Фридрих Незнански
Тайните на елита (26)

В. А. Тур.

27 юни

Изглежда, Пьотър Павлович Хорьок, главният лекар на болницата, беше доста изморен от такива посетители. „Книжката“ на Тур изтръгна от хилавите гърди на Хорьок тежка въздишка — може би дори стон. Вениамин Аркадиевич гризеше кибритена клечка (в кабинета не се пушеше, разбра го по липсата на пепелник) и чакаше с рядко търпение кога главният лекар ще реши какво да прави с поредното ченге. Няма много варианти: Тур е официален представител на органите, Хорьок няма къде да мърда.

— Да вървим, Вениамин Аркадиевич — с още една въздишка изрече главният лекар, след като видя името в удостоверението и го върна на собственика му. — Ще ви заведа при нашата сладкогласна певица. А засега при нинджата не може, извинявайте.

— Нинджа ли?

— Ами при самурая… Как им казват — бойците с плоските лица…

Тур съобрази, че става дума за Пак, и си помисли, че и той няма представа как се наричат бойците в Корея. Но какъв кореец е Пак — само името и физиономията, а иначе е пораснал с нашенския хляб. Макар че Тур не знаеше какво е правил преди петнайсет години, преди да дойде при генерал Тарасенков в КГБ. Може да е бил корейски боец, ха-ха, или както се казват на техен език. Ами кой ще вземе корейски боец във ФСС. Между другото преди петнайсет години ФСС още не беше ФСС, а се казваше КГБ.

— Пьотър Павлович, разкажете ми най-напред как се държат нашите болни?

— В смисъл…

— В смисъл с какво се занимават, с кого общуват, не нарушават ли режима, не се ли разхождат из чуждите стаи, ако се разхождат, тогава из кои стаи, главното — кой идва при тях, дори ако засега никого не сте пускали, може някой да е носил цветя, да е предавал нещо, а също всичко, което успеете да си спомните.

— Виждате ли, гражданино следовател, работата е там, че аз съм главен лекар на болницата и…

— … и не се задълбочавате в личните работи на всеки пациент. Разбирам, разбирам. Но я ми кажете, колко болни към днешна дата са настанени в стаите с повишен комфорт?

— Ами… двама.

— Арбатова и Пак, нали? Освен това при тези пациенти прекалено често се размотават разни личности, които нямат нищо против да ви размахат под носа разни книжки. Например като мен. — Вениамин Аркадиевич помисли изведнъж, че при Пак спокойно могат да идват бившите му колеги и на тях сигурно ще разрешат да общуват малко с болния, а в същото време за следователя — не може. — Нима, прелюбезни Пьотър Павлович, нито за миг не ви стана интересно какви са тези ваши хитри болни?

Изглежда, Пьотър Павлович разбра, че е безсмислено да се опъва. Пък и се опъваше по инерция, от чист инат. Все пак този следовател е държавен, от градската прокуратура, всичко е открито. А, от друга страна — няма нищо за криене, къде ти…

— Близките на Арбатова редовно се отбиват — започна Пьотър Павлович. — Идва психотерапевтът, поканили са го пак родителите, академик, светило на нашата наука. Именно той решава кога тя ще се оправи от шока. А Пак още е лежащо болен. Има две рани. Една в главата — дребна работа, куршумът е одраскал кожата и е раздрал част от скалпа. Втората е в дроба. Прострелян е от край до край, досега има силно кръвотечение. Не бива да става. По цял ден лежи, гледа в тавана, отговаря на въпросите, когато той поиска, често просто мълчи. С кого общува… Не знам. В болницата — с никого, но нали има телефон в стаята, а мисля, че и мобилен. Може да позвъни на когото си иска. Мисля, че още не е имал посетители. Ако искате, попитайте сестрите за по-точно.

Тур видя, че го доизцеди. Без да се старае особено — и го изцеди — всъщност му беше абсолютно ясно, че Хорьок няма да каже нищо интересно. Така, излишно упражнение. Пък и винаги е приятно да пробиеш отбраната на класическия администратор, от когото се налага да откъсваш с кръв и месо всяка информация, дори най-безобидната, а защо — и той не знае. Такива са им рефлексите на администраторите.

— Добре, Пьотър Павлович, после сестрите. Ако обичате, да вървим.

Те поеха чинно по коридора. Тур с удоволствие би се втурнал да тича, но най-напред трябваше да пази приличие пред главния, а, второ, да гледа наоколо. При това второто — да гледа наоколо — не беше нужно толкова на Тур — следователя, а на човека Тур. За да не забравя за чудовищния контраст между онова, което става тук, на трите долни етажа на болницата, и там, на четвъртия, където са апартаментите на елита.

Трябваше да наднича в десетместните стаи, където седяха по леглата и полюшваха глави омотани с мръсни бинтове старици. Трябваше да вдишва тази смрад, която се разнасяше из болницата от тоалетните със замърсените и вече неподлежащи на ремонт тоалетни чинии. Трябваше да чува грубостта на младите, но станали до крайност нагли санитарки, едва отговарящи на въпросите на пациентките (Тур и Хорьок минаваха през женското отделение).

„Винаги се е смятало, че професията на лекаря, медицинската сестра и така нататък са едни от най-почетните — мислеше си Вениамин Аркадиевич. — От детството са ни го внушавали, свикнали сме да му вярваме… А всъщност дори от продавачките няма да чуеш такава чудовищна наглост, както от медиците. Никой не изказва такова пренебрежение към пациентите си, колкото тези твари. А аз отдавна съм разбрал защо: защото, попадайки в болницата, ти си им изцяло и напълно в ръцете. Можеш да си какъвто си искаш голям началник там, зад стените на клиниката, но тук си никой. Някаква сополанка, пикла, дето е три пъти по-малка от годините ти, говори на теб, пациента, на «ти» и само от нея, нахалницата, зависи дали ще понесеш безобидната инжекция, или няма да издържиш и ще изпищиш от болка. И само тя, проклетницата, може да изнесе подлогата под теб, а може и да я «забрави» и тогава, ако наоколо няма добър «ходещ» съсед, ще ти се наложи да дишаш с часове вонята и няма да знаеш кога и къде ще ти се наложи да се изпикаеш, пардон, следващия път… Безполезно е да се оплакваш от нея: ще й направят забележка, а на следващия ден ще намери как да ти отмъсти, тя знае много начини. Никой на този свят няма властта, която има медицинската сестра. За тях това е изпитание чрез власт и никой не може да го издържи. Е, може някой и да може, но не съм срещал такива.“

Те стигнаха до четвъртия етаж и светът се преобрази. Да, парите правят чудеса дори с медиците. Тур ни най-малко не се съмняваше, че четвъртият етаж ще е разкошен. „Но това е несправедливо, дявол да ги вземе! Може в някакви други отрасли да е допустимо да бъде прав онзи, който е с по-тлъст портфейл, и той да е достоен за по-доброто… В края на краищата да допуснем, че «спечелил» и «заслужил» — това е едно и също. Спечелил пари — заслужил комфорт. Но в болницата — нали тук става дума за здравето, за човешкия живот! Това не се измерва с пари! Ни най-малко!“.

За Тур това беше второто поред изпитание. Първо Покровско-Глебово, сега пък тези стаи за „специални болни“.

При появата на Вениамин Аркадиевич във фоайето двама широкоплещести скочиха като по команда и застинаха в най-недвусмислени пози. Едно рязко движение, и те са готови да разкъсат всекиго. Същински бултериери. Успокоиха се едва когато разгледаха внимателно удостоверението на Вениамин Аркадиевич. Единият от юнаците се представи от името на двамата, нарече се „телохранителят на звездата“ и на това отгоре не показа никакви документи.

В момента, когато Вениамин Аркадиевич възнамеряваше най-сетне да отвори вратата, тя се отвори сама и от стаята излезе същият онзи частен детектив, който се въртеше в офиса на „Поличаз“. Вениамин Аркадиевич доста добре беше запомнил физиономията му.

След като поздрави, сякаш нищо не се е случило, частникът се отдалечи и остави Вениамин Аркадиевич в нямо удивление. Няма да хукне след него, я! При това Вениамин Аркадиевич дори не допускаше мисълта, че „частникът“ се кани да му бъде конкуренция в това дело, а ако е така, може и по-късно да разбере защо изобщо са му разрешили да разговаря с Арбатова преди официалните представители на следствието.

Арбатова имаше някак уморен вид. Вениамин Аркадиевич не искаше да вярва, че умората е предизвикана от шампанското, макар на табуретката да имаше две празни бутилки, но лесно и веднага повярва, че причината е „частникът“ и сега тя няма сили да разговаря с него.

— Добър ден, аз съм следователят Вениамин Аркадиевич Тур от градската прокуратура — представи се той.

Оздравяващата премести погледа си от стената върху влезлия и бавно, с видимо усилие отговори тихо:

— Добър да е.

— Прекрасно осъзнавам: още не сте се съвзели след раняването, но е във ваш интерес да помогнете на следствието и по този начин да предотвратите възможно повторно покушение…

В лицето на певицата нищо не се промени, с нищо не изрази желание да участва в разговора. Като видя, че няма да се получи веднага откровен разговор, Вениамин Аркадиевич продължи и така наруши установеното си правило — да не дава ни най-малък повод на потърпевшия да се усъмни, че разследването ще бъде успешно. Но тя със сигурност знае нещо важно и беше крайно необходимо да я привлече на своя страна.

— Ще бъда пределно откровен, засега не сме попаднали на следата на престъпниците. Вашите близки казват, че не сте имали врагове, нямат понятие за кого може да е било изгодно престъплението. Може би ще помогнете на следствието, ще ни подскажете?

— Не знам. — Отговорът дойде бързо. Създаваше се впечатлението, че е предварително готов: събеседникът нямаше нужда от време за обмисляне.

— Вашият мениджър разказа за някакъв конфликт с Разторгуева.

— Дребни женски разправии — отговори Арбатова след малка пауза и се обърна по посока на прозореца — или наистина е уморена от разговора, или желае да покаже, че е уморена от него.

— Кой можеше да знае предварително, че ще отидете на плажа?

— Вече казах… Явно никой не е знаел предварително… Спонтанно желание. Помислих си: а защо не? Не се получи — простреляха ме.

Вениамин Аркадиевич си помисли: със сигурност е знаел Марков, който по такъв невероятен начин се е срещнал с вас. Дали да попита за Марков, за техните отношения? А тя ще отговори, че той просто е неин поклонник. А по повод показанията на Георгадзе ще каже: ами един-два пъти се отбива при мен на гости. И дотук.

Бездруго вчера удари на камък, като се умори и надуши успеха. И никакви резултати. Не, засега е преждевременно.

— Виждам, че ви изморих с разговора. Ето визитната ми картичка, като си спомнете, позвънете. Да, накрая един обикновен въпрос: кой дежури пред вратата ви?

— Момчетата — отговори Арбатова мъгляво, като продължаваше да гледа към прозореца.

— Оздравявайте — пророни следователят и затвори вратата след себе си.

Докато вървеше към изхода, Вениамин Аркадиевич анализираше разговора с потърпевшата: отговорът на първия въпрос беше готов предварително, а на въпроса кой може да е знаел, че ще отиде на плаж, започна да отговаря с думите: „Вече казах.“ Но от момента на убийството аз съм първият, с когото може да е говорила за произшествието: персоналът на болницата не е допускал при нея никого от следствената бригада.

Стоп. Първи, но ако не се брои „частникът“. Значи той е разпитвал! Защо не го спря веднага, не поиска да обясни как така се оказва при Арбатова по-рано от представителите на следствието?!

Тур рязко спря, та отгоре му връхлетя количката на дежурната сестра, обърна се и забърза към стаята.

— Обяснете ми, вие внимателно разгледахте документите ми, а на какво основание допуснахте при Арбатова човека преди мен? — обърна се Тур към телохранителя на звездата. Той вече беше сам, неизвестно къде се беше изпарил вторият.

— Сутринта лекуващият лекар даде разрешение да пускаме посетители, ако посещенията не са дълги и самата пациентка е съгласна. Този, който беше преди вас, също показа удостоверение…

— Може ли да разбера какво?

— Не помня. — Явно телохранителят не хареса въпросите. — При това и него доведе главният лекар, както и вас.

Така значи. Затова господин Хорьок мънкаше така неуверено за родителите и психиатъра. Нима родителите са наели и „частника“?

— Припомнете си защо Арбатова се съгласи да говори с него?

— Не знам. Съгласи се и толкоз.

— Той не каза ли как е научил, че са разрешили да пускат посетители при Арбатова?

— Н-не — отговори телохранителят, като леко проточи думата.

— Отдавна ли работите като телохранител при Арбатова? — Тур смени темата след малка пауза.

— Изобщо не съм й телохранител. Ходя с нея само при пътуванията — на гастроли. А иначе не. Но като я простреляха, и шефът, тоест Вьошенка, ме прати тук.

Вениамин Аркадиевич направи неутешителен извод. Охраната не е поверена на милицията, а на някакъв идиот: показали му удостоверение и той ги оставил насаме. Можело е да се случи така, че удостоверението да е фалшиво, а ченгето менте да е дошло да довърши неизпълнената „работа“. Трябва да разбере от Владимиров защо Арбатова не я охраняват служители на милицията. Макар че отговорът е очевиден: не достигат хора, Арбатова намерила възможност да си осигури охрана със собствени средства и така нататък…

Но как оперативно се срещна с Арбатова „частникът“? И главното, с каква цел се е срещнал?

Вениамин Аркадиевич вече излезе на чист въздух и размачка цигара, когато забеляза, че „частникът“ всъщност никъде не е отишъл. Стои си, преспокойно рови в багажника на внушителен джип. Какво може да го е задържало? Или този мошеник е успял да се промъкне и при Пак?

Вениамин Аркадиевич моментално кипна и решително тръгна към нахалника.

— Младежо, може ли две думи? — Тур отвори удостоверението си, провокирайки „частника“ да направи същото.

Той се усмихна някак странно и все пак си извади документите. Значи поне не са фалшиви, щом не се стеснява да ги покаже на официално лице. Вениамин Аркадиевич поглед на внимателно „книжката“: ясни печати, снимката не е отлепена от друго място, действително не прилича на фалшификат. Така, Грязнов Денис Андреевич, частно детективско бюро „Глория“…

Стоп. Грязнов? Роднина? Не е син, бащиното име е друго.

— Исках да попитам какво частно разследване ви доведе тук и за какво разговаряхте с Арбатова? — поинтересува се Вениамин Аркадиевич, като грижливо скриваше кипящите си емоции.

— Разследвам обстоятелствата около самоубийството на Минчев, сигурно знаете кой е той, срещали сме се с вас в неговия офис — доста самоуверено заяви „частникът“.

— Арбатова има ли отношение към самоубийството на Минчев?

— Вениамин Аркадиевич, не съм разговарял с Арбатова за покушението върху нея, в това няма да успеете да ме обвините. А наистина е била свързана по определен начин с Минчев.

Нахалник! Какъв нахалник! Определено е роднина, мисли, че всичко му е позволено. Вениамин Аркадиевич искаше да се обърне и да си тръгне, но не можа да се въздържи и попита:

— Какво, официалните следствени органи вече не могат ли да удовлетворят някои състоятелни граждани?

— Вениамин Аркадиевич, кой, ако не вие, знае за претовареността на следователите. А ние можем да отделим повече внимание на нашите клиенти. Държавата просто не е в състояние да осигури изобилие от услуги, не е като личната инициатива.

Хлапак! Самоуверен, нагъл хлапак!

И изведнъж Вениамин Аркадиевич го осени проста и затова отвратителна догадка. А дали Грязнов-муровецът и Грязнов-частникът не са една компания? И то долна престъпна компания. Грязнов — началникът на МУР — стопира едно или друго разследване под благовиден предлог, като принуждава потърпевшите да се обръщат към частните детективи. Естествено, към роднината, към „Глория“. Фактически „частниците“ се ползват от всички възможности на МУР, довеждат делото докрай, обаче не безплатно. А част от парите, при това не малки пари, със сигурност влизат в джоба на Грязнов старши.

Ах ти, генерале! Умно, умно е измислено. Сега поне е ясно защо неговите служители, например Владимиров, не бързат да споделят със следователя получената информация. Сигурно и те получават нещо от господарската трапеза. И не внасят уликите в делото, а в сейфа на шефа, за да може после той да ги продаде по-скъпо чрез „Глория“.

Но тук, другари, намирисва на заговор. На Вениамин Аркадиевич дори му причерня пред очите от мащабите на нещо, чийто край така неочаквано беше засякъл.

Не, тук не бива да се действа необмислено. Тук трябва фактите да се събират лека-полека, зрънце по зрънце. А главното — трябва през някой почивен ден да обмисли всичко, да огледа нещата отвсякъде. И ако няма никаква грешка (че каква грешка може да има?), да отиде при Гигантов, а най-добре през главата му да напише рапорт до самия главен прокурор. За да не го потулят.