Фридрих Незнански
Тайните на елита (45)

Денис Грязнов.

2 юли

В кабинета на управление ГИБДД^[1], където го доставиха, Денис успя да изпроси едно позвъняване, като обеща, че след това чистосърдечно и за всичко ще си признае (но и той смътно си представяше за какво). Избра служебния номер на Грязнов старши под ненавиждащия и злорад поглед на увисналия над главата му старши лейтенант, заклевайки съдбата да го намери в кабинета му. След третия сигнал оттатък се обадиха. Щом чу познатия глас, Денис въздъхна с облекчение.

Без да се притеснява в изразите си, той разказа на любимия си роднина за неприятностите отпреди малко, като започна с покушението и завърши с ареста в милицията, после предаде слушалката на старши лейтенанта, започнал да го гледа подозрително под вежди.

Разговорът на генерал Грязнов и старши лейтенанта от ГИБДД (както стана ясно — Белобородко) беше повече от кратък. Според посивяването и източването на лицето на последния човек можеше да се досети, че Вячеслав Иванович не пести изразите, а последното изречение на смаяния от обрата на събитията офицер довърши картината:

— Тъй вярно, да върна оръжието и документите и да доложа — израпортува старши лейтенантът и се пльосна на стола. Видът му беше озадачен и смачкан.

— Ти защо не обясни веднага? — попита той вероятно с обикновения си глас.

— Че вие не ми дадохте да обеля дума — повдигна рамене Денис.

— М-да. Ама и теб си те бива, вдигна толкоз шум със стрелбата и прочие.

— За малко щяха да ме убият.

— Знам де… Сега знам.

— Там е тя, че сега.

— Добре де, не се прави на умен — нацупи се старши лейтенантът. — Сега къде ще заповядаш да търсим твоята бяла „Нива“?

— Откъдето ме арестувахте, там трябва да я търсите. Между другото, аз ви казвах — не без ирония напомни Денис.

Белобородко не отговори. Излезе за няколко минути от кабинета, върна се придружаван вече от познатия на Денис сержант.

— Да тръгваме — рече кратко, гледайки някъде настрани.

— Къде? — Все пак Денис се надигна. — В затвора „Матроска тишина“ ли?

— Да имах власт… — не се сдържа старши лейтенантът, но не довърши изречението. — Нивата е открита. Недалеч от мястото на задържането… ти… ви.

Денис учудено вдигна вежди. Направи го искрено.

— Охо! Оперативно работите!

Мълчащият до вратата сержант неразбиращо се кокореше ту към Денис, ту към своя началник. Явно промените в начина на общуването им го объркваха. На Денис му беше все тая и за това, и за сержанта. А за бързото откриване на транспорта на килърите — браво!

— Тук не е частен магазин — прозрачно намекна Белобородко, помисли малко и като набра смелост, добави: — Имаме по-стабилни спецове и от МУР.

— Ще имам предвид в бъдеще — обеща Денис — и непременно ще споделя информацията с адвокат.

Старши лейтенантът преглътна последните думи, но премълчаването означаваше да остави бойното поле на противника. Той постъпи като роден дипломат: прехвърли разговора в делово русло, интересуващо и двамата:

— Захвърлили колата в един двор, на петдесет метра от кръстовището. Помолих, преди да отидем, да не пипат нищо.

— Ясна работа: не са искали да рискуват. Аз на тяхно място щях да постъпя по същия начин — измърмори си Денис и излезе от кабинета след милиционерите.

Наистина намериха изоставената от престъпниците „Нива“ в запустял двор между пететажни блокове, на половин километър от злополучното кръстовище, където с оперативните усилия на служителите от ГИБДД беше задържан и обезоръжен частният детектив Денис Грязнов. Накрая престъпниците бяха извършили още едно нарушение (освен покушението срещу живота му, стрелбата на обществено място и превишаване на скоростта!) — бяха разсипали детския пясъчник. Местният жител студентът Костя (по съвместителство метач на двора), който беше видял цялото безобразие, очакваше с нетърпение „началника“ заедно с двама оставени за охрана на обекта постови.

Бдителният Костя съобщи на пристигналите на мястото Денис и Белобородко, че „скапаните Шумахери“ са прекатурили два пълни контейнера за боклук, за което той без малко да им размаже физиономиите. Като нищо щял да го направи, ако не били автоматите. Не толкова заради контейнерите, колкото за лишаването на децата от последна радост, то бездруго отдавна няма деца тука. Студентът не можа да опише двамата изскочили от колата. За него те бяха „бръснати глави, такива има хиляди в Москва“, но увери, че ако се наложи, ще може да състави техните фотороботи.

В нивата не намериха нищо освен два автомата „Калашников“ и два празни пълнителя. Денис не се и надяваше на нещо по-особено. Разбраха се с пристигналите оперативници от местния отдел на криминална милиция, че ще им позвъни да научи резултатите от огледа на автоматите: със сигурност са останали отпечатъци от пръсти, и най-накрая си тръгна за „Глория“ с върнатия му джип.

Старши лейтенант Белобородко не му подаде ръка.

— Надявам се, че няма да се видим повече.

— И аз — сбогува се Денис.

На път за кантората той все повече се убеждаваше, че вчерашната среща с „Младежа“ е станала повод за покушението. Може би тази сутрин нищо нямаше да се случи, ако не беше отказал така категорично на предложението му. Все едно, Денис не възнамеряваше да го приема.

Но във всичко това имаше и известна несъгласуваност. „Младежът“ го помоли „да помисли“ и обеща пак да телефонира, за да научи окончателния отговор. Тогава защо му е да убива Денис? Ами ако е размислил и ще се съгласи! Може само да са го сплашвали, да го предупреждават. И въобще да не са искали да го пречукат. А той направи „холивудско надбягване“. Хубаво сплашване, няма що!

Денис погледна под вежди жалките останки от лявото стъкло, спомни си гранатата, изскочила право под колелетата, и взрива — последствията нагледно се очертаваха на задното стъкло, по-точно върху това, което беше останало от него. Не! Тук не миришеше на предупреждение или сплашване. Това си беше чиста проба покушение върху живота му. В края на краищата Денис реши, че позвъняването, което очакваше от „Младежа“, може да хвърли по някакъв начин светлина върху последните събития, и престана да си тормози мозъка.

Пристигна в „Глория“, когато всичките му ченгета, включително и Макс, бяха вече на място. И ако се съди по скучаещия им вид — отдавна. Хакерът свещенодействаше над компютъра, Сева забавляваше останалите с вицове:

— Посетител в ресторант пита сервитьора: „Имате ли дива патица?“ А той му казва: „Не, но можем да ядосаме домашната“.

Демидич и Коля Шчербак се превиваха от смях не толкова от самия виц, колкото от интонацията, с която Сева произнесе последното изречение. Застанал на вратата, дори Денис неволно започна да се усмихва, макар точно на него да не му беше до смях.

Забелязаха го и притихнаха. Макс дори се обърна, кимна приветствено и пак изцяло се отдаде на компютъра. Навъсеният и посърнал вид на шефа не убягна от острите погледи на оперативниците. Но тактично премълчаха. А Денис реши засега да не говори за случилото се. Има време.

— Обаждаха ли се? — попита и седна на бюрото си.

— Аха — доложи Николай. — Преди около двайсет–двайсет и пет минути. Казаха, че пак ще звъннат.

Денис погледна часовника си. Стрелките показваха единайсет без четвърт. Добре подрани на работа! Изведнъж откри, че е оставил чантичката си с електронния бележник в колата, и помоли Сева да я донесе.

Сева хвана във въздуха подхвърлените от Денис ключове от джипа и изчезна. Не мина много време и се появи отново, смутен и потресен.

— Да не си видял призрака на Тарасенков? — поинтересува се Денис.

— Може би — отговори разсеяно Сева и въпросително впи поглед в Денис. — Какво, пак ли е имало пуч? Или някакви престрелки с чеченците?

— Нито едното, нито другото — Денис се обади мрачно. Налагаше се да разкаже всичко. — Сутринта ме обстреляха точно пред моя вход.

Демидич подсвирна.

— И какво? — преглътна Коля Шчербак и размърда устни.

— Ами нищо — Денис махна с ръка, — както виждаш, жив съм — и изложи поред събитията от последните три часа.

— А така — изломоти Демидич, когато шефът свърши. — Ще отида да видя.

— И аз ще дойда с теб — изяви желание Николай и скочи от мястото си.

Макс, който слушаше целия разговор, само изхъмка, но не смени работния стол с екскурзия до пострадалия джип.

Вратата още не беше се затворила зад тях, когато телефонът зазвъня. Денис грабна слушалката.

— Господин Грязнов? — осведоми се непознат глас.

— Да. Слушам. — Денис нетърпеливо почукваше с пръсти, по бюрото. Беше готов да се басира, че именно това е обаждането, което очакваше, макар гласът да му се стори непознат.

— Да, господин Грязнов, не размислихте ли по повод на постъпилото вчера предложение?

— Кой се обажда?

— Не е важно. И така, какво?

— Отговорът е същият. — Денис сам се учуди с каква припряност произнесе думите: сутринта още се съмняваше дали не избърза с категоричния отказ и не трябваше ли да започне натрапената му игра и да печели време. Но днешното покушение вече беше само по себе си игра, в която го намесиха независимо от това дали ще каже „да“ или „не“.

— Да. Жалко, много жалко — произнесе бавно гласът от слушалката. Там нещо щракна, засвистя. След това пак се изчисти. — И все пак човекът, около когото така несполучливо вървят нашите разговори — добави неизвестният (Денис беше готов да се закълне, че по-рано не е чувал този глас), — би искал да се срещне лично с вас.

— Хайкин? — учуди се Денис.

— Господин Хайкин — поправи го гласът. — Възможно е да успее да ви убеди.

— Нямам нищо против.

— Удобно ли ви е през втората половина на деня? Да кажем, в шестнайсет часа?

— Напълно.

— Тогава в шестнайсет. Там, където беше убит генерал Тарасенков.

— Хм. Оригинално място.

— Смущава ли ви нещо?

— Не — увери го Денис. — Всичко е окей.

— Чудесно. Приятен ден, господин Грязнов. Довиждане — каза непознатият и затвори.

Демидич и Николай се върнаха.

— Какво става, тяхното магическо число да не е шестнайсет? — предположи Демидич, когато Денис извести оперативниците за предстоящата среща.

— Всичко както вчера? — попита Сева.

— Нямаше условия да съм сам — отвърна Денис. — Значи отиваме всички и открито.

— То там и няма много къде да се скриеш — обади се Коля Шчербак.

— Още повече — Денис се разходи из стаята, спря до компютъра: бялата къса стрелка неуморно пълзеше по безбройните коридори и нива на въпросния Пентагон. Макс откъсна поглед от монитора, вдигна глава. — Я ми намери района, където беше застрелян Тарасенков — помоли Денис. — По-точно квартала. И го увеличи.

Пръстите на Макс хукнаха по клавиатурата. Излезе от програмата. Влезе в нужната. След две–три минути заяви равнодушно:

— Готово.

— Виждам. — Денис неподвижно увисна над хакера, загледан в изобразената на екрана грижливо изрисувана карта, извика и останалите: — Я хайде всички тук. Няма да е излишно да си освежим паметта.

„Турецки, Турецки ми трябва както никога досега! — мислеше Денис. — Къде се губи вече второ денонощие! Та аз не познавам всичките му обстоятелства, а именно тях ще дъвчем. Не бива да се отлага и срещата, не се прави така, не сме в подходящата страна. Само нормалните хора могат да преместят делова среща… Започвам да мърморя преди акция — лош признак…“ Като остави хората си да изучават „входовете и изходите“, той се опита за кой ли път да се свърже с Турецки.

Най-после го чуха.

— Слава тебе господи, Александър Борисович! — изтърси Денис и не остави Турецки да каже дори „ало“.

— Какво се е случило?! — завика Турецки (в слушалката се чуваше рев на мотори). — Казвай по-бързо, след две минути излитам с голямото тукашно началство, то няма да чака, а в хеликоптера е такъв грохот — друг път ще поговориш!

— Случи се! — Денис преразказа с две думи проучванията на Милявски и историята със срещата.

— Съображенията ти?

— Ако Христич е гъст с Хайкин, то най-вероятно се е обърнал към него с поръчката за убийството. Познавате ли човек, който напоследък хич не е симпатичен на Христич?

— Познавам го! Ще бъда пределно предпазлив!

— Мислите ли, че вие сте мишената?

— А защо, не ставам ли? Други съображения?

— Бих искал да изслушам вашите.

— Няма възможност!

— Голямото началство е наблизо? Не можете в негово присъствие, нали?

— Да?

— Аз смятам, че срещата с Хайкин е подставена. Моите хора ще записват разговора, аз ще вдигна на крак чичо Слава, в крайна сметка ще излезе, че по ваша молба незаконно следя депутат и освен това привличам оперативници от МУР. С една дума — цял заговор против Хайкин начело с вас. Христич се опасява да ви премахне просто така, затова първо иска да ви дискредитира, мъчи се да ви отстрани от делото, за да може после…

— Съгласен! Но се надявам, че ръцете му са къси! Какво ще правиш?!

— Ще отида, но без странична помощ. И няма да записвам нищо.

— Добре! Това е, действай! Щом се появи възможност, ще се свържа с теб.