Фридрих Незнански
Тайните на елита (7)

В. А. Тур.

22 юни

В болницата съобщиха на Тур, че състоянието на Арбатова не предизвиква опасения, но все още е в шок и ще му разрешат да се срещне с нея най-рано утре. Пак засега е в реанимацията и лекарите не се наемат да предскажат кога ще е готов за разговор със следователя. По принцип Тур беше готов за такова развитие на събитията — звънеше, за да се убеди. До идването на Дубров оставаха почти два часа и Вениамин Аркадиевич реши да не чака и неочаквано да посети Вьошенка.

Разбира се, трябваше да прати на мениджъра призовка. Да си намери пролука в разпределения до минута график, да отмени някой и друг коктейл или визита при фризьор. Но с призовка ще се яви най-рано утре, а делото чака.

С показността си, с хипертрофираните, предвзети емоции, с циничната си откровеност шоубизнесът (и всичко, свързано с него) беше дълбоко противен на Вениамин Аркадиевич. Всички тези съвременни „звезди“ със „звездните“ проблеми за своите любовници, кучета и тоалетни, които не се притесняваха да разказват пред цялата страна от телевизионния екран. Наскоро Вениамин Аркадиевич прочете интервюто на една такава „звезда“, която си признаваше, че пише песните си изключително в тоалетната. Значи след всичко това можеш да ги слушаш също единствено в тоалетната. Колко далеч са всички тези „звезди“ от истинските звезди — Вертински, Баянова, тези не просто талантливи, но интелигентни и мъдри хора.

Разбира се, за Вениамин Аркадиевич беше мъчително да се потопи в блатото, но без да размисля, извика кола и пое към студиото. Защото не беше свикнал да прехвърля своята работа на чужди рамене. И още, защото всред цялото това псевдовеликолепие на псевдоталантливи хора някой си Владимиров поради своята младост и неопитност със сигурност щеше да изгуби способността да мисли трезво.

На входа към олющения хангар, наричан студио, Вениамин Аркадиевич трябваше да покаже документи и дълго да обяснява защо се е явил без предварителна уговорка. Разбира се, пуснаха го, но едва след дълги телефонни разговори на охраната с Вьошенка и милостивото съгласие на последния да отдели буквално няколко минути.

Трябваше да дойде с ОМОН, ядосваше се той, докато вървеше по пустите коридори — охраната дори не си направи труда да обясни как да намери мениджъра, когото Вениамин Аркадиевич вече ненавиждаше люто. Изведнъж зад ъгъла върху него връхлетя младо създание с макиаж, по-скоро подобен на грим, и с поличка, която едва прикриваше кльощавото дупе. Въртейки очи, създанието му обясни как да стигне в операторската и с възторг описа с какво е облечен днес Вьошенка.

Вьошенка (Тур го позна само по дрехите) слушаше нещо със слушалки на ушите, вероятно заедно с тон техниците. Всички седяха с гръб към широко отворената врата и дори не забелязаха или се направиха, че не забелязват как Вениамин Аркадиевич влезе. В такава ситуация беше безсмислено да кашля или чука, за да му обърнат внимание. Най-сетне, щом завърши прослушването на фрагмента, мениджърът свали слушалките и като се обърна на въртящия се стол, забеляза следователя.

— Ах, здравейте! — Той махна кокетно с маникюрените си ръчици. — Вие ли сте Вениамин Аркадиевич?

— Добър ден. Аз съм старши следователят по особено важни дела при Московска градска прокуратура Вениамин Аркадиевич Тур. Къде можем да поговорим на спокойствие?

— В моя кабинет, той е отсреща. — Пискливият гласец, лигавите интонации, ризата с къдрички — всичко това навеждаше на мисълта, че ако Вьошенка не е хомосексуален, то поне много се старае да изглежда такъв.

Кабинетът се оказа малък — около три метра на ширина и четири на дължина. Подът беше постлан с нов, рядко чист килим, сякаш по него не са стъпвали с обувките, с които се ходи навън. Покрай стените имаше шкафове с компактдискове, непосредствено до прозореца — двукрила маса отгоре с компютър с 21 инчов монитор. Всички мебели бяха нови, съвсем прилични, в един цвят, може би от един комплект. Затова пък картините по стените накараха Вениамин Аркадиевич да се изчерви — никога не беше виждал такава откровена порнография. Домакинът премести коженото въртящо се кресло за госта, а той седна до масата.

— Извършени са убийства, вашата вокалистка е в болницата, а вие продължавате да работите, все едно че нищо не е станало? — поинтересува се Вениамин Аркадиевич, като се: стараеше да гледа точно в мениджъра, но окото му непрекъснато попадаше на нещо скандално.

— Слава тебе, господи, че Кристиночка е жива! — занарежда Вьошенка. — А работата… — Той замълча, наведе на една страна напомадената си глава, сякаш претегляше дали заслужава да бъде достатъчно откровен със следователя, и като реши, че може би заслужава, продължи с вид на неподправена искреност: — Знаете ли, в новата ни програма са вложени таакива пари! И ако успеем… а ние се молим за успех! От това зависи по-нататъшната кариера на Кристиночка.

Изглежда, искрената загриженост за бъдещата кариера на Арбатова, от която зависи и неговото — на мениджъра — благосъстояние, трябваше да накара следователя да разбере, че той не е заинтересуван от смъртта й.

— Щом се надявате Арбатова да успее, сигурно добре я познавате, разкажете за нея.

— Ай, какво да ви разказвам?! — Той плесна с ръце. — Занимавала се е в музикално училище. Получила е зрелостно свидетелство. По-нататък — Гнесинка. Шопен, Шуберт… Ще кажете, че това е скучно, нали? Разбира се, тя избира поп музиката…

— И от самото начало сте нейният мениджър — вметна Тур, като се стараеше да се абстрахира от чувствените въздишки на събеседника си.

— Какво говорите! Тя започна с един дъртак. Господи, колко досаден беше! Закостенял, еднообразен, опитваше се да я накара да пее музика, написана за фригидна аудитория от импотентни. Но беше приятел на семейството. Представяте ли си, те не се притесняват от такива приятели! Боже, тя беше вяла, отвсякъде скована от някакви идиотски, отдавна изживени морални принципи, не можеше да се разкрие, постоянно линееше!

— Може би просто вокалните способности не са й позволявали да постигне успех?

— Какво общо има вокалът?! Това отдавна не е модерно. Изобщо никой не се интересува сега от това. С нейната пластика, с нейния финес, с нейната външност, със способността й да импровизира?! Знаете ли, аз я видях за първи път на една вечеринка по повод презентацията на нов албум на нейната маминка. Ай, няма да говорим за маминката, разбира се, тя е много солидна, но Кристина! Всички се бяха напили до пълно свинство и започнаха да играят на фанти^[1]. Сега това е модерно у нас — древноруските игри. Кристина трябваше да изобрази мартенска котка. Да бяхте видели тази котка! И март, и дъжд, и кален двор, и неистово, безумно желание в единствена чупка на гърба! — мениджърът поривисто прехапа устни и започна да върти къдрите на ризата си. — При това тя не беше се подготвяла, бе леко пийнала и изобщо нямаше настроение… По това време имах един нереализиран проект — темата за танцьорка, нещастно влюбена в наследника на автомобилен магнат. Още същата вечер помолих познати да ме представят и й предложих да вземе участие в заснемането на клипа. И какво си мислите? Получи се.

— След това тя започва да работи успешно с вас?

— А какво трябваше да направим — да се разотидем? Някъде след месец тя се обади и каза, че иска да ме запознае с отличен, свободен и млад композитор. Струвало й се, че има интересни парчета. И ние се срещнахме ето тук, в този кабинет. Е, Дубров беше провинциален, съвсем не беше стилен… Никакъв чар, от него дори лъхаше на лош вкус, представяте ли си? После разбрах, че бил от Ростов, и всичко ми стана ясно: страхотно влияние на казашкото и хулиганската романтика. Но дълбоко в примитивните му сингли имаше нещо, Кристина не беше сгрешила. Боже, как звучаха само след прилична аранжировка! Продадохме милион екземпляра от дисковете, като не се броят пиратските копия.

— А заедно с успеха Арбатова не си ли спечели и врагове?

— Пепел ви на езика — Вьошенка замаха с ръце, — ще предизвикате съдбата.

— Слушайте — произнесе Вениамин Аркадиевич, като едва се сдържаше да не изреве. Мениджърът вече напълно му досади с чудатостите си, а полезната информация е нула. — Извършени са убийства, изглежда, Арбатова по чудо е останала жива. Нима не искате да бъдат намерени престъпниците? Сигурно е и във ваш интерес тя да оздравее ида започне да работи без страх от ново покушение. — Докато говореше това, Тур постави ударението на „във ваш интерес“, давайки да се разбере, че помни началото на разговора — щом нейната работа е в твой интерес, тогава помогни да осигурим безопасността й.

— Но аз нищо не знам… — Вьошенка посумтя малко, изпохапа устните си от нерешителност и най-сетне въздъхна: — Само конфликтът на Кристина с Маша Разторгуева…

— Разкажете ми за конфликта с Разторгуева, а после може да си спомните още нещо.

— Кристина работеше на галаконцерта в Казан. Ох, тези татари… там нямаше нито един татарин от музикантите или може да е имало един. Цялото шоу изнесоха гостите. Та отначало пя Кристина, а една-две песни след нея — Разторгуева. Ами беше смешно, Разторгуева изписука нещо, което много, много приличаше на композицията на Кристина, но такова жалко подобие! Дори не изглеждаше като пародия, а като неумело подражание. Може би затова не приеха Разторгуева. Ах, какво да ви разказвам, направо я освиркаха.

— Но нали не завърши всичко така?

— Ах, колко сте досетлив! Разбира се, не завърши. На сборната вечер в Ростов, на един провинциален стадион — боже мой, колко кал имаше и вонеше! — Кристина излезе с хитова композиция, в Москва публиката просто щеше да ридае от щастие, като види такова нещо на живо. А в Ростов от тълпата започнаха да хвърлят по нея и по музикантите й изгнили домати и развалени яйца, уф, каква гадост, още не мога да си спомням спокойно. Милицията скочи да ги търси, е, намери няколко момчета, но така и не позволиха на Кристина да пее.

— И вие приписвате тези действия на старанията на Разторгуева?

— Ама какво сте седнали да ме измъчвате?! На никого нищо не приписвам! Просто разказвам всичко, което зная.

— Да, не е много. Знаете ли къде Живее Арбатова?

— Ах, разбира се, че знам, според вас как може човек да се занимава с творчество от осем до пет на работното си място?

— А жилището не е ли малко скъпо за млада изпълнителка?

— За звезда! — поправи го Вьошенка. — За творчеството на една звезда й трябва уют, комфорт, романтична обстановка…

— Ще можете ли да ми подскажете кой от вашата група най-много от всички общуваше с Арбатова?

— Ами ако изключим мен — мениджърът недвусмислено стрелна с поглед Тур, — тогава Дубров.

— Благодаря ви, че помогнахте на следствието — каза Тур и се изправи, пусна визитката си на масата и добави: — Ако си спомните нещо, звъннете. — Вениамин Аркадиевич не можа да си наложи да стисне ръката на мениджъра или поне да сложи в нея визитката си.

— Ах, и да я поздравите от нас. — Вьошенка ни най-малко не се смути, че следователят игнорира прощалния му жест. — Разбира се, вас ще ви пуснат при Кристина по-рано, отколкото нас, обикновените простосмъртни.

На излизане от студиото Тур сърдито обобщаваше наум: „Първо, Вьошенка е извратен, проституиращ със себе си и Арбатова, а на такива отрепки по принцип не може да се вярва; самоуверен и нагъл е. Виж го ти, сети се да праща поздрави, разигра цял спектакъл или си въобрази, че в мое лице е спечелил приятел; второ, не е приказлив (макар да не спира да говори, но без съдържание), нищо не разказа освен онова, което можеше и без него да се научи, с изключение на историята с Разторгуева. Като че ли може да бъде разговорен, но само ако има човек по-солиден коз от желанието за разкриване на престъплението. Да помоли муровците да проверят Вьошенка? Не, май че е преждевременно. Сега си имат достатъчно по-сериозна работа.“

— Вениамин Аркадиевич, Владимиров се обади — сядайки в колата, Тур чу гласа на шофьора си. — Помоли да ви предам, че не са намерили нищо интересно в завода, но е изяснил: Марков е придобил контролния пакет акции на пивоварния завод в Ростов. Сега се опитват да установят контактите му там.

— Да вървим обратно в прокуратурата. Пак този Ростов. Интересно съвпадение…

— Съвпадение ли?

— Да, мисля си нещо мое, Володя…

 

 

… Дубров се яви точно в 16:00. Това се хареса на Тур и изобщо композиторът му хареса — никакъв снобизъм, никаква вулгарност, скромен и удивително вежлив. Провинциалната скованост и дори известната плахост, която Вьошенка така не харесваше в Дубров, напротив, импонираше на Вениамин Аркадиевич.

— Мисля, вече знаете: Арбатова е ранена тежко и се намира в болница.

— Да. Как е тя? — По лицето на композитора се появи непресторено безпокойство.

— От медицинска гледна точка животът й е вън от опасност, но още не сме открили престъпниците. Знаете ли кой може да е извършил престъплението?

— Не. — Настъпи продължителна пауза.

— Добре. Да поставим въпроса по друг начин. Тя имаше ли врагове?

— Врагове… — отново пауза. — Не знам.

Тур щеше да каже: „А пък нейният мениджър и ваш добър познат Вьошенка разказа за конфликта с Разторгуева. Нищо ли не ви говори тази фамилия?“. Стоп. Излиза като сцена от проста кримка: следователят уличава заподозрения и той аха-аха да си признае. Няма в какво да го уличи. Пък и не си струва, момчето е добро. Просто трябва да го разговори, сам ще разкаже. Като поразмисли около половин минута, Вениамин Аркадиевич прекъсна проточилата се пауза и попита:

— А с кого работехте в Ростов, преди да дойдете в Москва?

— Отначало ние с момчетата обслужвахме сватби, свирехме по ресторантите. През лятото ходехме в Сочи или в Крим. След това започнах да пиша за Разторгуева.

Ето значи! И дори нямало нужда да натиска. Главното е да дадеш правилна насока на разговора с незначителен на пръв поглед въпрос, а Вениамин Аркадиевич ги умееше тези работи виртуозно.

— И какво, по-привлекателно ли беше сътрудничеството с Разторгуева, отколкото свиренето в ресторантите? — зададе той нов въпрос, на пръв поглед също нямащ никакво отношение към делото.

— Свиренето в ресторантите беше привлекателно само със заплащането. — Изглежда, Дубров малко се отпусна, почувства, че следователят изобщо не е страшен, не му е враг и главното, не го подозира в нищо. Почувства, че това не е просто формален разпит, където викат всички наред. Че следователят му вярва и наистина се надява да получи реална помощ за разкриване на престъплението. — Отдавна мечтаех да си изкарвам прехраната по друг начин. Щом се появи случай, веднага се махнах.

— Толкова ли беше зле?

— Ще ви разкажа един случай, а изводите… Изводите ще направите вие. Едно лято работехме в Сочи на открита площадка. Ние свирим, а на някакви бандити в публиката им доскучало. Може да са попрекалили с пиенето, може да са си такива, но изведнъж им скимва да прострелят полилея, който е под навеса над сцената. Отначало не разбрахме по кого стрелят. Изпокрихме се зад колоните. Не можаха да улучат от първия път, но го откачиха. Полилеят падна. Мутрите се радваха шумно. Дойде милиция. Изясниха, че никой не е пострадал, просто клиентите се забавляват, и си заминаха. Ние продължихме да свирим. Това стана почти в центъра на Сочи.

— И в Ростов ли имаше такава слободия?

— Тръгваш вечер да свириш и не знаеш дали ще се върнеш. Веднъж започна меле, едва се спасихме през черния вход.

— С Разторгуева не беше ли така?

— Разторгуева е започнала като мен, по ресторантите. Но страшно я харесват… е, нали знаете кои. Започва да работи в най-добрите нощни клубове. Сдобива се с охрана. Уреждат я да пее по местното радио. Пее за Русия, за казашката храброст. Желаещият ще види бандитската, а не казашката храброст. Изобщо става певица от донско-кубански мащаб. Поначало е приятно да чуваш навсякъде песните, написани или обработени от теб. Но все едно работата е сто процента поръчкова. Направих едно парче, но Мария Павловна или не го хареса, или не му беше времето…

— И след това вие тръгвате за Москва да си търсите щастието?

— Дойдох на гости на мои познати, но се срещнах с Кристина, очертаваше се интересна работа и аз останах.

— Какво се случи в Казан? Маша изпълни отхвърлената песен? Имаше ли скандал?

— Вече ви е разказала? — Дубров се усмихна тъжно: — Разторгуева ме хвана във фоайето. Обвини ме в кражба и така нататък. Почти не ме слушаше. Сякаш не знаеше, че Кристина има цял албум с мои песни.

— И с това всичко приключи?

— Бяха поканили Разторгуева в телевизионното предаване „Акули на перото“ и там тя напълно сериозно обвини Кристина, че замъкнала мен, младия перспективен композитор — обърнете внимание, когато работех с нея, не ме смяташе за такъв… — та уж Кристина ме била замъкнала в леглото си, завъртяла ми ума и ме подмамила да напусна нея, дето е неспособна на такава подлост. Може би за повечето телевизионни зрители това е изглеждало комично, но някои са повярвали, а Кристина се обиди, много ясно.

— Разторгуева ли беше авторът на безобразията в Ростов?

— Не съм бил в Ростов. Работех върху новия си албум. Но още преди заминаването Кристина, която не познаваше добре Разторгуева, даде доста скандално интервю, сякаш отмъщаваше за обидата.

— Доволен ли сте от новото сътрудничество? Като ви гледа човек, няма да каже, че вие сте авторът на звездните хитове. Ето Вьошенка — Вениамин Аркадиевич потръпна от спомените за мениджъра, — веднага се вижда, че е представител на артистичната бохема…

— Пиша за душата и получавам пари за това… — Дубров сви рамене. — Можех ли да помисля за такова нещо преди? Пък и въобще много ли са такива като мен? А парите… парите не ги харча за костюми от Версаче, а за апаратура.

Добре, стига лирика, време е да минем на конкретните факти.

— Знаехте ли с какво възнамеряваше да се занимава Арбатова в деня на покушението?

— Не. Тя ме помоли да й дам почивка. Казваше, че искала да си отдъхне.

— А винаги ли почиваше по един и същи начин?

— Не, можеше да се излежава цял ден в леглото, а можеше и да духне някъде да кара водни ски или сърф, можеше по цял ден да скита из зоологическата градина с децата.

— Тоест предварително никой не знаеше, че ще отиде на плаж, още по-малко пък в колко часа ще отиде?

— Мисля, че половин час преди да излезе от къщи и тя не се е досещала. Планирах да й се обадя вечерта — и сякаш се оправдаваше, добави: — Исках да й покажа последното си парче.