Фридрих Незнански
Тайните на елита (2)

Оперативният служител Владимиров.

21 юни

В Покровско-Глебово беше свежо като през пролетта и тази свежест проникваше нахално през затворените прозорци в салона на микробуса „Газела“, създавайки усещането за леката нереалност на ставащото. Хем е като обикновено излизане на местопрестъпление с убийство, хем не е. Навън не тече трудовото пладне на столицата, а сякаш гледаме някаква холивудска боза.

На капитан Владимиров, оперативника от МУР, му писна да съзерцава идеално зелената ливада и той заби поглед в тила на шофьора. Ето сега момчето ще удари спирачките, колата ще се разтърси едно хубаво и точка — пристигнаха, край на видението. Жалко… Капитанът инстинктивно се оттегли назад, но шофьорът не наби спирачките, както правеше обикновено. Тяхната „Газела“ внимателно се приближи до също такава с надпис AMBULANCE и синя снежинка отстрани.

Владимиров бързо скочи на земята, отстрани безцеремонно от пътеката придружаващия ги местен охранител, поклати глава, но миражът не отлетя. Околният пейзаж напомняше Шереметиевския парк, ако графът беше решил да го направи сега, и на практика бе безлюден, ако изобщо може човек да си представи такова нещо.

На няколко крачки от Владимиров на тревата седеше интелигентна немлада дама. Един санитар я крепеше внимателно за раменете, лекарката й правеше инфузия, а едно около петгодишно момиченце вееше на лицето й с дебела книга с английски надпис. Владимиров не успя да го прочете. Зад гърбовете им успоредно на пътя се виеше претенциозна на вид чугунена решетка, висока два човешки боя, която не беше толкова просто да се прескочи, макар че играеше изключително декоративна роля. Паркът се намираше в самия център на комплекса, а доколкото Владимиров успя да разгледа, и отвън, и отвътре мястото изглеждаше повече от внушително. От отсрещната страна на пътя, някъде на двайсетина метра от края му, в съвсем финия воден прах, разпръскван от скрита някъде в тревата пръскачка, трептеше удивително чиста и сочна дъга. Точно под нея сред неземната хубост, на пътечката, посипана с дребен чакъл, имаше четири трупа. По-точно пет — там беше и кучето. Много благородно са се разположили, грациозно, няма друга дума. И много убедително. Отдалеч се вижда: вече нямат нужда от „Бърза помощ“. Може да свестяват впечатлителната свидетелка, за да не излезе, че съвсем на вятъра са дошли. Идилията се допълваше от мирно догарящ форд, все още бял на някои места, спрян на около седемдесет–осемдесет метра отпред на банкета — на самия край на парка, от задната страна на бизнес центъра. Други коли не се виждаха, което не е чудно: както обясни охранителят, докато вървяха от портала към местопроизшествието, тук движението е забранено, трябва да се заобиколи паркът, за да се стигне до бизнес центъра, яхтклуба, до жилищната част или полето за голф. Друго е странно: по думите на същия охранител, сред аборигените и постоянните гости се смята за проява на добър тон не пътуването с кола из територията, а ходенето пеша през парка. Пътечката, на която е станало всичко, е една от местните магистрали. Щом е така, защо тук няма жива душа, ако не се брои полуживата дама с момиченцето?

Лекарката, приключила набързо с инжекцията, заситни към оперативната кола. Изглеждаше съвсем дребна върху огромните си токчета, изящните й обувки потъваха във влажната трева и като изнежена домашна котка, измъкнала се на разходка по първия сняг, тя гнусливо отърсваше краче на всяка стъпка.

— Имаше още двама ранени — каза тя и се обърна към Владимиров, като кимна по посока на загиналите, — средно тежка степен, току-що ги откараха в „Склифосовски“. Арбатова — певицата — и телохранителят.

Старшият на групата, като че ли следовател от Останкинската прокуратура (Владимиров работеше днес за първи път с него и още не беше имал време да се запознаят), изскочи зад гърба му недоволен, че в негово лице не са разпознали шефа, и се нахвърли върху лекарката като ястреб:

— Чий телохранител? На Арбатова ли?! Пострадалите в съзнание ли са? Видели ли са нападателите? Говореха ли нещо? Кога ги откараха?!!

— Какво означава „кога ги откараха“?! — Дребната докторка мина в настъпление. — Веднага ги откараха! Незабавно! Няма да чакаме вас! Нямам си хабер чий е телохранителят. Ето ви свидетелка — тя посочи с пръст към дамата, която се опитваше да се изправи с помощта на санитаря и момиченцето, — вървете да надувате нейната глава! — Тя гордо вирна брадичката си и като тракна вратата, се скри в микробуса на „Бърза помощ“.

Изправиха дамата на крака. Тя още не беше се окопитила след припадъка и инжекцията, изглеждаше невероятно пребледняла. С едната си ръка стискаше здраво санитаря за ръкава, а с другата неуверено правеше някакви знаци: или поздравяваше криминалистите, или се опитваше да привлече вниманието върху себе си. Следователят се разпореди, без да я удостои с поглед:

— Владимиров! Разпитваш свидетелката, оправяш се с форда и карай по-живо! Не си губи много времето със старата кошница, после ще я разпитаме подробно, само изясни общата картина — какво е станало, дали не са успели да си поделят пиячката и са се изпозастреляли, или някой друг ги е натръшкал? Така, освен това обиколи на бегом околността и потърси още свидетели! Какви са тези глупости: часът е два, слънчево, хубаво време, а в парка няма жив човек! Съвсем са се ояли тия гадове! Разбра ли всичко?! Останалите — след мен! Хайде, по-живо! След пет минути тук ще стане една… Ще надойде народ…

„Ще надойдат, разбира се, теб ще питат! — Владимиров тръгна да изпълнява шефските указания демонстративно бавно и с поклащаща се походка. Досега имаше по-добро мнение за следователя, наистина до този момент онзи главно мълчеше, от началото на дежурството си бяха разменили само две-три незначителни фрази. — Ще се насъберат големите началници — още по-добре: ще ни пратят да си продължим дежурството, пак ще си блъскаш главата с твоята кръстословица: «… дъщерята на критския цар Минос, жената на Тезей…».“

— Ангелина Германовна. — Дамата се усмихна с усилие. — Стига, може да не ме държите. — Тя пусна ръкава на санитаря и махна с ръка, за да го отпрати. — Аз съм бейбиситър^[1]. Това е Юлечка. Юленка, say good day to policeman^[2]. — Тя се опита да помилва момиченцето по главицата, но вместо това се люшна и трескаво се хвана за Владимиров. — Не! Ако позволите, ще се подпирам на вас.

— Разбира се! — Той предпазливо вдигна студената й длан до лакътя си и я притисна по-здраво до себе си. — Видяхте ли как стана?

— Of course^[3]! Като в лош американски филм! — Тя изведнъж пребледня още по-силно и няколко пъти си пое въздух с отворена уста. Той вече съжали, че така на бърза ръка освободи санитаря.

— Ангелина Германовна!

— Да. Всичко е наред — отговори тя шепнешком, неестествената усмивка продължаваше да стои на лицето й, — професионално заболяване: когато се нервирам, изгубвам гласа си. Невинаги съм работила с деца, между другото, доскоро завеждах катедрата по английски език в БГУ. А всичко беше като в лош американски филм, вече ви казах. Само да не си помислите, че като съм стара кошница, значи смятам за лош всеки американски филм, по-нов от „Отнесени от вихъра“. Просто в добрите филми мафиотите не се стрелят там, където играят деца. За всяко нещо си има място, нали ме разбирате?

— Тоест имало е престрелка? Кой по кого стреля?

— Сигурно неправилно се изразих, представете си, сякаш отвътре всичко ми се скъса, още не мога да дойда на себе си. Просто е чудо, че двете с Юленка останахме читави! Стреляха от онази кола — тя посочи горящия форд, — и как стреляха! Нали знаете израза: покосявам с картечницата. Тра–та–та–та–та–та, тра–та–та–та–та, и всички на земята! Не пострада само депутатът от Държавната дума. Професионален страхливец и с още по-голям усет, отколкото собственото му куче — пльосна се по корем още преди първия изстрел, скри главата си с ръце и така трепереше, че земята се тресеше.

— Какъв депутат?! — Владимиров едва сега си представи размаха на цялата работа и изпсува наум: следователят е прав, всеки момент ще се насъберат големци и ще започне нещо, което хич не е цвете за мирисане.

— Как „какъв депутат“?! Онзи, който се разхождаше с кучето, нали неговият телохранител ви извика веднага по мобилния телефон, преди шефът му да стане. Как му беше името… Сякаш Хамкин. Прилоша ми, когато колата избухна, помолих неговите мутри да наглеждат детето — но къде ти! Тогава се обърнах лично към него: „Много ви моля, гледайте детето, всеки момент може да загубя съзнание!“ — а той ми отговаря: „Трябва да се приведа в ред!“. Ония веднага го хванаха под ръка и го отведоха.

— Почакайте, Ангелина Германовна. Значи стреляха от белия форд, а след това той се взриви. Видяхте ли кой стреля? И как се скри после? Имаше ли и друга кола?

— Не. Нямаше други коли. Разбира се, не видях кой стреля… Ама чакайте, изобщо не премислих… Сега ми е ясно защо телохранителите така бързаха да отведат депутата — нали стрелецът няма къде да се е дянал!

Владимиров вече съвсем нищо не разбираше. Канеше се да остави на спокойствие Ангелина Германовна, както нареди следователят, и да си продължи работата. Сигурно телохранителите на депутата ще могат да опишат станалото с подробности, но жената с всички сили се вкопчи в ръката му и каза бързо, изглежда, се страхуваше да не я пусне ей сега и да си замине, без да я изслуша:

— Взривът се чу веднага след последния откос, в същата секунда. Килърът не може да е избягал. Там е, в колата. Изгорял е!

Владимиров погледна инстинктивно към форда. Още в първия момент нещо в него не му хареса, но преди пет минути не придаде значение: тук още от пръв поглед нищо не му харесваше, не само злополучният форд. Сега видя каква е работата: автомобилът изобщо не гореше така, както става обикновено. Огънят бушуваше само в купето, а капачката на бензиновия резервоар си стоеше девствено бяла.

Той потърси с поглед следователя. Видя го коленичил със загрижен вид край труповете, диктуваше нещо на съдебномедицинския експерт и водача на служебното куче, всички стояха и го слушаха мълчаливо, вместо да се занимават с работата си. Владимиров се изплю и без да обръща внимание на протестите на шофьора, дръпна пожарогасителя и затича към горящия форд.

Стъклата на колата бяха опушени. Огънят вече почти беше изгаснал, догаряше тапицерията на шофьорската седалка. Насред купето имаше купчина странна, изкривена от взрива конструкция: статив с електрически кабел, по всичко изглежда от някакъв геодезически прибор — диск с кръгова скала, който можеше да се върти във вертикална и хоризонтална плоскост. Върху него бе закрепен автомат „Калашников“ калибър 5,45 мм, без приклад, затова пък с оптически мерник, отзад свързан с телевизионна камера, тя пък от своя страна свързана с останки от лаптоп. От лаптопа, явно пострадал предимно от взрива, във всички посоки се точеха обгорели кабели.

Владимиров гледаше смаяно това чудо на техниката, сигурно минаха няколко минути, докато някой го потупа отзад по рамото. В лицето на човека, който го изтръгна от вцепенението, той позна Вячеслав Иванович Грязнов, началника на МУР. Грязнов бе сам, без свитата, полагаща се на голямо началство, тоест имаше свита, но тя още не беше стигнала до Владимиров — разпръснала се бе из парка.

— Идиотщина, да ги вземат дяволите! — рече добродушно Грязнов. — Наиздигали разни лабиринти! Едва ви намерихме. Скоро тук ще се появят минотаври. Ще излапат VIP персоните и дори няма да се оближат. Е, докладвай!

Владимиров се отмести и направи място на началството да гледа, като размахваше пожарогасителя от вълнение:

— Компютър е стрелял, Вячеслав Иванович. Както се изразихте много точно, да ги вземат дяволите! Робот, представяте ли си!

— Да, робот килър — промърмори под носа си Грязнов, пъхна глава в купето и дори тупна с пръст разтопеното дуло. Искаше да добави нещо, но не успя — към тях с все сили тичаше следователят и без да поздрави, започна да докладва:

— Ако се съди по намерените документи, убитите са Виктор Тимофеевич Тарасенков, председател на тенисната федерация, някой си Евгений Степанович Марков и двама телохранители, има и ранени. В момента се прави начален разпит на свидетелите с цел да се изяснят обстоятелствата около станалото и да се установят отличителните белези на възможните убийци или убиец. Също така лично аз…

— И какво, има ли отличителни белези? — прекъсна го Грязнов — Мога да подскажа: кръгло метално туловище с характерните щрихови деления на всеки пет градуса, главата правоъгълна от металопластика, има съществени повреди в резултат на взрива. Ето го красавеца, полюбувайте му се! — и като се отмести от следователя, дръпна Владимиров настрани. — Капитане, ще работиш по това дело до победния край. Най-напред свърши с Хайкин, той не е просто депутат, а цял заместник–председател на парламента, доколкото разбрах — рядко лайно, надут пуяк. Разбира се, делото е твое, можеш да постъпваш както намериш за добре, но ако искаш да постигнеш нещо с него, моят съвет е — прави се на тъпак.