Фридрих Незнански
Тайните на елита (49)

Денис Грязнов.

5 юли

— Тост! — Турецки надникна от прозореца на кабинета си на „Голяма Дмитровка“. Вътрешният двор на Главна прокуратура, винаги ярко осветен вечер, сега беше тъмен: сменяха уличните лампи. Защо на тъмно, един господ знае. — Като в тундрата — констатира Турецки. Уж го каза между другото, но в гласа му се чувстваше патосът на първопроходеца. — Хайде сега тостът.

— За процъфтяването на народите от Севера! — предложи Дудинцев, докато Турецки правеше ефектна пауза.

— За чукчите! — подкрепи Грязнов старши. — Да не мръзнат и да не боледуват от хрема, както някои пътешественици. И да не изключват климатиците, когато другарите им се скапват от жега.

Пияният Дудинцев поклати пръст:

— Не за чукчите, а за нас! Чукчите са жители на далечния север.

С изключение на Денис всички бяха направили порядъчно главите, той се присъедини по-късно и докато дойде, Турецки и чичо му вече бяха готови, а Дудинцев — той пък съвсем.

Денис се забави, понеже разговаря с Олга. След като в дома на Шапиро намериха пресни следи от „Младежа“, естествено я освободиха. Но уви, Денис с нищо не можеше да я зарадва. В онази, истинската кантора на площад „Въстание“, беше открит пълен отчет от наблюдението на Минчев. Там имаше и качествен звукозапис на самоубийството му.

Дали на Олга й олекна от това, че мъжът й се е самоубил сам, без чужда помощ? Във всеки случа Денис не можеше да направи за нея нищо повече.

— Не прекъсвай държавния съветник от правосъдието трети клас! — Турецки удари с длан по перваза. — Тост! За колегите! Хайде.

Денис отпи от бирата. Досещаше се каква оргия предстои — чичо му заедно с Турецки могат да напият до козирката когото си искат, затова се беше запасил с лично питие. А Дудинцев не знаеше с кого си има работа.

Изпразнил чашата, Турецки театрално се поклони:

— Благодаря ви, скъпи колеги! Благодаря ви, че украсихте с десет покойници скучното дело за някакви си нещастни изгубени тръби. Колко щеше да ми е тъжно през кратките бели нощи без тях! Благодаря ви, че с вашите грижи ми назначихте за помощник най-великия следовател на всички времена и народи — Вениамин Аркадиевич Тур. Аз го обичам нежно, макар да не се ползвам с взаимност.

— Смени плочата! — разбунтува се Грязнов старши.

— А ти не ме слушай, аз разказвам на Денис.

— Добре де. Но ако пак започнеш да разказваш как си се досетил къде са се дянали тръбите, няма да ти налея повече!

— Тогава ти разкажи — обиди се Турецки.

— Лесна работа. Значи заварили тръбите с по-малкия диаметър вътре в тръбите с по-големия диаметър. А когато господин Христич научил, че нашият уважаем Александър Борисович е открил хитростта му, а други, не по-малко уважавани другари разкриха Милявски… С една дума, той пристига да си признае. Специално лети от Москва за Хантимансийск. И заявява, че аферата с тръбите е измислена и лобирана от Хайкин, а той, горкият, бил вкаран в играта със заплахи.

— А Милявски измисля да премахне Хайкин — не издържа Турецки, — представяш ли си?! Той, Милявски де, му казва: или аз си разчиствам сметките с Хайкин и ти ми плащаш за това, или се оправям с теб и тогава ще плаща Хайкин, избирай! Представяш ли си, а, представяш ли си?! И очите му едни честни-честни. А сега ти се хвали за Милявски.

— Утре — измъкна се Денис, — на свежа глава.

— Еее! — възмутиха се в един глас и чичо му, и Турецки.

— Край, край, уважава се! Сбито: имало едно време един експерт Милявски, имал достъп до закрита информация, технически средства и възможност да влияе на разследването на високотехнологични престъпления. И решил и той самият да ги извършва. Създал две фирми, и двете в сградата на бившия научноизследователски институт на площад „Въстание“. Едната се занимавала с електронни „бръмбари“ и се казвала „E-Bittles“ съответно. Другата никак не се казвала, следяла „бръмбарите“, снабдявала ги с поръчки и изкупувала компромата от населението. Конкретно тази дейност се ръководела от „Младежа“ с фамилия Кулаков, която е измислена.

— Истинското му име е Жмака — добави Дудинцев и се опита да вдигне главата си от масата, — бивш научен сътрудник от Института за стратегическо планиране, уволнен през 95-а поради съкращаване на щата.

— Жмака — повтори Турецки и свъси чело.

— Ако го забравиш, ще ти го припомня — обеща Грязнов старши. — Хайде, Денис, продължавай нататък.

— По-нататък, доколкото разбирам, Христич не пожелал да дели с Хайкин и поръчал на Милявски да го очисти. Или на негов представител. Милявски направил адска машина — автомат, управляван от компютър, който се насочва срещу човек до куче, Хайкин е имал рядка порода куче. Не толкова рядка, но както се разбра, в Покровско-Глебово не са отглеждани други руски хрътки. Според компютърните спецове технически такъв причудлив вариант е оправдан — в полеви условия компютърът по-лесно ще разпознае образа на конкретното куче и до него човешкия силует, отколкото човешкото лице. Но кучето се отделило от Хайкин и започнало да се закача с Тарасенков и компанията му, затова роботът килър разстрелял не когото трябва. Естествено, Христич предявил претенции на Милявски. И веднага подразделението „Р“ спипа „бръмбарите“, а аз изясних, както после се оказа, погрешно, че те имат отношение към купуването на компромат, и стигнах до Жмака. Тоест над кантората на Милявски надвисна заплаха от разобличаване. Тогава той измислил великата комбинация: първо, изфабрикувал уликите, потвърждаващи намесата на „бръмбарите“ в изкупуването на компромати, за да спаси от удара останалата част от организацията. Второ, агитирал арестуваните „бръмбари“ да дадат лъжливи показания срещу загиналия ексгенерал Тарасенков и да го нарекат свой шеф, след което ги премахнал, като организирал взрив в следствения арест. Трето, подхвърля ми улики срещу Хайкин: уж той бил изкупил създадената от Тарасенков структура и унищожил ексгенерала с помощта на създадената от самия него рожба — робота килър. Четвърто, от името на Жмака ми предложи подкуп, след това ме обстреля и извика на среща Хайкин. От мое име извикал там и Хайкин. Наговорил на Хайкин, че искам от него неизвестно за какво огромна сума. Пето, по време на срещата Жмака трябвало да стреля по някого от нас, като провокира престрелка. От пет крачки разстояние щяхме да се направим на решето. След което Жмака по някакъв хитър начин щял да се самоликвидира.

— Барутът е бил отровен — изговори с усилие Дудинцев, без дори да се опитва да вдигне глава.

— В заключение поръчката на Христич щеше да бъде изпълнена, и то с моите ръце, а убиецът, тоест аз, щеше да загине в престрелката. С една дума, всички са мъртви, организацията уж е ликвидирана, а Милявски е излязъл сух от водата. Но и този път всичко се провали: Жмака уцели Тур, който се разхождаше там, престрелката не се състоя, а отровният барут се оказал по-отровен от предвиденото. Вместо да доубие ранените, да се отдалечи от мястото и се озове в потайно място, Жмака умря няколко секунди след първия изстрел. Всъщност това е всичко. Трябва да се признае, че на Милявски постоянно фатално не му вървеше. И слава богу, защото сега нямаше да се черпим с коняк.

— А някои симулират с бира… — обади се Дудинцев, плъзна се на края на масата с риск да се изръси долу и безсрамно захърка.