Фридрих Незнански
Тайните на елита (33)

Денис Грязнов.

29 юни

— Е, какво правят нашите момчета?

— Ментосват момчетата.

Дудинцев се наведе през дръжката на стола, протегна се към хладилника и измъкна звънко отвътре две бутилки бира. Халбите, приватизирани от павилиона за бира още в далечните социалистически времена (по-просто казано — свити, ако говорим честно, другари милиционери!), вече бяха на масата. Дудинцев щракна капачките с отварачката, изпразни съдържанието на първата бутилка в чашата — доста неловко го направи, по стените потече пяна и много бързо стигна до политурата на масата. Не успя да изпразни втората бутилка: Денис я хвана в движение от ръцете му.

— С твое позволение, аз няма да пия от чаша. Ние караме по-просто. — Той поднесе гърлото към устните си.

Дудинцев се намръщи едва забележимо.

— Добре бе, естет такъв — измърмори добродушно Денис. — Не се фукам. Дори има специална теория за такива като мен.

— Теория ли?

— Ами да. Бирата не се пие от шишето поради лошо възпитание, а защото харесваш вкуса, а миризмата не. Пояснявам: гърлото на шишето е тясно, чувстваш вкуса, но миризмата не стига до носа ти. А като подушиш халбата, и ти се отщява да пиеш…

— Добре, добре, голям си теоретик. Сега сериозно. Имаш ли предположения защо момчетата лъжат?

— Относителни…

По-точно Денис нямаше никакви предположения. Валерий Муха и Аркадий Ратников внезапно и едновременно бяха променили показанията си. Интересното в случая е, че са били държани в различни килии и ченгетата не виждаха и не можеха да измислят нищо, което да ги е подтикнало към саморазобличаване. Следователят не е съобщавал на „бръмбарите“ за резултатите от „дезинфекцирането“, като че ли не е имало други източници, от които са могли да научат, а и резултатите от акцията, казано направо, не са впечатляващи, така че уж няма от какво да се страхуват. Или все пак някъде нещо са доловили и са се изплашили?

— Муха подскачаше, правеше гримаси, почесваше се като глупава маймуна — успяваше да разкаже Дудинцев между огромните глътки — и все въртеше около това, че не е можел по друг начин, съвсем не е можел значи, по неволя бил лъгал, влезте ми значи в положението. Само дето „гражданинът началник“ не хваща вяра, други са времената.

— А и контингентът като цяло е друг… Странно нещо. И, разбира се, не обясни защо не е можел по друг начин, нали?

— Къде ти. Само започваше да се почесва по-звучно, направо със скърцане. Естествено, с лъчезарна усмивка.

До вчера момчетата твърдо настояваха, че през целия си дълъг трудов живот не са виждали никого, който да прилича на описвания от Грязнов „младеж“. А днес сутринта и двамата бяха получили озарение: изведнъж разбрали, че въпросният „младеж“ не е друг, а техният работодател и фактически началник Валерий Павлович Кулаков.

Ако се съди по протокола от разпитите, Муха и Ратников са били приятели още от детството — както се изразил Муха, „дружбата ни се зароди на пясъчника“. Денис веднага си представи как немирният Муха с идиотско хилене руши замъците на Ратников и навъсеният Аркаша мрачно се обръща и награждава Муха с първата в живота приятелска плесница с лопатката. Лопатката, мечтаеше Денис, е тежка, за предпочитане метална.

След института Аркаша и Валера, чисти и прекрасни по душа момчета, си въобразяват, че са последната опора на умиращата родна наука. Седем години „последната опора“ превива гръб в секретен институт, маскиран като „пощенска кутия“. При това в най-добрите традиции на новоизпечената държава заниманията с родна наука никак не могат да нахранят гладните. По-точно петгодишният син на Ратников наистина ходи без панталон (тук трябва да се има предвид образният начин на говорене на разказвача Муха), а жена му, бойната приятелка архитект, мълчи, въздиша тайно и по цели нощи стои наведена над „частни“ чертежи. Самият Муха пък така и не се оженва — „не можех да поема тази отговорност върху себе си“.

Идеализмът на двамата приятели вече е посвършил, когато на хоризонта се появява „младежът“.

„Ние с Аркаша за нищо на света няма да се забъркаме с нещо престъпно, вярвайте ни — говори Муха на разпита. — Всякакви стрелби и разни от сорта не са за нас, ние, както се казва, сме законопослушни граждани. А да не би да е незаконно да търсиш информация? Разните там журналистчета цял живот се прехранват от това — те да не са престъпници, а?“.

— Погледни, ето най-удивителното — Дудинцев посочи с пръст един пасаж от протокола за разпит на Ратников.

„За нищо на света не бихме се свързали с откровен престъпник — прочете Грязнов. Той си представи Ратников как мърмори, загледан в масата пред себе си. — Валерий Павлович просто ни предложи да добиваме информация. Обърнете внимание, не да я изтръгваме от някого със сила, а да я добиваме с електронни методи. Сега всеки има достъп до Интернет. Например журналистите непрекъснато го използват като справочна система и невинаги онова, което научават за някои личности, се харесва на въпросните персони. Но това не е престъпление, нали така?“.

Ако не се вземе предвид разликата в маниера, с който излагаха мислите си, Муха и Ратников си признаваха съвсем еднакво — с едни й същи думи. Разбира се, те са приятели от „пясъчника“ и логиката им може да е много сходна, като на близки хора, но не чак до такава степен!

Дудинцев наблюдаваше с интерес как Денис държи замислено над отворената си уста обърнатата бутилка. В нея нямаше бира, само по стените бавно се стичаха останки от пяна. Денис като че ли не забелязваше това, а все чакаше и чакаше кога най-сетне прохладната напитка ще стигне до устата му. Най-сетне Дудинцев се смили над бедния човек и бръкна в хладилника.

— Аха, благодаря — механично промърмори Денис, когато Дудинцев внимателно измъкна от ръката му празната бутилка и я замени с пълна, ледена и запотена. Жадното ченге опразни също така механично в устата си новата бутилка, но свикнал допреди малко да изцежда капки от празното шише, гаврътна бирата доста рязко и скъпоценното питие потече като река по брадичката на Грязнов, по врата, ризата и най-накрая по панталона му.

— Ох, че хубаво, ох, че прохладно! — почти зарева Грязнов, откъсвайки се от размишленията. — Тази година юни е прекалено горещ. Колко хубаво, че имаш тук хладилник.

— Имам хладилник, но виж, нямам пералня в кабинета — у нас някак си не е прието. Нямам и чифт бельо за подмяна. Така че ще се наложи цял ден да ухаеш.

— Няма значение, ще бъда ароматен. Ще лепна, ще съм вкусен… Осите ще се лепят по мен на рояци — разбира се, женските оси…

— Да не би осите да обичат бира?

— Не знам… Със сигурност обичат портвайна… Веднъж миналото лято силно намалих популацията на осите на планетата: забравих на балкона половин чаша портвайн. Отивам на сутринта, гледам — чашата пълна догоре с мустакати удавници.

— Голям си садист.

— Аха. После се засрамих от себе си. — Денис пак се залови да прелиства протоколите.

По единодушното признание на сладката двойка Валерий Павлович се появявал всеки ден в офиса, но оставал не повече от половин час. Около единайсет часа момчетата му се отчитали за извършената работа. Той приемал работата безстрастно: не давал нито оценки, нито съвети. Щом приемел работата, босът включвал третия компютър в кантората своя личен, Муха и Ратников нямали достъп до него (трудно е за вярване, хакери ли са, или не са?). Компютърът му бил оборудван с всички техни открития, така че лично можел да следи каквото си иска и когато си иска, без да уведомява подчинените си. Те стигнали също до извода, че като човек Валерий Павлович е достатъчно безпринципен и заради пари няма да се посвени от нищо.

— Така, за парите — поинтересува се Денис. — Младежът щедро ли е делял със сътрудниците си?

И тогава сам си отговори, прелиствайки страницата на протокола:

— Аха… Изобщо не е делял с тях. Вземал цялата печалба за себе си нашичкият. А момчетата са били на заплата при него. Е, трябва да се предполага, че все пак заплатата ще е била по-голяма, отколкото в „пощенската кутия“. Колко е непристъпен само нашият фигурант!

— Фигурантът наистина е непристъпен, по-точно бих казал някак виртуален. Проверихме го и открихме, че паспортът на името на Валерий Павлович Кулаков е откраднат от истинския Валерий Павлович Кулаков преди три години и човекът е подал заявление за кражбата в милицията. А сега ще ти направя подарък. Номерът на онзи мобилен телефон, който ти размахваше пред „бръмбарите“, е регистриран със същия откраднат паспорт.

— Хубав подарък — промърмори Денис. — И какво, никъде ли не се е издънил този Валерий Павлович? Нито веднъж не се е издал? Железен ли е? Нито веднъж ли не се е напил, не се е разчувствал пред момчетата? Спец, а?

— Ще прочетеш ли до края, нетърпеливко?

— Тоест все пак се е издал! Аха, аха, вече чета…

„Преди две или три седмици, не помня точно — споделя това обстоятелство Ратников, — Валерий Павлович се появи в офиса и малко не беше на себе си.“

„Нашият Валерий Павлович пристигна пиян като гъз“ — изразява се Муха къде по-ясно.

Състоянието му е необичайно, както е необичайно и времето за посещение: наближава нощта, момчетата се готвят да изключват компютрите и да се прибират по домовете си. Валерий Павлович е разчувстван, нарича Ратников и Муха „синчетата ми“, макар че какви синове са му те — едва ли може да му се дадат повече от трийсет и пет години.

И, изглежда, Валерий Павлович сам не е наясно какво иска да каже на „синчетата“ си. Първо измърморва нещо от сорта, че ако се случи нещо с него, ще им се наложи да работят направо с генерала. След това се изчервява, пребледнява, тресе на всички страни главата и ръцете си и ги заклева със страшен глас: един вид, не работете с генерала, защото не можете се отърва от неприятности. Същността им убягва, но в процеса на разговора се появява името на генерала — Тарасенков, Ратников го запомня, а за Муха от едното влязло, през другото излязло, затова пък запомня добре поведението на началника си и го описва много ярко и трябва да се предполага — нагледно.

— Тарасенков! — Очите на Грязнов пламнаха подозрително.

— Какво, да не е твой познат? — уж безразлично се поинтересува Дудинцев.

— Мой, не мой… Разбира се, генералът е бивш… А и във всякакъв смисъл — също е бивш…

— Какво, какво? — Дудинцев се ококори. — Ще разкажеш ли ясно?

— Не, още е рано. Няма за какво. — Той погледна с погнуса празната бутилка бира, половината от която преди малко така прибързано изля върху панталона си.

— Няма какво да ми даваш знаци, бирата свърши. Така че разказвай, Грязнов, без–въз–мезд–но.

— Тарасенков Виктор Тимофеевич, генерал в оставка от ФСС, председател на тенисната федерация на Руската фе-де… ей че тавтология… Та той значи, Кирил, вече от седмица е труп.

— Ммм. А ти откъ… аха, нали имаш чичо.

— Да, чичо Слава сподели.

— Е, и?

— Какво е, и? — Грязнов отново погледна изразително празната бутилка.

— Проклет шантажист.

— Кириле, както забелязвам днес с опитно детективско око, непрекъснато обиждаш.

— И нищо друго ли не забелязва твоето детективско око?

— Е как, забелязва. Тоест забелязах преди половин час, когато отваряше хладилника… Стипца.

— Ето че и ти обиждаш. — Дудинцев пак бръкна в хладилника, извади и отвори нова бутилка. — Е?

Денис жадно грабна плячката.

— Какво „е“? Преди една седмица в Покровско-Глебово…

— Това близо до канала „Москва“ ли е?