Фридрих Незнански
Тайните на елита (21)

Денис Грязнов.

25 юни

Когато сутринта Денис пристигна в „Глория“ доволен като слон, Макс вече го чакаше. Ако се съди по зачервените му повече от друг път очи, геният не се беше прибирал вкъщи и днес не е спал. Изобщо не е ясно кога спи. Затова пък не възникваха съмнения кога се храни. Пак по негово твърдение трябвало непрекъснато да яде, за да възстановява енергията, изгубена поради излъчването на мониторите. Което той благополучно правеше. Отрицателната страна на този чудесен процес беше, че трохите от хотдог, чипсовете, пиците и прочие нездравословна храна, а също капките от кока-кола, напитката на елитните хакери, много скоро попадаха върху клавиатурата. Налагаше се да ги разглобяват и чистят, а след две–три чистения направо да ги изхвърлят и да купуват нови.

Денис дори въведе особено, специално перо разходи: „Клавиатури — 2 бр. Месечно.“

— Хайде, хвали се — усмихна се Денис. — Изрови ли нещо?

— Ъхъ — доволно поклати глава Макс. — Следи от „троянски кон“ в лаптопа на Минчев.

Денис познаваше Макс много отдавна, нежно обичаше дебелата му брадата физиономия, неспирните шеги, умението да консумира бира с чипс в неограничени количества, ценеше го много високо като специалист, но от първия път изобщо не разбираше за какво става дума.

— Какъв кон?

— Троянски. Не дървен, естествено — електронен. Дори бих казал — виртуален. А трябва да ти кажа, че „троянският кон“ е подарък, който изобщо не очакваш. — Виждайки, че Денис все още нищо не разбира, той започна да обяснява по-подробно: — Повечето троянци по нещо приличат на вирусите и на „червеите“. Имат сходни методи, но различни функции. „Троянският кон“ попада в компютъра на жертвата и там по някакъв начин се активира. Например от самата жертва. След активирането трябва да проникне в системата, да поеме някои функции, отговарящи например за безопасността или за връзката с „външния свят“. След като се приспособи в системата, започва да събира полезна информация от „заразения компютър“ и с помощта на средствата за връзка, например по модема, започва да предава данните или да ги натрупва за по-нататъшно прибиране в режим manual, тоест ръчен. Има троянци, които накрая изтриват цялата информация в компютъра. Изглежда, лаптопът на Минчев е бил заразен с подобен вирус. Електронният адрес, на който „троянският кон“ изпраща информацията, също задължително трябва да е в компютъра…

— И как да го научим?

— А за какво имаш глава? За да ядеш ли? — Макс запрати една шепа чипс в устата си. — Нее. За да си пъхаш носа във всички файлове без изключение.

И той започна възбудено да втълпява на Денис колко дълго и упорито е търсил троянеца с различни средства.

— Първо използвах HIEW, след това SOFTICE, после IDA. Никакви следи. След това…

Геният беше способен да говори безкрай на всяка тема, свързана с компютрите. Обикновено Денис успяваше да разбере една десета от казаното, но и това стигаше за детективските му цели. Денис не доизслуша как Макс е успял все пак да излови нужния адрес, защото му хрумна нова мисъл:

— А може ли по електронния адрес да се изчисли географското положение на компютъра?

Недоволен, че са го прекъснали на най-вълнуващото място в разказа, Макс измърмори:

— Слушай, аз да не съм висял цяла нощ над компютъра на Минчев за тоя, дето духа? Програмата се казва PING. Помага по адреса на електронната поща да изясниш истинския zip-код на ползвателя. Щом знаеш кода, когато проникнеш в регистъра на провайдъра, можеш да определиш всичко, каквото искаш.

— И ти, естествено, проникна и определи?

— Разбира се. Нужният ни компютър се намира на площад „Въстание“, в сградата на бивш научноизследователски институт. От провайдъра дотам има отделна линия, на която са закачени примерно петдесетина компютъра. Но аз май знам в крайна сметка при кого е отивала информацията. В това здание се спотайва малката фирма „Е-Bittles“. Специализирана по сложната електроника и компютърните взломове, те са майстори на подобни фокуси, и не само на такива неща.

— Познаваш ли ги?

— Аха, познати момченца. Срещал съм се с тях на един хакерски купон. Тяхната най-голяма мечта в момента е да направят такова приспособление, което позволявала се приближиш до входа и да свалиш всичко от харддиска на човека, който живее в къщата. А са започнали от прости неща: прониквали в „Армейка“ и организирали прослушване на непосредствения си началник, за да имат винаги аргументи в своя полза.

— А имената, други данни?

— Валерий Муха и Аркаша, мисля, Ратников. Сигурно са по на трийсет, Валера е един дребен, подвижен, приказлив, Аркаша — той е мълчаливец и винаги има едно наум, но според мен май е по-умен от Валера. Това е всичко, общувал съм с тях един–два пъти, и то не толкова непосредствено.

— Тогава да вървим, да пообщуваме по-непосредствено — предложи Денис.

— Върви — съгласи се Макс. — Не мисля, че са издънили Минчев от лична корист, може някой да ги е помолил…

— Какво значи „върви“? Ще отидем заедно. Ти ги познаваш, сам каза, много по-охотно ще разкажат на тебе всичко.

Макс се наежи и изчерви като рак:

— Няма да дойда. А ако ти, шефе, ги докараш и започнеш да ме цитираш, смятай, че повече не работя тук.

— Макс, какво ти става? — възмути се Денис. — Тези мръсници се занимават с икономически шпионаж, заради тях хората се самоубиват, а в теб се пробудиха някакви сантименти.

— Това не са сантименти, а обикновена професионална етика — настояваше на своето Макс. — Ако щеш, хакерска етика. Съревновавали сме се малко, аз съм победил, открих всичките им тайни и стига толкова. Разните там акции за сплашване, предаване в ръцете на правосъдието, справедливото възмездие — това не е за мен.

— Макс, какво бълнуваш? А ако някой от тези нещастници проникне в банката, в която са спестяванията на баба ти от последните трийсет години и заради това бабата получи удар, пак ли ще мислиш само за етиката?

— Моля те да не закачаш баба ми! Но ако се случи такова нещо, аз, разбира се, ще изловя мръсника, ще изловя и банковата сметка, на която са прехвърлени парите, и ще ги върна обратно. Но да викам милиция, да крещя: „Дръжте го този!“ — няма да стане. И няма защо да ме баламосваш с глупавите си примери. Имаме конкретна ситуация и именно в тази ситуация, шефе, ти казвам: не. Като не ти харесва, можеш да ме уволниш, а по-добре аз сам да си отида.

— Добре — предаде се Денис. — Не възнамерявам да те уволнявам, дори не се надявай, няма да ти устройвам и очна ставка с твоите познати. Но в такъв случай ми трябват съвсем точни указания къде и как да търся резултатите от действието на този… как го нарече, троянец?

Макс моментално се успокои, сякаш допреди малко не се е водила тази идиотска разправия, и като изсипа в устата си поредната порция чипс, започна да обяснява:

— Нищо няма да намериш там, ако те сами не ти покажат, затова сега ще ти напиша една програмчица, която ще ти снесе всички файлове от техния сървър. Най-вероятно ти трябва сървърът. Значи, вземаш zip-диска — това, ако всичко мине гладко, на него ще се събере точно толкова, колкото те са могли да преточат от Минчев. В противен случай — преносимият харддиск. Просто пущаш моята програмчица и тя ще копира всичко освен стандартното програмно осигуряване. А пък по-нататък аз ще се оправям кое какво е. Обаче да те съветвам: опитай да се спазариш, тогава ще бъде много по-лесно.

— Ето какво имаме към днешна дата…

Денис и Олга седяха в същия ресторант. Този път тя пиеше чай с виенски кифли.

Денис докладваше за свършеното:

— При огледа на компютъра ви стана ясно, че от него наистина е източвана информация. Следите водят в някаква си фирма с название „Е-Bittles“. Фирмата е специализирана в областта на сложната електроника, значи напълно е възможно да направи и подслушвателните устройства, които намерихме в апартамента ви. Между другото в офиса на Минчев имаше не по-малко. И засега дори не се досещаме кой все пак е поставил апаратурата. Да ви хрумва нещо?

Олга сви рамене:

— Не знам. Нашият апартамент е с охрана. Сигнализация. Трудно мога да заподозра домашната ни помощничка, тя има прекрасни препоръки. И после, някой се е промъкнал и в офиса.

Денис продължи:

— От друга страна, конкурентите на мъжа ви ни посочиха някакъв младеж, който им предлагал да закупят пълната информация за фирмата на Игор.

— Кога е станало това? — Олга започна да се вълнува.

— Примерно един месец преди смъртта на Игор.

— А как е попаднала информацията при него?

— Възможно е младежът и фирмата на име „Е-Bittles“ да работят съвместно. Ние знаем къде се намира фирмата, следователно ще намерим и младежа. Сигурно той има отношение към монтирането на апаратурата и е възможно лично да е следил мъжа ви.

— Лично да е следил Игор? — В очите на Олга се появи пълно объркване и смущение. — Значи и мен е следил лично?

— Не е изключено.

Олга за дълго остана замислена. Денис не й пречеше. Знаеше, че в хода на разследването винаги изплуват факти, които клиентът не харесва, които трудно възприема.

Най-сетне Олга заговори бързо, развълнувано, с наведени очи:

— Денис, трябва да ме разберете. Не мога повече така. Искам да замина оттук и да забравя всичко.

Олга разказа как й е опротивял този дом. Макар служителите на „Глория“ да махнаха всички подслушващи устройства, въпреки всичко тя усещаше чуждо, недобро внимание.

— Защо да ме следят? Какво искат от мен? Сега жилището ми се струва прекалено голямо, заплашително голямо. Ако се случи да се прибирам вечер, пред вратата губя по няколко минути, докато се опитвам да успокоя треперенето на ръцете си. Внимателно завъртам ключа в патрона и бързо светвам лампата в антрето. После стоя още няколко минути и се вслушвам с отворена врата, сякаш си оставям път за отстъпление. Струва ми се, че се побърквам. Изпитите ми минаха. Всичките ми университетски приятели и приятелки се разотидоха. Ужасно съм самотна в този апартамент, в този град. Моля ви, Денис, прекратявайте разследването, ще си получите заработения хонорар. А аз трябва по-скоро да се махам. Ще приключа някои въпроси и заминавам.

Денис слушаше с учудване как се лее емоционалният поток, след това сложи дланта си върху дланта на Олга. Тя замълча.

— Оля, успокойте се. Убеден съм, че нищо не ви заплашва. Нали у вас няма нищо, няма какво да ви вземат.

— Да, да, вече нищо няма.

— Не сте свидетел на престъплението и не сте носител на чужда тайна, тогава защо да ви преследват? Нали нищо не скрихте от мен?

Тя започна да маха с ръце:

— Не, не, разбира се!

— Ако имате реална причина да се опасявате за живота си, кажете, не се страхувайте, ще ви осигурим охрана…

— Няма нужда от охрана. — Като се стараеше да не гледа към Денис, Олга трескаво ровеше в чантата си, за да намери носната кърпичка, от очите й капеха сълзи. — Страхувам се, че няма да мога да ви се издължа, ако разследването продължи.

Денис я погали по ръката.

— Засега е рано да говорим за това. Още не сме използвали аванса, който ни платихте. Така че не се вълнувайте. Разследването продължава.