Фридрих Незнански
Тайните на елита (19)

В. А. Тур.

24 юни

Когато вече се качваше в колата, Вениамин Аркадиевич си спомни, че за днес има запланувано посещение, а едно от основните му правила беше: има ли и най-малка възможност, да изпълнява заплануваното. Стигна до мястото със служебната кола, освободи шофьора — все пак посещението е лично, а не работно.

Става дума, че разказа на жена си за чудотворното влияние на полилея на Чижевски и като отстъпи пред молбите й, Вениамин Аркадиевич потърси фирма „Поличаз“, която изработваше и поставяше такива полилеи. Пламенното описание на терапевтичните качества на своето изделие, което направи директорът, си каза думата и Тур купи полилей. И какво? Никакъв ефект! Само дето се засили хипертонията на жена му, неговото главоболие също си остана, а котаракът Василий — любимецът, изобщо се страхува да влиза в стаята, където е окачено това чудо на инженерната мисъл. Обаче полилеят не струва три рубли и той с неговата заплата не смята да изхвърля такива пари на вятъра.

„Всеобща безотговорност!“, мислеше той, докато наближаваше сградата на офиса. Преди перестройката нямаше да се случи такова нещо. А сега са се навъдили едни шарлатани… Никакъв контрол над дейността им! След като дадоха цял куп обещания и спечелиха от повярвалите им хора, те не носят никаква отговорност. Всичко започна от Горбачов. Този проклетник с белега не знаеше какво прави. Може би трябваше нещо да се промени, но постепенно, под ръководството на партията, а не като я унищожи. Да, мнозина искаха промени. Да, може би страната не можеше да се промени по друг начин. Тогава не биваше да се променя! Първият човек трябва да чувства отговорността за съдбата на държавата, а не да се стреми на всяка цена да реализира честолюбивите си планове. И защо да не можело по друг начин? Как можаха китайците! Запазвайки приемствеността в политиката, без да разрушават партията, те постепенно въвеждат елементите на пазарната икономика, създават отворените икономически зони. Достигнаха планомерен ръст на икономиката и при това не унищожават исторически паметници, пък били те от времето на империята или на културната революция.

Какво се разпали, сам се прекъсна Вениамин Аркадиевич и вече успокоен, влезе в офиса.

Докато отиваше при секретарката, седнала на малка масичка до вратата в директорския кабинет, Тур машинално, почти подсъзнателно отбеляза, че тук нещо се е променило след последното му посещение.

— Добър ден. Може ли да видя директора? — запита колкото се може по-миролюбиво, но вместо очакваното „Моля, влезте“ или „Почакайте, моля, той скоро ще се освободи“, чу неубедителното и изречено сякаш с не съвсем уверен тон:

— Няма го, почти всички въпроси решава заместникът му. Изобщо фирмата се закрива и ако идвате да купите полилея на Чижевски, сигурно е по-добре да се обърнете към някоя друга. Дори мога да ви препоръчам съвсем солидна…

— Извинете… — Вениамин Аркадиевич започна да губи толкова трудно постигнатото си спокойствие. Искаше да обсъди именно с Минчев плачевния, а по-точно никаквия ефект от използването на полилея. Не, не мислеше да вдига шумен скандал. Искаше разяснения как става така, че „благотворното действие, оказвано на всички без изключение“, неизвестно защо подмина точно неговото семейство. — Ако директорът не е тук, но ще дойде днес, ще почакам, ако няма да дойде днес, тогава кажете кога! И какво означава това „закрива се“, щом работният ден току-що е започнал?

— Директорът е мъртъв… Неговите задължения се изпълняват от заместника му… — поясни жената тихо, почти изплашено. — По-точно се изпълняваха, но нашата фирма вече я няма, закрита е…

Вениамин Аркадиевич, чиято работа често бе свързана със смъртта, беше толкова неподготвен за неочаквания обрат на събитията, че не осъзна веднага смисъла на чутото. Разиграват ли го? Имаше тук търговец, а сега се е изпарил. Полуобърнат, огледа бавно стаята, за да провери дали не му се подиграват зад гърба. Зад гърба му никой не се смееше.

Наистина нещо се е променило след последното му идване, но какво? Служителите… Няма ги. Миналия път тук имаше още три бюра и на тях работеха хора. А сега нито бюра, нито хора.

— Как мога да се срещна със заместника? — поинтересува се Тур, почти повярвал на чутото, но все още обзет от желание да удовлетвори оскърбените си чувства.

— В момента Сергей Константинович разговаря с частен детектив — докато изричаше това, тя леко кимна към открехнатата врата на директорския кабинет. — Бихте ли поседнали да почакате една–две минути?

Жената стана и леко премести стола за Тур, явно искаше да успокои клиента с учтивост. Следователят кимна в знак на благодарност, обърна стола така, че като седне, да вижда Сергей Константинович и младежа, разположени на голямото двукрило бюро. „Весело съвпадение. Директорът мъртъв. С разследването се занимава частен детектив. Не с разследването на смъртта му де! Сигурно просто изпълнява някоя тяхна задача, дори може да работи при тях.“

Удоволствието, че намери обяснение за съвпадението, което щеше да наведе един неизкушен човек на съвсем абсурдно предположение, повиши настроението му. Вениамин Аркадиевич разглеждаше бавно ченгето и като предугаждаше отговора, се поинтересува с почти шеговит тон, защото нямаше сили да се откаже от приятното изживяване:

— Да не разследва смъртта на Минчев?

Детективът не носеше ярки дрехи, но обувките му бяха прилични. По-рано обувките винаги издаваха руския човек. Чертите на лицето му напомнят за някого… Кого? Тур долови със закъснение смисъла на отговора: „… По поръчение на вдовицата разследва обстоятелствата около смъртта…“.

Вече му се отщя да разговаря със заместника. Каза „довиждане“, без да го адресира към някого, излезе и съвсем объркан тръгна с метрото към прокуратурата.

Изобщо днес Вениамин Аркадиевич беше запланувал да разговаря с депутата — свидетел на стрелбата в Покровско-Глебово. За разговора трябваше да има добро настроение, пълна концентрация, свежест на възприятията… Но след безполезното и дори глупаво посещение в „Поличаз“ Вениамин Аркадиевич се чувстваше напълно отпаднал. Със самото си съществуване този „частник“ за цял ден го извади от релси.