Фридрих Незнански
Тайните на елита (48)

Денис Грязнов.

3 юли

Сутринта в осем без четвърт Денис беше до Таганската междурегионална прокуратура и на входа излови още топъл и с цигара в уста следователя Пучков, водещ делото за частния детектив Шапиро.

— Твоята Минчева ще бъде в ареста 72 часа — изръси следователят в движение.

Денис кимна в знак на съгласие:

— Нали ви казах!

— Не, аз казах. А после — ще видим.

Цигарата на следователя дотля и Денис веднага му подаде нова: току–виж изчезнал, после може цял ден да чака аудиенция. Следователят хвана с погнуса цигарата като отровна гъба, но все пак отново запали.

— По вашето дело има перспективен заподозрян. Първо…

— Казах вече, 72 часа! — отряза следователят.

Но Денис продължаваше, без да обръща внимание.

— Първо е покойник — загина вчера при неуспешно покушение срещу депутата от Държавната дума Хайкин и следователя от Московска градска прокуратура Тур, четохте ли сводката за градските произшествия? — Следователят дръпна от цигарата и нетърпеливо махна с ръка: продължавай, значи, докато съм добър. — Второ, замесен е в делото за убийството на председателя на тенисната федерация Тарасенков, което води същият този Тур. Трето, изобличен е от свидетелските показания в делото за незаконно подслушване на пейджингови съобщения, с което се занимава подразделение „Р“ при МВР, конкретно заместник-началникът на подразделението подполковник Дудинцев. Мога да ви запозная с него.

— М-да? — Следователят погледна демонстративно часовника си, но остана на мястото си.

„Разбра, разбра. Искаш конкретни предложения! Да ти ги сдъвча и сложа в устата. Сякаш и така не е ясно: вместо безперспективна версия — да ловиш първия попаднал ти пред очите, ти предлагам гениален заподозрян, с когото веднага ще предадат делото в градска прокуратура. При това точно той е реалният убиец, но това е някак между другото…“.

— Предлагам следното: Шапиро се е свързвал с нашия заподозрян по електронна поща. Вкъщи няма компютър, значи най-вероятно е отишъл в някое Интернет кафене, купил е десет-петнайсет минути време в мрежата, регистрирал е безплатна пощенска кутия, пратил е съобщение, а паролата и името за достъп е записал в бележника си, който сега проверявате.

— Аха. Трябва да го проверяват. Не аз, а оперативника. — Той постоя нерешително. — Добре де, да вървим.

По непроницаемия вид, с който следователят разлистваше делото, Денис разбра, че не се е занимавал той с него, а в най-добрия случай един-два пъти (добре, ако два пъти) е разпитал Олга и се е заел с другите.

— Това? — Той подаде бележника на Денис, скри половината страница, но веднага размисли, дръпна си ръката и преписа само електронния адрес.

„Тра-та-та, mail.ru, login…“

— Да.

Влязоха в съседния кабинет, където имаше компютър. Дишайки в ухото на Денис, следователят наблюдаваше манипулациите му с огромна подозрителност.

— Всичко е окей — обяви Денис и си представи какво чувства обикновено Макс. — Не е изтрил нито получените, нито изпратените писма. Ето, изпратил е три съобщения на „Бийтълс“ и е получил три отговора. В последното е уговорено мястото на срещата. Както виждате, имат общ интерес: „… детайли от общинската поръчка за монтиране на полилеите на Чижевски, което ще извърши г-н Минчев в жилищните комплекси, чието строителство се финансира от градския бюджет.“ „Смятам, че тези сведения представляват значително по-голяма ценност от амурните похождения на господин Минчев.“ Всичко в прав текст. Олга Минчева е наела Шапиро да проследи дали благоверният й не се влачи след разни фусти, а той открил нещо по-интересно и го продал на „Бийтълс“, а на нея е докладвал, че мъжът й е невинен като младенец.

— И какво?

— За връзките с обществеността в „Бийтълс“ е отговарял нашият заподозрян с нелегален прякор Валерий Павлович Кулаков, вече ви разказвах. Подполковник Дудинцев има съответните свидетелски показания. — Денис записа на следователя телефона. — И един безплатен съвет от мен: търсете именно Дудинцев, Тур — само при крайна необходимост.

— Благодаря за сътрудничеството — отговори следователят с тон, в който не можеше да се долови никакво „благодаря“, — но вашата Минчева ще остане в ареста 72 часа. И нито секунда по-малко. — Той погледна хищно разпечатката на електронната кореспонденция на Шапиро, която Денис държеше в ръцете си.

Денис протегна листовете на следователя:

— Заповядайте, всъщност вече си изясних всичко, което ме интересуваше.

„Наистина за всеки случай изпратих копие от кореспонденцията на Шапиро при мен в «Глория» и не изпразних пощенската му кутия. Но най-интересното е друго, господин следователю. Най-интересното са датите и времето за изпращане на съобщенията. Шапиро се е свързал с «Бийтълс» един ден преди да го наеме Олга, според нейните думи. Странно, нали? А «Бийтълс» са отговаряли всеки път след петнайсет минути. Но според Муха и Ратников «Младежът» се е появявал при тях в кантората буквално по половин час на ден, за да види съобщенията си, дошли по електронната поща. Как така три пъти се е изхитрил да отгатне и се яви в точния момент: веднъж сутринта, веднъж на обед й веднъж вечерта? Значи или Муха и Ратников са поддържали с него оперативна връзка, или сами са оправяли поръчките. Последното веднага се отхвърля — не ставаха за общуване със субекти от типа на Шапиро, това си личеше по лицата им. Никой не би им се доверил. Не биха могли да знаят координатите на «Младежа» от съображения за конспирация, при тях тя наистина беше на много високо равнище. Най-вероятно в случай на крайна необходимост са изпращали съобщения по пейджъра. Излиза, че наистина не са имали достъп до електронната поща — не са имали нужда от нея.

Затворен кръг! «Младежът» не е седял редовно с тях, това също се вижда с просто око: там има две работни места, две чаши, два изтъркани стола и така нататък. Но електронната поща е пристигала в сградата на площад «Въстание».

Тоест освен «Бийтълс» там има още някой в друго помещение!“.

 

 

… На излизане от Таганската прокуратура Денис позвъни на Грязнов старши:

— Чичо Слава, има нови данни по делото за убийството в Покровско-Глебово.

— Да, проглушиха ми ушите!

— Говоря за друго, то няма пряко отношение към вчерашния инцидент. — Той изложи съображенията си по повод втората кантора на площад „Въстание“.

— Добре, да допуснем — съгласи се Грязнов без особена радост, — но това не е за мен, а за Дудинцев, нали вече се сприятелихте? По делото работят двама души от МУР и те са на подчинение на Тур. Макар че заради тези благородни покойници голямото началство вече ме кастри.

— Точно затова трябва да се мине с гъст гребен през екснаучноизследователския институт.

— Искаш да помоля Дудинцев от свое име? Да не сте се скарали?

— С него не сме. — Денис набързо разказа епопеята с посещението на Милявски.

— С една дума, ти ми предлагаш да отнема от Дудинцев половината лаври, а същевременно и да го следя? — обобщи Грязнов старши. — Това ли искаш?

Явно въпросът беше риторичен, затова Денис премълча.

— Добре де, само не се мяркай там!

— Няма! — обеща Денис, но Грязнов старши продължаваше да мърмори:

— После ще има главоболия. Поне какъв интерес имаш в това дело?

— Дълго е за обяснение. — Денис се измъкна, без да отговори, не толкова защото наистина трябваше дълго да обяснява, колкото от опасението да не се окаже неубедителен. Грязнов старши винаги се отличаваше със здрав скептицизъм. Ще вземе да размисли да не провежда операция на площад „Въстание“.

— Не, разказвай! Ако след това започнат да ми трият сол на главата…

— Чичо Слава! — прекъсна го Денис. — В конкретния епизод аз нямам интерес. Изключително граждански дълг.

— Достойно — изхъмка в слушалката Грязнов старши. — Щом си такъв радетел за тържеството на правосъдието, гледай след двайсет минути по телевизията видеозапис от камерата за наблюдение от Покровско-Глебово. Телевизията се е сдобила отнякъде с копие.

— За вчерашното ли?!

— Не, другото — с робота килър. Хайде, гледай го. Изключително за обща култура.

Разбира се, Денис го гледа. И го записа на видеото си и извика Макс да го гледат още веднъж на бавни обороти.

Още при първите кадри Макс целият се напрегна като котарак преди скок върху гардероба.

— Стой, стой, стой! По-бавно! Дай на най-бавна скорост. Я ми дай дистанционното! — Той започна да коментира всеки кадър: — О! О! Арбатова. Излиза. Телохранителят зад нея. С хавлия и плажна чанта. По съвместителство той е товарното й магаре. Така, сега Марков. — Макс започна да превърта кадър по кадър и буквално се залепи за екрана, но все пак не видя нищо интересно. — Стоят, любезничат — въздъхна разочаровано, — добре де. Камерата се обръща, превъртаме… Така, Тарасенков с телохранителя китаец. Как се казваше?

— Пак. Не е китаец, а кореец.

— Ах, пардон! — изигра Макс и пак започна кадър по кадър. — Така. Разговарят вече тримата. Аха. Е! Пак нищо!

Камерата направи още един оборот. И картинката отново не се измени: Тарасенков, Марков и Арбатова разговарят мирно. На следващия оборот се появи кучето на Хайкин и пак нищо. И в следващия момент същото. После се появява самият Хайкин.

Най-сетне в следващия момент се започна. Първият куршум попада в Арбатова. Тя, коленичила, дърпа кучето за ухото, после се изправя рязко и това я спасява: куршумът улучва бедрото й, а четвърт секунда преди това на същото място е главата й. Марков се хвърля към нея. След него телохранителят на Марков.

Дълъг откос. Естествено, няма звук, но при покадрово гледане се вижда достатъчно ясно как куршумите се забиват в тялото. Не така ефектно, както във филмите на Джон У, и картинката е черно-бяла, но се разбира.

Марков и телохранителят му — на място, телохранителят на Арбатова — също. Кучето се дърпа от ужас. Пак дълга стрелба. Кучето, Тарасенков, Пак. Като на кино, по никого не остава живо място. И край. Още няколко пъти камерата минава насам-натам, но повече не стана нищо по-интересно.

Макс гневно наду бузи и изгледа всичко от начало до край с нормална скорост.

— Записът трябва веднага да се покаже на когото трябва. Разбра ли всичко?

— Четно казано, не — призна си Денис.

— Ама как! Гледай! Кучето се разхожда, автоматът мълчи, така ли?

— Така.

— Кучето отива при човека — като начало при Арбатова — и стрелбата започва, така ли е?

— Ами да, така.

— Арбатова пада. Сега до кучето са Марков и телохранителите — автоматът стреля по тях. Най-накрая кучето се хвърля към Тарасенков и Пак. Автоматът пак се изплюва. Но сега кучето е убито, затова автоматът млъква.

— Може да си е изстрелял патроните — възрази Денис.

— Не е. Не си е изстрелял патроните, а е разстрелял кучето. Няма по кого да се мери. Целил се е компютър. Прекалено е сложно да се разпознае образът на човек: като се преоблече, край. По лицето също не е така лесно, първо, не стои неподвижно пред обектива анфас, постоянно се върти. А, второ, докато програмата мисли: онзи ли е, или не е, да стреля ли, или нека го остави да живее, човекът може сто пъти да се махне. А кучето, виж, руска хрътка. Отрязвам си главата, че това е единственото от тази порода в цялото шибано Покровско-Глебово. Останалите са питбули и ротвайлери. Лично аз за една, не за една, хайде — за две седмици ще ти направя програма, която ще различи бултериер от руската хрътка при всяка възможна поза. Дори няма нужда от писане. Спомних си, наскоро имаше презентация, според мен в Германия. Софтуер за управление на автомобил, освен всичко друго в него влиза разпознаване на образи: пешеходец, дете, домашно животно и така нататък. Разпространиха демоверсията с рекламни цели с подробно описание на кода. Точно така! Модифицирал я е минимално, автомата в зъбите — и пълен напред! Марш-марш, леви!

— С една дума, наистина са копали гроб за Хайкин — резюмира Денис, — това ли искаш да кажеш?

— Искам да кажа какви експерти са гледали записа, да ги таковам аз тях?!

— Ами всякакви! Само не компютърджии. Просто ти имаш умен шеф.

Денис започна да звъни на чичо си, но безрезултатно, мобилният му не отговаряше. „Отишъл е на площад «Въстание» — усмихна се вътрешно Денис — лично да присъства, а може и в кабинета да е забравил телефона. Или нарочно не го е взел, никой да не го безпокои и на първо място аз“.

След половин час Грязнов старши сам позвъни. По гласа му личеше, че всичко е минало успешно: намерили са още един офис, хванали са ги на местопрестъплението.

— Много ли са компютрите? — попита най-напред Денис.

— Като в „Ай Би Ем“.

— А останали ли са патрони в автомата, с който са разстреляни Тарасенков и компания?

— Нямам понятие. А какво общо има? Сега… — Чуваше се как разговаря с някого. — Да, останали са. Пълнителят не е бил от автомат, а от ръчна картечница за четирийсет патрона. Изразходвани са трийсет и шест, останали са съответно четири.

— А беше ли там един Милявски, експерт, слаб, висок, с очила, работи с Дудинцев?

— Знам го кой е Милявски. Няма го, Дудинцев каза, че бил болен.

— Нека тогава Макс се порови там малко, докато не са откарали всичко, става ли?

— Изключително граждански дълг, казваш? — язвително напомни Грязнов старши.

Денис не отиде, изпрати Макс самичък: смешно е да му помага да рови из компютрите, а не искаше да отговаря на въпросите на чичо си и на Дудинцев, докато Макс не изясни всичко със сигурност.

Макс, разбира се, се справи и дори по-бързо, отколкото обеща. Не за два-три часа, а за десет минути!

— Нищо не разбирам — докладва той, — но електронната поща за „Бийтълс“ е идвала тук.

— Можеш ли да обясниш същността без технически подробности?

— В Интернет няма два идентични адреса. Но излиза, че тук и на сървъра на „Бийтълс“ те са били еднакви.

— Не бъркаш ли нещо?

— Не! Вече сто пъти проверявах. И когато с Милявски човъркахме „бийтълския“ диск, също проверявах всичко три пъти и го записах. Разбирам, ако тукашният абонат е бил включен след затварянето на „Бийтълс“. Но те работеха едновременно, разбираш ли? Обаче те не могат да работят така, щяха перманентно да забиват. Разбираш ли всичко?

— Абсолютно.

 

 

Над язовира се стелеше гъста бяла мъгла. Пълзеше бавно към селото, обкръжавайки и отдясно, и отляво с ниски, но плътни талази залегналите в тревата омоновци. Лунната светлина превръщаше мъглата в сияещо ледено поле. Денис се обърна и докато гледаше тази бавно допълзяваща бяла стена, нетърпеливо промърмори:

— Още половин час и няма да познаем собствения си задник в това мляко.

— Търпение — спря го Дудинцев. — Какъв е смисълът да щурмуваме празна вила?

Високо над мъглата нощното небе беше чисто, без нито едно облаче. Звездите лениво намигаха я на луната, я една на друга. А може и на Денис и Дудинцев, точно над които на трийсетина метра смътно чернееха очертанията на двуетажна къща с островръх покрив. От двете страни на острия връх стърчаха в различни посоки като гигантски уши две спътникови чинии. Светеше само един прозорец на втория етаж.

Бялата пухкава вълна неотклонно се движеше към къщата. Първите прозрачно-мъхести кълба вече увиснаха над жълтия осветен квадрат трева под прозореца. Стената на градината, зад която бяха залегнали бойците, направо се разтопи в напиращата мъгла, виждаха се само върховете на дърветата.

— Командвай — настоя Денис. — Там е, не бива повече да чакаме.

— Идват — прошепна в отговор подполковникът, който пръв забеляза изпълзяващите от градината разузнавачи.

— Сам е — доложи шепнешком момчето с камуфлажната униформа. — Гледа футбол, пие бира.

Дудинцев извади радиостанцията и изкомандва:

— Да тръгваме!

Около двайсет омоновци едновременно прелетяха над оградата по целия й периметър. И в този момент в къщата нещо истерично изпищя. Вторият етаж, вече плуващ като кораб призрак над мъглата, изведнъж настръхна от дулата на автомати. Като по команда те откриха огън с трасиращи куршуми едновременно във всички посоки. Близо петнайсет секунди, докато не изпразниха пълнителите, се чуваше ужасен грохот, усилван от мятащото се над водата ехо, а от трасиращите куршуми стана светло като ден. Омоновците се притиснаха в пръстта непосредствено на половин крачка от „онзи“ свят — куршумите се забиваха непосредствено зад гърба им. Автоматите бяха насочени към долната част на оградата и ако някой боец се беше забавил дори за секунда, Дудинцев щеше да остане без половината от подразделението.

Разбира се, сега не можеше да се говори за внезапност. Не можеше да се разчита, че след такава канонада Милявски ще продължи да си гледа спокойно мача, но Дудинцев изкомандва да продължат.

Да, тук дебнеха точно Милявски. Денис, за свой срам, разбра всичко едва когато Макс обясни несъответствието с електронната пощенска кутия. Само Милявски е имал възможност да натъпче твърдия диск на Муха и Ратников с информацията, която не е била там. Именно Милявски „подари“ на Денис версията, че Хайкин е собственик на подслушващата кантора, именно Милявски „намери“ у Муха и Ратников чертежа на робота килър. Всичко съвпадаше.

Дудинцев, когото Денис не подозираше повече в нищо, измъкна от фиктивния началник на „втората кантора“ на площад „Въстание“: да, именно Милявски е реалният й собственик. И вече съвсем не навреме (можеше и два дни по-рано) Демидич, разглеждайки под лупа снимките си, направени пред „Руско бистро“, също разпозна Милявски в един от посетителите — без очила, в абсолютно нелепо облекло, полуобърнат към камерата така, че лицето му не може да се види без лупа. Но това беше той.

И отново всичко съвпадаше: Милявски, който пиеше тогава с тях на площад „Въстание“, може да е чул как Турецки моли Денис да проследи Хайкин. Сигурно точно тогава му е хрумнала идеята да убие вицепредседателя с ръцете на Денис. И, разбира се, пак Милявски не можеше да знае, че Турецки е объркал всичко и Демидич ще „поеме“ Христич. Поради което Милявски изобщо не се е страхувал да се среща с Христич.

… През избитата врата и прозорците на първия етаж в къщата нахлуха четирима бойци. Останалите ги прикриваха отвън, притиснати до стените и реагиращи на всеки подозрителен шум. Разбира се, никой не знаеше дали „терминаторите“ на Милявски са се свършили, или има още за резерва.

— Първи докладва — задавено се обади някой по радиостанцията на Дудинцев. — Пусто е.

— Да проверят тавана и мазето — каза Денис.

— Те си знаят, не са малки — измърмори подполковникът, но все пак се разпореди: — Първи — в мазето, Трети — тавана и покрива! — и се обърна към Денис: — Мислиш ли, че е издълбал подземен тунел под язовира?

— Тц!

В звънтящата след скорошния грохот тишина се чу отмерен, монотонен шум. Притиснат до входа, Денис напрегнато се взираше в мътно-сребристата каша на мъглата, без да може да си представи този път каква щуротия ще се появи оттам.

— Твойта верица! — Дудинцев замря с отворена от учудване уста.

На метър от тях се разделиха две широки ивици от тревната площ. И направо от земята изплува истинска летяща чиния — кръгла и ниска, с амбразури вместо илюминатори и два мощни прожектора отстрани. Желязното чудовище повися една секунда неподвижно и се засили към водата, разбивайки вратата. Освен това и стреляше лениво на разни страни. Този път — на единична.

— Ах, кучи сине! — Дудинцев вдигна пистолета си и изпразни целия пълнител в отдалечаващата се машина.

Минаха две секунди, докато даде разпореждания на останалите в къщата, още десет — за да дотичат до колите. Но когато достигнаха брега, ориентирайки се по светлината на прожекторите, Денис видя, че „НЛО“-то вече е на стотина метра навътре във водата. Милявски уверено се измъкваше и нямаше да могат да го догонят с никакви моторници или скутери (каквито освен това и нямаше).

Изглежда, бронемобилът се движеше на въздушна възглавница и макар да не развиваше добра скорост, притежаваше абсолютна проходимост.

Докато Денис съобразяваше какво да правят сега, Дудинцев вече беше решил. Един от омоновците, подчинявайки се на жеста му, грижливо се прицели по светлината и стреля по отдалечаващия се мръсник с гранатомет, прикачен под цевта на автомата му.

Уцели безпогрешно. Прожекторите изгаснаха и се чу как една след друга във водата изплющяват падащи останки.

Понеже след такъв фойерверк в селото вече никой не спеше, мигновено се намериха лодки, гребла и дори водолазно снаряжение. Плаващите парчета гума очертаваха ясно върху водата мястото на взрива. Дудинцев се гмуркаше сам. Ако бронемобилът се окажеше празен, ако това се окажеше поредният самоходен робот килър, сигурно подполковникът щеше да разкъса на ситни късчета първия попаднал му пред очите. Но Милявски беше там и бе мъртъв.