Фридрих Незнански
Тайните на елита (35)

Денис Грязнов.

29 юни

— Чичо Слава, ало, чичо Слава!

— Здравей, мерзавецо. Само не ме моли да позная защо звъниш.

— Какво да моля, нали и така позна?

— Този път май не.

— Я стига, станало ли е нещо там?

— Не ме обърквай, като ти трябва нещо — казвай.

— Трябва ми Тарасенков. Тоест е желателно да науча… С една дума, тук при мен се очертава нещо. Съобразих, може би и ти… Но това не е за по телефона. Имам един–два въпроса към ония момчета, Ратников и Муха. Ясно, че няма да ме пуснете при тях, но виж…

— … Но виж, патологоанатома ще пуснем. Наистина, той не е обучен да задава въпроси, пък и няма нужда…

— Какво-какво?

— Добре, наистина не е за по телефона.

— Пристигам…

— Довечера, приятелю, довечера.

— А сега защо да не е вечер?

— Защо? Наистина защо да не е вечер… Твоят стар чичо се е увлякъл в работа.

— Чичо Слава, няма да дочакаш комплименти — например как да си стар, щом си като краставичка… На началника на МУР не му отива да кокетира, нали така?

— Момченце, започваш да ме ядосваш. След половин час да си тук като щик.

— Да се кача ли?

— Няма нужда. Ще почакаш в колата.

— Тъй вярно, след половин час. Тъй вярно, в колата! Винаги готов!

— Ей че досадник.

Денис отиде на „Петровка“, паркира и започна да наблюдава излизащите. Явно в криминална милиция климатиците не работеха — стражите на реда излизаха вяли, отпуснати, в очите им се четеше мечта за прохладен душ. На стъпалата рижа мадама на средна възраст, облечена въпреки жегата с поло и тъмни дънки с маратонки, говореше през зъби нещо на младеж с кръгли очилца. Сблъскаха се на вратата: тя излизаше от сградата, момчето пък, стиснало дебела папка под мишница, бързаше с всички сили да влезе вътре. Строгата дама завърши речта си и тръгна обратно, момчето виновно заситни след нея. Изглежда, е носел информация за нея, но твърде много е закъснял. Тя вече се отчаяла, канела се е да си тръгне, а той, хубавецът, пристига…

Грязнов старши се сблъска с двойката на вратата, кимна, пропусна жената пред себе си и сдържайки крачка (не е удобно един началник на МУР да скача пред подчинените си!), тръгна към колата на своя племенник.

— Каква е тази девица, която не се страхува от жегата? Онази, дето току-що й направи път на вратата? — поинтересува се Денис, докато стискаше ръката на чичо си.

— А, тази ли… — Грязнов старши назова известна в милиционерските среди фамилия. — Свещената крава на генерал… — Той назова още по-известна фамилия. — Уж разкрива при него практически всички престъпления, които се разследват в управлението. Технологията е следната: трепят се момчетата, събират информацията: всичко, което е възможно по делото. Дават й го в човката. И когато всичко е ясно и няма повече за разгадаване, нашата красавица отваря устата си и озвучава изводите, които най-последният кретен оперативник отдавна сам е направил.

— Чичо Слава, това е свинство. Но нали ти…

— Искаш да кажеш, че аз съм главният? И какво? Първо, над мен има началник на главното управление, а, второ, този отдел в МУР е един от най-добрите по разкриваемост, аз, главният, не мога да се нарадвам. Генералът е странен човек, както се казва — с редки душевни качества. Нека си играят игричките.

— А тя защо се е облякла като за Северния полюс? Разбирам да е принципна и да ходи с униформа — тогава да. Но ако не е с униформа, поне да ходи със сарафан — повече ще й пасва за такова време.

— А тя студува. Видите ли, мръзне. Достатъчно, темата е изчерпана.

Изведнъж Грязнов старши сбърчи нос.

— Я ми кажи ти, Денис, кой ти позволи да използваш вълшебната напитка, наречена „бира“, за такива глупости като поливане на дрехите?

— Чичо, най-напред няма да ме смутиш, второ, няма да ме объркаш. Може с празното си любопитство към съдбите на служителите от главното управление да съм те откъснал от темата, но сега целият съм слух…

— По-добре млъквай, че половин час ще съставяш витиеватата си фраза, няма да ни остане време да си поговорим.

— Доколкото разбирам, Муха и Ратников са мъртви?

— Повече от мъртви.

— Как така „повече“?

— „Повече от“ е образно казано. Което ти, младежо, не си способен да оцениш. Така че продължавам сухо и приземено. Завчера арестувахме един дядо. Един весел, палав. Събираше около себе си хората и ги забавляваше с вицове и смешки направо пред вратата на „Петровка“ №38. На това отгоре няколко дни поред, но на никого не му идва наум да го претърси: мислим, че е шегаджия или откачен, или и двете заедно. Доблестните защитници на реда в лицето на служителите от Московска криминална милиция дори не можеха да си представят такава наглост…

— А, къде ти!

— Мълчи, хлапе. Но ето че идва по работа млад оперативен работник от Северния окръг… по дяволите, забравих му фамилията… Няма значение. Момчето — боец, пари му под краката, ентусиазмът кипи в него като Змей Горянин…

— Чичо Слава, ти си бил поет.

— А ти, племеннико Денис, приземена особа. И тъй, нашето момче забелязало дядката. А онзи, трябва да кажем, беше много колоритен: дребосъчест, като гъбка, с гърбица, побелели кичури до пояса, много голяма шапка, една зелена, с увиснала периферия… Чудо старче! Обаче не е бездомник, както можеш да си помислиш. Тоест не вони. Чисто старчето. Върти се по тротоара и си пее песничка, сигурно собствено творчество. Вече не помня думите, но същността е следната: има всякаква стока, идвайте и вземайте, само не се престаравайте, заради здравето си значи ви моля, защото ще опнете чепки… Абе едни прозрачни намеци, и идиот ще разбере. Лепеше се за минувачите, дърпаше ги за дрехите, тичаше след тях, размахваше си торбичката.

— Значи истински цирк. И този ваш боец, разбира се, го арестува.

— Ами да. От една страна, млад, глупав, не се замислил, че е невъзможно дребен наркодилър да работи точно пред МУР и затова е под нашето милиционерско достойнство да се занимаваме с психари. А, от друга — той се оказа прав, а не нашите умници, и аз в това число!

— Я да позная…

— Няма да познаеш, не си губи напразно времето. Попаднал този екземпляр от хомо сапиенса… дори не сапиенс… добре де, попаднал в Бутирка, в килията, където е Муха. Е, ти си виждал Муха. Тези двама артисти или ще се изпобият, или ще станат най-добри приятели. А понеже Муха беше поне напълно дружелюбно същество, двамата с дядката, така да се каже, се намерили. Но дядото е ненадминат майстор в жанра, затова Муха се оказал някак си втори глас.

— Вие откъде знаете тези нюанси? Да не е имало осведомител в килията?

— А как иначе, имаше. И в едната, и в другата, където беше Ратников. Само че ако бяха останали живи…

— Какво!

— Денис, не ме прекъсвай, моля те с добро. И аз се развълнувах. Старее чичо ти Слава, старее.

— Мълча. Свеждам глава пред вашите бели коси. Слушам с благоговение.

— Добави: „Благоухая на бира.“

— Благоухая на бира — послушно повтори Денис.

— Старчето внесло свежа струя в килията. Така, не се подсмихвай. Нали слушаш с благоговение. Никакви долни асоциации. Повтарям: внесло свежа струя. Казано по-просто — развеселило компанията. Хайде, казва, приятели, да украсим печалния си живот, да разперим посърналите криле, да си подарим празник. Ето, какво се задава скоро? Аха, Независимостта на Русия. Тогава да отбележим практически рождения ден на нашата велика държава…

— Какво, да не е докарал пиячка?

— Ех, Дениска, колко банално мислиш. Направил спектакъл. Съвсем истински спектакъл. Самият той — режисьор, Муха в главната роля, останалите затворници — актьори. Забележи, какви качества трябва да притежаваш, за да може още първия ден от пристигането си в килията не просто да останеш без нито една синина, но и да направиш от печените бандити актьори! Беше удивителен тип.

— Беше?

— Аха… Нещо героично и тържествено, но и скандално едновременно — изобщо не мога да кажа какво точно са играли, защото затворникът, когото разпитвахме, не е разбрал много. Простичък е.

— А нямаше ли от „сложните“?

— Няма. Останал е един жив. Единствен от обитателите на трите килии. И то, защото по време на представлението са го водили на разпит…

— Господи, та какво е било толкова това представление?

— Сега вече няма да узнаем точно. Доколкото разбрахме, били са дадени общите рамки на действието, за останалото актьорите импровизирали — как иначе, като са имали само едно денонощие за репетиция!

— Времето…

— Там е тя. Изглежда, времето му е било малко. Но не е това главното. А това, че в края на спектакъла непременно се полага така нареченият салют.

— Аха, ясно. Тоест не е ясно как той…

— Ами точно това вече никой не може да разбере. Може да се гарантира, че не е носел нищо със себе си. Но виж какъв фокус: обяснил идеята на съкилийниците си, всички са знаели, че ще има салют. Е, не са знаели естествено как ще стане. Смятали, че ще стреля през прозорчето, през решетката. Разбира се, после тежко на хулиганите, затова пък… Така ги навил дядката, че всички чувствали ентусиазъм, направо щур подем: да става каквото ще, ще си направим празник, ще се веселим, та ако ще… и така нататък.

— Но технически…

— Да, да, и за това. Всички са знаели, че се готви салют. Дядката обявил: нямам никакви подръчни средства освен технически гений. А ми трябва това и това, и това… И тръгнали хората със скромните си запаси, при това се искали някакви невъобразими предмети: от сапун до строго забранените връзки за обувки, крито все пак някой се изхитрил да прекара контрабанда. И измайсторил нещо…

— Някак не ми се вярва. Или наистина е бил технически гений.

— Ами да, нищо няма да научим със сигурност. Може да е имал отровна слюнка. Или направо вълшебна. Ако се съди по времето, те са изиграли спектакъла си (нашият свидетел, когото водили на разпит, е знаел кога ще започне всичко), а като дошло време за салюта, и гръмва. Три килии са разрушени: онази, в която е ставало безобразието, и двете съседни. В едната от тези двете беше Ратников. Всички са загинали — разбираш ли, всички. Шестдесет и осем трупа, включително двама пазачи в коридора.

— И самият…

— Да, и самият. Старецът камикадзе. Наистина нещо не е бил в ред с главата.

— А може и да е бил наред. Може поръчителят да му е обещал да осигури семейството му до гроб. Да кажем, че са сключили такъв договор. Знаеш ли, чел съм, че такива неща стават на кино, в нелегалното, разбира се: актьорът умира пред камерата от мъчителна смърт, а след това жена му и дечицата, които са тънали в нищета, си живеят доволно.

— Аха. А не са ли могли да измислят нещо по-просто? Впрочем тук има толкова неясни неща, че всичко е възможно.

— Слушай, чичо Слава. А защо изобщо му е бил този спектакъл? Е, получил задачата, гръмнал. И себе си гръмнал. Все едно, ще се мре.

— Нали ти казах, Дениска, ти си приземена особа. Щом все едно, ще се мре — защо в края на живота наистина да не си направи празник? Представление без зрители. Което вечно ще се запомни от хората, които всеки момент ще загинат, тоест всъщност никой няма да го запомни… Някой философ щеше да говори за „висша степен на свобода“. Или „стъпка“, а не „степен“.

— Затова винаги съм смятал философите за параноици. Или шизофреници. Не съм много добре с терминологията. А по-нататък какво стана?

— На практика нищо. Когато гръмва, конвоиращите тъкмо водели онзи тип, единствения останал жив. Е, върнали го веднага в коридора и обратно на разпит: какво готвехте тука? Защо не разказа за това. Разбира се, той разказал — какво има да губи? А сега аз ти разказвам. Животът не стои на едно място. Твоите съображения?

— Какви ти съображения, чичо Слава! Едно ми е съвсем ясно: не е бил случаен откачен.

— А защо да не е случаен?

— Нали сам каза: натискал се, няколко дни дежурил с наркотиците си край Главно управление на МВР и край МУР, буквално пред очите ви, правил е всичко, за да го забележат и арестуват. А какви са били тия няколко дни? Точно тези, през които бяха арестувани Муха и Ратников. И не е ли символично, че са загинали още първия ден, когато започват да си признават?

— Прилича на истина, племеннико, прилича, макар да няма доказателства за това и по всяка вероятност няма да има…

— А там… В трите килии…

— Прах, Денис, прах. За патологоанатома го казах просто така. Няма защо да го викаме.

— Да. Страшничко.

Денис едва сега забеляза, че двамата с чичо му Слава безцелно кръжат из града, а в момента се намират в ужасно задръстване. И, ако се съди по това, което става в огледалото за обратно виждане, стоят вече над десет минути.

— Чичо Слава… Бих си отишъл у дома да се преоблека. Все пак ухая на бира.

— Отивай си. Ако обичаш, само ме върни при моята кола. А после си отивай. Много си ми потрябвал, скунс проклет. Както пише в кръстословиците, „вонящ американски пор“.

— Защо „американски“? — обиди се Денис. — Бирата беше чешка.

— А сега е на мода нашето! Купувайте, разбираш ли, руското! Но при наш Денис всичко е наопаки. Сега ще те предам на милиционера — Грязнов старши махна с ръка към катаджията, опитващ се да разпръсне задръстването. — Нека те помирише. Надявам се, че ще му хареса.

— Чичо Слава, прав ли съм все пак, как мислиш?

— Питаш за това, че в показанията на Муха и Ратников толкова на място се споменава Тарасенков? Нали си прочел показанията — правилно ли съм разбрал?

— Горе-долу да.

— Тоест пихте с Дудинцев.

— Е, чичо Слава, не се измъквай. Нали точно за Тарасенков са работили? Тяхното убийство потвърждава ли, че са казали истината?

— И какво? Искаш да кажеш, че Тарасенков е гръмнат, защото е ръководел шпионска кантора? Може и да ти повярвам, но при нас, както вече ти казвах, следовател по убийството на Тарасенков е другарят Тур, той си има свое мнение по въпроса и хич не са му нужни два трупа в повече.