е, какво пък. Беше във Венеция. На първата опера в живота си. Докато Лай очевидно се чувстваше в свои води — половината от публиката беше дошла заради нея. Царицата на нощта беше роля, сякаш специално създадена за оперни диви от нейния калибър. Медиите бяха изпаднали в транс и не я оставяха за миг на мира — нея и новия й съпруг.

През целия си живот Бен бе живял в анонимност и още първият му контакт с ордите журналисти и фотографи го изпълни с ужас. Може би за начало се бе държал леко троснато с някои от тях. Особено с онзи нахален оператор, когото бе заплашил да хвърли заедно с камерата му в Канале Гранде.

Щеше да му се наложи да се примири. Запита се дали някога щеше да свикне и с операта дотолкова, че да му харесва. Може би един ден… Засега единственото му желание беше да види Лай на сцената. Никога не я бе чувал да пее на живо. Нямаше търпение да я види в стихията й.

Оркестрантите настройваха инструментите си и се разсвирваха; публиката беше празнично възбудена, звуците на оркестъра се примесваха с безброй оживени гласове. Седнал в ложата, Бен попиваше жадно всичко това. Беше като замаян. Започваше полека-лека да разбира усещането на артиста, посветил целия си живот на моменти като този.

Изведнъж разговорите секнаха и публиката избухна в бурни аплодисменти. Диригентът се бе появил и се насочваше към пулта си пред оркестъра. Беше висок, с черен фрак, бяла папийонка и гъста грива, сресана назад от високото чело. Изражението на лицето му беше строго и съсредоточено. Той се поклони към празната сцена, после се обърна и повтори поклона си пред музикантите и публиката. За миг се възцари тишина, след което увертюрата започна.

Прозвуча мощен оркестров акорд, всички инструменти свиреха в пълен синхрон. После четири времена пауза, после два мощни акорда един след друг. Нова пауза, последвана от още акорди. Композиторът бе целил да грабне с един замах вниманието на публиката си и тази тактика всеки път успяваше безотказно. Изведнъж салонът се изпълни със звуци — целият оркестър като единен организъм зададе основната тема.

След като увертюрата приключи, публиката изръкопляска и светлините угаснаха. Започваше се. Тежките завеси се плъзнаха встрани и Бен се настани удобно на седалката си.

Декорът беше изумителен. Див пущинак, осеян с руини на сгради, изоставени езически храмове, храсталаци и огромни канари. Изглеждаше напълно реалистично, а светлинните ефекти не отстъпваха на холивудски филм. В египетските силуети на храмовете се долавяше видимо масонско влияние; на заден план се виждаше огромна пирамида. Бен се опита да потисне пресните спомени, които тази сцена събуждаше у него. Все пак онова беше вече зад гърба му.

Отляво на сцената се появи някакъв мъж и претича през декорите, гонен по петите от гигантска змия, препъна се и замря в подножието на пирамидата. Докато беше в безсъзнание, три жени с необичайни костюми излязоха отнякъде и убиха змията със сребърни копия. Бен наблюдаваше внимателно. Всичко му се струваше много странно. Изуми го силата на пеенето. При това без микрофони. Зачете се в либретото на коляното си, като се опитваше да следи фабулата, но скоро загуби сюжетната нишка. Пък и не го интересуваше особено. Искаше само да види Лай, а тя трябваше да се появи по някое време в Първо действие.

Той се замисли за нещо свое и остави представлението да минава покрай ушите му. Беше пищно и впечатляващо с мащабите си, но някак си не го грабна.

Появяването на Царицата на нощта беше съвсем друга история.

Лай беше с дълга черна роба със сребристи отблясъци и с невероятна корона, и двете покрити с бляскави звезди. От момента, в който се появи, салонът сякаш затаи дъх. Прожекторите я проследиха, докато застана в средата на сцената. Изглеждаше напълно спокойна, като човек, който изцяло владее положението. Някой й хвърли червена роза. Тя описа широка дъга, прелетя над оркестрината и падна в краката й.

И тогава тя запя. Силата и дълбочината на гласа й го изумиха. Той я гледаше запленен. Не можеше да повярва, че това е същата онази Лай, която познаваше от толкова години. Сякаш музиката не идваше от нея, а извираше от някакъв божествен източник и тя само я предаваше в залата. Присъствието й, както и гласът й изпълниха оперния салон с такава извънземна красота, каквато Бен не бе усещал преди.

Значи такава била работата. Изведнъж Бен си даде сметка коя всъщност е Лай и за какво живее. Това беше нещо, до което трябваше сам да достигне. Никой не можеше да го разтълкува вместо него; всякакви обяснения биха звучали кухо и бездушно. При тази мисъл той усети как го побиха тръпки.

Арията й беше по-кратка, отколкото бе очаквал, но го зашемети напълно. После Лай напусна сцената, съпровождана от бурни аплодисменти и викове „Браво!“. Започна следващата сцена.

От либретото Бен знаеше, че към края на операта тя отново ще се появи. Имаше достатъчно време да слезе до бара и да изпие едно двойно уиски преди следващото й излизане на сцената. Той тихо се измъкна от ложата и закрачи по дебелия червен килим на коридора.

Горе-долу по същото време закъснелият посетител пресече фоайето. Огледа се. Не се спря на касата, не за това бе дошъл. Като държеше главата си приведена, той закрачи бързо към една странична врата, на която пишеше: СЛУЖЕБЕН ВХОД. Бутна я и влезе.