Фридрих Незнански
Тайните на елита (9)

В. А. Тур.

22 юни

Вениамин Аркадиевич разлистваше материалите по делото и презрително поклащаше глава. „Елитен“ жилищен комплекс. Нали според всички документи това проклето Покровско-Глебово се води за „елитен“ жилищен комплекс! И според нашите, и според милиционерските, и според градоустройствените.

Няма ли кой да обясни на тия тъпаци, че кученцата могат да бъдат „елитни“, а това, което е предназначено за елита, се назовава с думата „елитарен“! Дори той, Тур, дето не е филолог, го разбира. Вярно, това са дреболии…

Вечно го дразнеха такива уж дреболии. Ето и телевизионните говорители сега започнаха да въвеждат „нови норми“ в езика. Току чуеш „наука“ с ударение на първото „а“. Всички неграмотни трябва да се удушават, а не да се допускат на екрана! Отдавна е ясно, че редакторите в телевизията не знаят руския. А изобщо има ли на днешно време редактори, или всички са уволнени поради ненужност? Може въобще да е съкратена длъжността „редактор“? Щом няма вече политическа цензура, значи долу и езиковата? Свобода! Ето тази, малката, от три години е в телевизията. Нима през това време не се е намерил нито един неин познат, който да й каже честно: Катенце (или Машенка, Леночка, един дявол знае коя е), не се казва „наука“! Не може да има мода в ударенията и изобщо в езиковите правила! Например не може да е модерно да се казва „ходиме“. Или сред познатите й няма нито един човек, който да знае това?. Позор, позор… Вениамин Аркадиевич превключи с негодувание канала, но другата говорителка изръси нещо съвсем ужасно и Тур започна да натиска яростно всички копчета.

В такива минути Клавдия Степановна въздишаше тежко, прибираше празната чиния на мъжа си, поставяше пред него чаша чай и чинийка с домашни сиренки (голяма майсторка е на сиренките!) и започваше да го успокоява както може:

— Веня, но нали ние с теб говорим грамотно? Да. И децата ни така говорят, и приятелите ни. Не си останал единствено ти.

— Но, Клава, помисли си само колко млади хора са седнали сега пред телевизора! Помисли си на какво ще се научат и на какво ще вземат да учат децата си!

— Но нали тази младеж си има родители, които помнят как е правилно… Ще им обяснят…

— А защо родителите на тази, ококорената — Тур гневно посочи с пръст екрана, — не са й обяснили? Клава, колко си простодушна…

— Искаш да кажеш глупава — уточни усмихнато жена му.

— Искам да кажа, че колкото и да е печално, вече не може да се вярва, че в обществото са останали поне някакви следи от интелект. В противен случай самите ние оставаме излъгани. Ето пак! Сега пък изложбата била скулптурна.

— По-добре да го спрем, Веня. — Клавдия Степановна направо с риск за живота си взе дистанционното от ръцете на мъжа си и му пъхна една сиренка. — Съвсем забрави изненадата ми, а толкова се старах…

В действителност Клавдия Степановна отдавна, поне преди четири-пет години, когато по „телевизията“ се появиха новите ударения на старите думи, прерови всички речници с надеждата да се убеди в правотата на мъжа си. Уви! „Академичен“ и „академически“ се оказаха дублетни форми, а по отношение на „скулптурната“ Венечка изобщо не беше прав. Клавдия Степановна още тогава се разстрои, дори малко си поплака, но скри речниците по-надалеч и нищо не каза на мъжа си. Нали е истинска бойна другарка и за нищо на света няма да му забива нож в гърба.

Сега, когато Тур сипеше огън и жулел по адрес на „елитните“ жилищни комплекси, бойната другарка не беше наблизо и нямаше кой да го успокоява с домашна сиренка. А нали предстоеше ново изпитание: Вениамин Аркадиевич трябваше да посети въпросното Покровско-Глебово, да огледа местопрестъплението.

Разбира се, Тур очакваше, че Покровско-Глебово ще предизвика у него огромно раздразнение. Но се оказа, че думата „раздразнение“ не казва нищо! Той още от прага се разяри.

„Руско дворцово имение от осемнайсети век“. Да се смееш ли, да плачеш ли. Представяте ли си го пететажен? Не? Ами погледнете. Дори Зимният дворец е на три етажа. При това е Зимен дворец, а не жилищна сграда! Гигантомания и мания за величие на едно място. „Лужковски барок“, ха-ха. Върхът на пошлостта, върхът на безвкусицата. Съвсем са откачили тия градоначалници, Бог да ни е на помощ.

Загледан по „красотата“, Вениамин Аркадиевич за малко да се окаже блъснат от младеж и девойка по бели шорти, бели тениски и бели маратонки. От чантите през рамо — за разнообразие сини — стърчеше нещо неясно, някакъв спортен инвентар, дето не е за хора. Младежите припряно се извиниха и се мушнаха вън входа. Портиер с ливрея предвидливо им отвори вратата.

Следователят подсвирна с уста — виж ти какъв портиер. Гледат да са в крак с времето, да ги вземат мътните. А вечерта същият този портиер ще съблече ливреята и ще отиде да пие водка край метрото. Това не е живот, а театър. Интересно, какво ще му направят, ако не отваря добре вратата: ще му рязнат премията или мафията ще го линчува „в духа на времето“? Между другото могат и да му светят маслото — това са „новите руснаци“, те си имат свой „дух“…

Той се насочи към местопрестъплението — там, където е чакала „колата убиец“, стреляла самостоятелно по Марков, Тарасенков и Арбатова и техните телохранители. На кръстовището беше поставено табло: „Яхтклуб“, „Поле за голф“. Тур прихна на висок глас, подплаши два бели гълъба, кацнали на покрива на малкото съоръжение с неясно предназначение. За късмет наблизо нямаше никой друг освен гълъбите, но Тур нямаше да се притесни да се изсмее и пред хора. Виж им ума — поле за голф в „руско дворцово имение“! Как не ги е срам! Дори ученик знае, че голфът е „внесен“ в Русия от тези „нови руснаци“, новобогаташите, а през осемнайсети век изобщо не е могъл да съществува. Да не говорим пък че колите, с които пристигат тукашните жители, изобщо не се връзват с обстановката…

Наистина трябва да задължат тия изроди да пътуват из града с конски впрягове тройки, и то със звънчета! Паноптикум от Покровско-Глебово. Да ги сочат хората с пръст. А сега…

Какво ли имат вътре, в домовете си? Не е трудно за досещане. Фонтани насред антретата, водни дюшеци с реотани и разните там джакузи. С една дума, всякаква гадост, която не може да е присъствала в истинските стаи от осемнайсети век. В истинските стаи от осемнайсети век трябва да се разхождат дами в кринолини, а не госпожички по шорти.

В края на краищата какъв трябва да бъдеш, за да пожелаеш искрено да живееш в „дворцовото имение“? Луд музеен работник, библиоман, специалист по осемнадесети век. Плюс тлъсти суми в сметките ти. Но обикновено тези неща не съвпадат. Какво ти обикновено, никога не съвпадат! Един нормален „специалист“ би избягал от подобно място. Ако има вашите пари, той щеше да купи истински — точно така, истински! — дворец от осемнайсети век, щеше да го ремонтира както трябва и отвътре, и отвън, щеше да тръгне да издирва по антиквариатите истински предмети… Щеше да налага с тояги портиера (Вениамин Аркадиевич си помисли това с особено удоволствие).

А тези изпонакупили италиански мебели с извити крачета, произведени миналата година (или каквито мебели са сега на мода), и мислят, че живеят като придворни на Екатерина Велика.

Вениамин Александрович отмести поглед от таблото и за малко да се окаже под копелетата на минаващ автомобил, някакъв странен — един такъв дълъг, предълъг. Тур никога не можеше да различи марките на вносните коли. Той отскочи встрани, стъпи в тревната площ. Какво става тука — или ще те съборят местните спортисти, или техниката се опитва да те смачка (нали е двайсети век!)… „Не ми е тук мястото — помисли Тур. — А за какво си мислех? Колко всичко това не съответства на моята представа за осемнадесети век — тоест не на «моята представа», а чисто и просто на «нормалната представа». А каква разлика има? Не за това трябва да разсъждавам…“.

Не за това — обикновено внимателният Вениамин Аркадиевич изплю с голямо удоволствие изпушената до половина цигара „Беломор“ върху стерилно чистата зелена морава, точно на две крачки от коша за боклук, а по друг въпрос: че такива пари, както е известно, не могат да бъдат изкарани по честен начин. Той ли, Тур, следователят, да не знае. Парите, които позволяват на съвременния човек да живее в „дворцово имение от осемнайсети век“, дори да е имитация, могат да бъдат придобити само по пътя на убийства, шантаж, изнудване, в най-добрия случай от подкупи. А значи цялото това уж великолепие е изградено върху кръв и кости и сега край него вървят, карат коли, играят голф и се возят на яхти престъпници от такъв мащаб, каквито той, следователят с двайсет и пет годишен стаж, дори не е и сънувал.

Не, защо, разбира се, че е сънувал. А и е работил с такива. По-рано на една маса с Вениамин Аркадиевич срещу него са седели такива типове. Докарваха му ги под конвой. Само че по-рано беше ясно кой е виновен, а кой е прав. И Вениамин Аркадиевич изпращаше онези, виновните, зад решетките без никакви душевни терзания, а особено за оперативната работа началството го награждаваше с премии. А за сегашното служебно усърдие може и да не го погладят по главата, дори обратното. Ето ги сега — профучават с лимузините си, изтласкват на банкета мирния пешеходец, старши съдебния съветник Тур, и изобщо морето им е до коленете. Сега ръцете на ченгетата са къси, за да докарват такива престъпници. Господари на живота…

На Вениамин Аркадиевич му стана страшно. По-рано служеше на Родината и Родината му беше благодарна. Сега пак служи на Родината, а тя… Тя мълчи. Сега вече тази Родина никой не я представлява… Тя се превърна в нищо. Разбира се, тя е с Тур, но вече никъде я няма, останала е само на едно място — в паметта му. Ей богу, сякаш служи на образа на Прекрасната Дама…

Вениамин Аркадиевич усети, че въпреки горещия ден от обида върхът на носа му замръзва. Като наближи мястото на престъплението, той отново запуши.

Тук, на мястото на разстрела на потърпевшите, имаше толкова цветя, колкото Тур не беше виждал дори в цветарски магазин. А и самите цветя бяха малко странни, не можеш да ги познаеш какви са. Е, розите — те са ясни. А това са лилии — Вениамин Аркадиевич познаваше лилиите, защото веднъж за някакъв празник подари на Клавдия Степановна от тях и за дълго запомни тежкия аромат на белите красавици, който изпълни цялата къща. Естествено, Клава беше благодарна, цветята й харесаха, пък и да не беше ги харесала, думичка нямаше да каже, но Тур се зарече да не купува повече от тях — от аромата им така го боля главата и дори беше като замаян. Пък и ако си говорим честно, тези цветя не са за неговия следователски джоб.

Вениамин Аркадиевич просто не познаваше другите цветя. Ами никога не беше ги виждал, и това си е. Спомни си книжното название „орхидеи“. Интересно, дали има тук такива?

Всъщност — изобщо не е интересно.

Тези бандити, тези долни зверове пилеят пари за неизвестни на науката цветя — може да си ги доставят направо от Австралия? Не е ли все едно на загиналите Марков и Тарасенков какви цветя са поставили техните приятели на лобното им място? А ако същите тези приятели със същите тези пари, с които са изписвали цветята от Австралия (Вениамин Аркадиевич вече сам си повярва в „австралийската“ версия), бяха изкупили метличините на бабите около метрото… Той ясно си представи баба, на която подават две зелени банкноти за букетче метличини. Бабката май няма да преживее такъв потрес.

Ама да, това е чудовищно: бедняците по гарите и тези „орхидеи“ за загиналите бандити. Пенсиите на старците и джакузито в домовете на тези отрепки. Вениамин Аркадиевич си спомни, че съседът му, осемдесет и четири годишният Пьотър Александрович, честичко му искаше на заем в края на месеца по четири рубли и осемдесет копейки: точно колкото струва един хляб в магазина на ъгъла. Обикновено Тур нямаше дребни и се опитваше да пробута на старчето десетачка, но той нито веднъж не я взе — и е ясно защо. Няма да се стърпи, ще похарчи останалите пет рубли и двайсет копейки преди пенсията — ще си купи например два домата, без които напълно може според държавата, а сетне, като си получи парите, ще трябва да връща такава голяма сума. Обидно е… Пък и при пенсионерите всичко е пресметнато до копейка — какво могат да си позволят и какво не могат. Тур разбираше стареца, преравяше джобовете на двете си сака, на якето и палтото и намираше точно четири и осемдесет. А когато Пьотър Александрович идваше да му връща заема, Вениамин Аркадиевич много пъти се беше опитвал да хитрува: Пьотър Александрович, драги, ама вие сте забравили, нали вече ми върнахте парите. Но дядото беше твърд: помня много добре, не съм ги връщал.

А тукашните юнаци оставят като бакшиш месечната пенсия на Пьотър Александрович. Гадно, долно, срам и заради тях, и заради себе си, и — звучи високопарно, но не можеш да го кажеш по друг начин — срамота и заради държавата.

„Какво разследвам аз? — попита сам себе си Тур. — Кой, как и за какво е убил тези бандити? А кому е нужно това? Бездруго Марков и Тарасенков си заслужават куршума дори само заради това, че са могли да си позволят да живеят в такива условия. Нека тия отрепки да се изяждат помежду си! Е, не е редно един старши съдебен съветник да изказва подобни бунтарски мисли, но сега ми е все едно. Други неща заслужават разследване, други…“

Тур не издържа и си тръгна. Беше му писнало от това Покровско-Глебово. Не можеше да мисли там за делото…