Фридрих Незнански
Тайните на елита (25)

Денис Грязнов.

27 юни

Както обикновено, от миризмите в болницата на Денис му прилоша. Дори посещението в моргата не предизвикваше такова отвращение у него. Какво й е на моргата — трупове и само трупове, там няма на какво толкова да ухае, пък и няма за кого. Къде по-сложно е да оправдаеш болничното зловоние: живи хора, на това отгоре пострадали, към тях трябва да се отнасят с особена нежност, а не да се убиват с тази чудовищна гнилотворно-йодна воня.

Предната вечер Макс каза, че ще се наложи да се занимае с базата данни поне едно денонощие, така че Денис, който не търпеше бездейното очакване, реши засега да поговори с Арбатова. С каква цел Минчев е записал телефонния й номер и защо е подчертал името й в списъка с клиенти. Може и тази нишка да отведе някъде.

Той почти на бегом измина коридора, като се стараеше да не наднича през отворените врати на стаите, за малко да събори една старица, куцукаща с цукало в ръцете (вонята тогава се усили отново), и като прескачаше през две стъпала, стигна на четвъртия етаж. Зад него ситнеше Пьотър Палич, главният лекар, и току избърсваше челото си с дамска кърпичка на нежнорозови цветчета. Все още не беше наясно дали трябва да придружи младия нахалник до Арбатова, или може да го изгони с чиста съвест. По-рано трябваше да разбере какви са тия частни детективи, какви са законите за тях. Ако беше прочел нещо за обща култура, сега щеше да има оръжие или срещу този нахалник, или срещу самата Арбатова, която със сигурност ще разиграе сега звездната си истерика: кого сте ми довели, за какво ви плащам, моите момчета ей сега ще… Едно е хубаво: и на този Грязнов няма да се размине. Какво ми размахва някаква си книжка, много спешно, разбираш ли, веднага искал да се срещне. Малко са ми сякаш ченгетата. Ех…

Денис се смая от четвъртия етаж. Първо, тук изобщо не миришеше на нищо, а климатичните шкафове, монтирани над касите на вратите, работеха съвършено безшумно. Второ, на пода — пухкав мокет (Денис неловко погледна под вежди немного чистите си обувки), а по стените — порядъчно безвкусни картини. Трето, тишината (а какво е една болница без мърморенето и псувните на санитарките?). Четвърто, и това е главното, изглежда, Арбатова заема цял сектор от етажа и там се влиза само по тези стълби. Вероятно за всеки такъв пациент си има и отделно стълбище, и асансьор. Напразно не се качих да се повозя на асансьора, сигурно е интересно как излизат от положението — нима на този излъскан етаж се изкачва същата кабина, в която се возят и бабите с цукалата? Или се сменя на третия етаж?

Това не е болнична стая, а кабинет на голям бос. „Приемната“ значи: кожени дивани, палма в сандъче, маса с телефон, а вместо секретарка — двама дебеловрати с издути на две места сака, под малката издатина е мобилният телефон, това ясно, под другата, по-голямата — също е ясно. Седнали си, нашичките, чоплят си носовете. Запъхтяният главен лекар Пьотър Палич се свива, старае се да диша по-тихо, което не му се удава особено много, сгъва грижливо и пъха в джобчето розовата си, вече съвсем измачкана кърпичка — голям смях, нищо повече. Интересно дали му е заплатила предварително за лечението, или ще плати при изписването? А може основните пари, които се полагат официално за такъв лукс, да са дадени предварително, а при изписването да закачи и комисиона? Тогава е ясно защо трепери, комисионите на такава мадама като Кристина сигурно няма да са малки, нали трябва да си поддържа реномето.

Да, ето „вратовете“ надуха вратове, наставаха от кушетката, Пьотър Палич мачка кърпичката като мома, изглежда, вие, Денис Андреевич, ще трябва да поемете инициативата.

Като се стараеше да не забелязва момчетата на Арбатова, Грязнов небрежно размаха към тях отворената си „книжка“ и се насочи към вратата на стаята.

— Пак ченгета… — процеди лениво единият от „момчетата“, полека, с клатушкане, се дотътри до нужната на Денис врата и се изправи така, че закри входа.

Дявол да те вземе, ясно е, че за теб ченге ли е, частен детектив ли — все е гад. Но щом ме вземаш за милиционер — ще влезем в тази роля, сам си го изпроси.

— Много си смел, мой човек — започна Денис ласкаво, но за щастие го прекъсна капризното подвикване зад вратата:

— Минчик, ей, Минчик!

„Момчето“ се отмести от касата на вратата и открехна. Денис не виждаше Кристина от мястото, където беше застанал, затова пък много отчетливо чуваше гласа й:

— Я изтичай за шампанско…

Миня само дето не тракна с токовете, Пьотър Палич отстъпи, а Денис — напротив, се премести така, че да го забележат в пролуката.

— Ако е дошъл поклонник, веднага го разкарай — пропя Кристина явно по навик.

— То да беше поклонник — измърмори Миня.

Колегата му, който по някакъв начин се беше озовал зад гърба на Денис, започна шумно да пъхти.

— Е хайде, влезте, младежо. — Гласът на Арбатова изведнъж стана кокетен.

Госпожицата е започнала да скучае през тия пет дни, помисли Грязнов. Ай–ай–ай. Роднините я посещават, много ясно, разни приятели, дечицата също. Но е заскучала за нови лица. Особено от мъжки пол. Денис се изпъчи, отпусна раменете, мина край квадратния Миня. Пьотър Палич въздъхна с облекчение и се измъкна в коридора.

— Да, Минчик, моля ти се, две бутилки. Ей–ей, и да измиеш чашите!

Той седна без покана — нали Арбатова май обича такива типове. Бива си го този фотьойл, уютно е. Няма да е лошо „Глория“ да си купи такива. Пък и самата болнична стая — направо казано, е приятно място, има нещо домашно. Перденцата весели, масата до прозореца е в тон с пердетата, върху масата има огромен букет от лилии, така благоухаят, че никакъв климатик не може да се справи с миризмата. Вазата е някаква чудовищна, явно не е на болницата: изобразява или гола жена, или просто ствол на дърво, който е причудливо извит; самата ваза уж е глинена, а хитрите места — циците и другите детайли, или ако все пак е дърво, чеповете — са каменни, черни, блестящи като ахат, може и ахат да е… Много ясно, в стаята има и видео, телефон — също, за да не бърбори все по мобилния. Това не е креват, а креватище. А това като че ли е нещо, играещо ролята на „шкафчето до болничното легло“… На шкафчето сред разните женски дреболии има снимки в рамки — мама, дечица, как без това; две цигарета, едното дълго кехлибарено, и късо, върви го разбери от какво е. И — ама че смешно! — кутийка дъвка, от същата, която рекламират в клипа. Нима наистина я използва?

Усмихната, Кристина изучаваше посетителя. Затрудняваше се да седи в непринудена поза — стегнато бинтован, простреляният й на няколко места крак не се сгъваше в коляното. Наложи се да седне върху здравия си крак, болния да протегне и леко прегърбена (уж нарочно), да се опре с две ръце между коленете. Горкото момиче, помисли изведнъж Денис. Не блести с красота, няма кой знае какво гласче и цял живот й се налага да се доказва: аз съм певица, аз съм красавица. А как да докажеш, когато не си се родила красавица, а безцветна блондинка албиноска, лицето непропорционално, та чак напомня плъх; гласът слабичък, не ти стига дъхът, налага се да поемаш жадно и звучно въздух, когато пееш, при запис, разбира се, лесно се коригира всичко, а ако поискаш да запееш на живо — не става… А децата ти са чудни, каза мислено той, изпълнен с неочаквана топлота към Кристина, която поне в това отношение се е реализирала напълно и честно. Но кой знае дали се е реализирала напълно, може да народи още…

— Миня казва, че сте по-ужасен от поклонник, дори щяло да е по-добре да се окажехте поклонник… Но ако беше така, нямаше да седите тук. Така, може би ще се представите?

— Частно детективско бюро „Глория“, Денис Грязнов.

— Ах, ето каква била работата. Милицията си свърши нейната, сега тръгнаха частниците. Какво пък, аз, Денис, толкова пъти вече разказвах за моето извънредно произшествие, че съм готова наизуст да го издекламирам… Или ще ми задавате въпроси?

— С ваше позволение, въпроси, Кристина. Кога за последен път се срещнахте с Игор Минчев?

Арбатова явно се смути. Напипа кехлибареното цигаре, старателно нави в него цигара, почака, докато Денис се протегне и щракне с фалшивия си „Ронсън“. Значи се съсредоточава. Хайде, майчице…

— А какво общо има момчето? Нали покушението срещу мен, а и не само срещу мен, не беше от неговата жена.

— Специално Минчев няма нищо общо. Тоест исках да кажа: напротив, покушението няма нищо общо, а Минчев има. Милицията разследва покушението. А аз…

— А вие?

— Аз разследвам самоубийството на Игор Минчев.

— Господи боже мой, самоубийство! Но не е от нещастна любов към мен! — Арбатова нервно се изкиска, оправи белезникавия кичур зад ухото си и се закашля от дима. — А нима се разследват самоубийствата? Нали не е убийство…

— Самоубийството се приравнява на насилствена смърт, разследва се по същия ред. Между другото милицията не се занимава повече с него. Аз съм друго нещо, имам клиент. Та какво казвате, Кристиночка, за нещастната любов?

На вратата се почука, Арбатова неестествено весело пропя:

— А ето и пенливичкото!

На прага се появи Миня с две чаши върху поднос и кофичка с лед, от която стърчаха гърлата на две бутилки. Съвсем по протокола! — констатира Грязнов и извади една бутилка от кофичката. Миня, който уж се канеше да прислужва около масата, сви рамене и тръгна към изхода. Денис се прицели игриво и тапата от шампанското излетя точно в обширния задник на Миня. Арбатова се закиска пискливо. Денис неискрено занарежда:

— Ах, простете, колко неловко се получи…

Вратата се захлопна след Миня. Кристина се усмихна:

— Денис, ще се наложи да си ходите оттук по въжената стълба.

— Ама вие въжена стълба ли имате? Между другото, каква е тая история с Минчев и нещастната любов? Хайде да караме поред: кога се срещнахте за първи път?

— Игор… — нали Игор се казваше? — монтираше полилеите на Чижевски у нас. По-точно, не че ги монтираше, не се катереше по тавана, а ръководеше и след това даваше някакви документи, гаранции или нещо от този род. Е, позна ме, разбира се, след монтирането на полилея се забави, постояхме мъничко…

— Двамата ли?

— Денис, разбирам, че убийството, дори самоубийството, е важно нещо. Ако сега изведнъж започна да лъжа за нещо, после ще се разкрие и за мен ще е по-лошо, така че ще говоря с цялата възможна честност, а вие, моля, се постарайте тази информация да не отива никъде.

— Ако това, което ми разкажете, не се отнася до делото — каза Денис колкото се може по-меко, — тогава и аз ще забравя, кълна ви се.

Кристина помълча, отпи от шампанското, запали нова цигара.

— Така, значи вие постояхте заедно с него?

— Няма да седна с чичковците с работните дрехи?! Тогава имах депресия, работата не вървеше, опърпахме се с продуцента, а и хроничното недоспиване — роднините ме бяха освободили от децата, оставиха ме една седмица да се наплача в самота. Та седим си ние с Игор, пием, между другото, също шампанско — тук Денис предвидливо напълни моментално пресушената чаша на Кристина, — аз съм в такова състояние, нали разбираш, направо не съм на себе си. И той за кой ли път ми пълни главата с глупости за полилея си — всяка депресия, казва, отстранява и обяснява защо, нещо за йоните… Е, аз не схванах, полезно било — добре, казвам, разбрах. И изведнъж се сещам накъде бие той — със заобикалки, с разни намеци… С една дума, ако човек се чука направо под полилея — тук Кристина понижи гласа си, — такъв секс ставало, какъвто не съм имала през живота си, защото пак тия йони, да ги вземат дяволите, правели нещо си там, а освен това след всичко нямало вече да си спомням за никаква депресия, само ще мисля как да легна под полилея и да си вдигна крачката. Като наркотик, само че полезен. И никакви нежелани ефекти. С една дума, нави ме. Пък и нали бях пийнала…

Кристина отново протегна празната си чаша, Грязнов я напълни.

— И често ли се срещахте след това?

— А защо не питаш за усещанията от секса под полилея? Срамуваш ли се?

— Не вярвам в тези глупости.

— И правилно, Дениска, защото няма нищо особено. Секс като секс. Пък и мъжът не е кой знае какво. Не беше, да ме прости господ…

— Кристина, срещахте ли се след това с Игор Минчев?

— Срещнахме се още един път.

— Пак ли под… полилея?

— А, вече не. Той имаше такова намерение, но аз бързо му пресякох мерака. Позвъни ми, беше доста нервен, предупреди ме, че пристига, дори не успях да го разкарам по телефона. Вече нямах никаква депресия, у дома всичко беше с краката нагоре, децата щуреят, играят „Звездни войни“ на компютъра, на земята наредено влакчето им, при мен пък беше моят стилист, разработваме новия ми имидж, след половин час трябва да заминавам за студиото, бавачката закъснява… И на това отгоре пристига Минчев с букет и всичко останало. Затворих се с него в кухнята и му казах с две думи: мой човек, моят живот и така е прекалено разнообразен и в него има достатъчно незабравим секс, с една дума, съкращавай програмата, а за букета благодаря…

— Тоест, Кристина, Минчев не ви беше по душа. — Грязнов помисли дали да не мине на „ти“ с Кристина — нали тя отдавна му „ти“-каше, но не започна: може да си помисли какво ли не. Бездруго съм прекалено внимателен с нея, доливам й шампанско, подавам й запалката, развеселих я с Миня — току-виж ме взела за поредния нещастно влюбен.

— Категорично не ми допадна, Денис. Знаеш ли, та той… Слушай, неловко ми е да говоря така за мъртвец, само защото разследваш… Той, изглежда, беше параноик. Или как ги наричат там тези, с манията за преследване?

— Минчев казваше ли ви, че някой го дебне?

— Не знам за дебненето, но със сигурност го следеше. Тогава, първата вечер, ми го разказа, когато се оплаках от депресията си. Вие, казва, имате депресия, а мен ме следят и сега двамата ще полегнем под полилея и ще забравим за всички неприятности. Надълго го обясняваше.

— По-конкретно, Кристиночка, по-конкретно!

Щом чу „Кристиночка“, Арбатова победно се усмихна. Грязнов мислено се наруга за последните си думи.

— Много работи ми говори, Дениска, но знаеш ли, аз като чуя, че един човек подозира преследване, веднага разбирам: не е в ред. Защото, ако наистина е забелязал, че го следят, не е малък: върви и разбери. Ако не си забелязал, а само „усещаш“ — тогава трябва да си лекуваш главицата. Наистина, горкото момче. Сигурно на тази основа е посегнал на себе си.

— Кристина, а Игор не ви ли разказваше случайно кой го следи?

— Казваше, но лично аз не бих повярвала.

— И кой го е следял?

— Собствената му жена. Според мен името й е Оля. Значи Олга Минчева — Кристина протегна към Денис празната си чаша.